Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (7)

I.

На Томас Бувиер му харесваше да закусва с изглед към залива. Сядаше на терасата срещу морето, пред бяла масичка от ковано желязо, наслаждавайки се на вкуса на прясно изпеченото кафе, на сочната папая и бърканите яйца с черен боб, докато бризът рошеше косата му. Това бе единственият момент от деня, в който самотата бе поносима. С уморен поглед следеше движението на риболовните корабчета и забравяше мислите, които толкова го измъчваха през останалото време.

Преди пристигането на Грета Солидех в имението страхът, че ще умре сам през нощта, единствено в компанията на слугите в къщата, се бе превърнал в истинска натрапчива мисъл. Представяше си сцената толкова ясно, че почти усещаше плашещата ласка на Глория, мъртвата си съпруга, върху гърба си. Студената и ръка, лишена от плът, го приканваше да я последва по тъмните коридори на отвъдното. И безжизненото си тяло, увито във влажни чаршафи, в тази празна къща, където нощ след нощ затваряше очи със страх, че никога повече няма да ги отвори. Затова всяка сутрин бе поредна победа. Всяка закуска на тази маса срещу морето бе неоспоримо доказателство, че все още е жив и че независимо от битките, които щеше да води в изгарящата треска на сънищата си, той, Томас Бувиер, е непобедим. В девет сутринта, с ленената си риза, копринения шал, свежия парфюм и бялата шапка, той се чувстваше могъщ.

През онзи септември на хиляда деветстотин петдесет и първа, когато Грета нахлу в живота му, помитайки всичките му призраци, Томас започна да вярва, че поради някаква странна прищявка на съдбата е станал безсмъртен. Когато я виждаше сутрин с разпуснатите коси, стегнатите бедра, големите очи и устните, извити като полумесец, забравяше, че някога е бил стар, и тогава някакъв друг мъж, много по-млад от него, много по-дързък, много по-смел, завладяваше цялото му същество, езика му, желанията му, и ухажваше тази жена с жарта на двайсетгодишен влюбен.

— Тази нощ те чух да крещиш — каза й, когато останаха насаме, седнали от двете страни на масичката за закуска, четиридесет дни след пристигането на Грета в Акапулко. — Звучеше много изплашена, русокоске. Без малко да разбия вратата на стаята ти.

Беше започнал да я нарича „русокоска“ като хората от пазара, които, когато двамата слизаха в селото, й викаха от сергиите: „Русокоске, хубавице, купи си от мен гуава^[1] за мъжа си!“. И тя, която все още не владееше добре този странен език, го виждаше да се усмихва, без да разбира причината.

— Сигурно съм те сънувала — предизвикваше го тя с хитра усмивка, скрита в дантелата на салфетката.

Беше й трудно да признае, че тя също се страхува от нощта и призраците си. Донесла ги бе със себе си, свити в гънките на кожата й, и сега спяха до нея между влажните чаршафи в колониалната къща. Ужасяваше се само от мисълта да си легне. Седнала срещу огъня, трепереше от студ въпреки вълнените шалове, с които Томас загръщаше раменете й. И когато се разделяше с него с шестте думи лъжа: „Благодаря, утре ще си тръгна завинаги“, наистина вярваше, че ще прекара още само една нощ под закрилата на неговия покрив.

Когато затвореше очи, спомените от последните дни на войната се завръщаха в главата й по-ярки от всякога. Съвсем ясно можеше да чуе грохота на бомбите от „Ланкастър“-ите^[2] върху отломките, рева на самолетите на КВВС^[3], раздиращ покривите, дивашките крясъци на оцелелите, които изпълзяваха навън като хлебарки от канализация. Виждаше се как стои на дървената стълба, която пресичаше от горе до долу тъмната къща, където все още лежаха труповете на децата, потънали в кръв.

И след това виждаше себе си как бяга обезумяла, понесла парите на семейството в куфара и златния пистолет — убиеца на деца, притиснат към гърдите й, готов да гръмне. После покритата с дим гора, частично изпепелена от пламъците, и онова зелено дърво, останало като по чудо незасегнато от войната, с корени, пълзящи по земята, което сякаш я очакваше. Виждаше черната земя между счупените си нокти, краката си, покрити с кал, и дупката, която издълба със собствените си ръце. Заровения куфар заедно с пистолета. Разчорлената коса, изцъклените очи, запенената уста. „Убий ме!“, крещеше в сънищата си. Как да не пожелае смъртта?

— Не вярвам, че сънуваш мен — коментира Томас, а заливът на Акапулко се отразяваше в очите му. — Говореше на немски.

Ръката на Грета потрепери, поднасяйки чашата с кафе към устните й.

— Мен също ме боли от спомените, Грета! — добави Томас след дълго мълчание. — Има рани, които бавно заздравяват. Не бързай. — Изчака колкото е необходимо и когато заговори, тонът му бе различен. — Днес е неделя — каза. — Трябва да отидем на служба, иначе ще кажат, че не се грижа за душата си както трябва — усмихна се той. — На няколко километра оттук има много хубава малка църква, която още не си виждала. Ще използваме случая за дълга разходка с колата покрай брега. Ще ти хареса.

— Много добре — отвърна Грета. — Дай ми минутка.

Глътна кафето наведнъж и скочи от стола — като вързано животно, открило начин да избяга. Изчезна в сянката на салона, все още потрепвайки несигурно на високите си токове.

С гардения на ревера, Томас я очакваше нетърпеливо зад волана на „Пакард“-а. Беше изпратил да вземат опакованата кола директно от фабриката в Детройт с един камион. Беше първият екземпляр от новия „Патришън 400“: истински черен звяр с елементи от хромиран алуминий, стоманени джанти и седефен волан. Беше с мощност от сто и петдесет коня и ръмжеше като звяр по черните пътища между кокосовите палми. Погледнат отдалеч, плашеше с гневния си вид, кръглите фарове, сребърните бивни на бронята и с тревожната емблема — лебед с наведена глава и разперени крила. Отзад четири зъбеца, обвити в черен пушек, обрамчваха табелката с номера: „ТХБ 0001“, „Томас Хенри Бувиер, номер едно“, пръв във всичко.

Пръстите му барабаняха по волана. Започваше да става топло, а кожата на седалките да се запотява. Може би трябваше да купи един от онези спортни шевролети от рекламите за гориво, червени отвън и черни отвътре, с които вървеше и една прекрасна жена на предната седалка. Наведе се настрана, за да стигне ръчката, която отваряше стъклото от другата страна, и когато вдигна поглед, я видя да се появява като видение по белите стъпала, придавайки си безразличен вид.

Грета бе сложила шал около русата си коса, слънчеви очила на красивите си очи, пола почти на височината на коленете, обувки с висок, тънък като игла ток и свободна блуза от прозрачна коприна, която галеше кожата й.

И беше толкова бяла, толкова крехка, толкова изкусителна, че Томас би запазил по-голямо спокойствие, ако я бе видял гола. В действителност тази жена заслужаваше кабриолет — за да я покрие синевата на небето.

— Накара ме да чакам, русокоске — оплака се, докато заобикаляше колата, за да й отвори предната врата. — Но си струваше.

Седна отново зад волана. Грета бе пуснала радиото и въртеше копчето с лакираните си в червено нокти. Спря, когато чу първите акорди на жално болеро.

— Две гардении за теб… — запя тя със звучния акцент на далечната си земя.

А моторът на колата й акомпанираше по стръмните извивки на пътя към брега.

Пътят бе тесен и криволичещ. Отдясно и отляво се извисяваха палми, натежали от кокоси, бугенвилии, отрупани с цветове, дървета с узряло манго. Катерички пресичаха пътя с големи подскоци, чайки прелитаха над магнолиите, а въздухът имаше привкус на море. Светлината стигаше до тях филтрирана от растителността, образувайки петна от слънце и сянка върху каросерията на автомобила.

Грета показа ръката си през прозореца, наведе се малко на кожената седалка и остави вятърът да си поиграе с косата й. Вдиша.

— Така съм си представяла рая — сподели със затворени очи.

— А аз никога не съм си представял, че съществува — отговори Томас. — Но виж какви изненади поднася животът.

Вероятно точно в този момент, зад волана на пакарда, заобиколен от пищната зеленина, Томас Хенри Бувиер за миг забрави, че фиестата на живота му е към края си и че текилата и празненствата са приключили. Че е сам с махмурлука си в един тъмен ъгъл на сцената; че Грета, Бог да я благослови, е първият смях на смъртта. И в този кратък миг на забвение (или прозрение), преди да дойдат всички дяволи, за да го приберат, взе твърдото решение да се ожени за нея. Дори и това да бе последното нещо, което щеше да направи, Томас Х. Бувиер щеше да убеди Грета Солидех да стане негова съпруга.

Когато я бе видял да се появява между колоните на верандата на къщата му като Лили Марлен, се бе отказал от идеята да ходят на служба. Нито нейното облекло беше уместно, нито неговото душевно състояние — подходящо. Нечисти помисли, екстравагантни желания. Как да влезе в Божия дом под ръка с най-лошото от всички изкушения?

Но тогава си представи всички онези членове на почтеното общество, молещи го да вземе Грета под крилото си. Усмихна се. Без да искат, те бяха поставили първия камък на тази греховна конструкция и сега, ако искаха да са в мир с крехките си души, нямаха друг избор, освен да паднат в собствения си капан.

Излезе от шосето с едно завъртане на волана и се изгуби по тесния неасфалтиран път, който водеше към църквата.

— Намира се от другата страна на тази могила — показа, сочейки напред към един много зелен хълм. — Музиката стига чак дотук, чуваш ли?

Грета изгаси радиото, а Томас — мотора. Врявата на някакво народно веселие пълзеше по хълма. Свирки, удари на тъпани и крясъците на малки и големи отекваха в скалите.

— Да отидем да видим — помоли Грета, която вече бе отворила вратата на колата, решена да продължи пеша направо през хълма, изоставяйки прашния път.

Никак не й бе лесно да запази равновесие върху тези токчета. Трябваше много да внимава къде стъпва, за да не се препъне в някой камък. Беше по-стръмно, отколкото бе предположила, а жегата — по-голяма, но някак успя да се изкачи до върха на хълма.

Томас я следваше няколко метра по-назад. Дишаше тежко и от време на време спираше, за да си повее с шапката. И не успя да я предупреди — гласът му не излезе.

Когато стигна при нея, я намери разтреперена. Стоеше изправена срещу вятъра пред една мраморна плоча. Неподвижна. Изплашена.

— Защо ме доведе тук? — попита тя, без да го погледне, насочила цялото си внимание към надгробния надпис: „Тук почива Глория Бувиер, моята любов, моята другарка в живота и вечността“.

— Исках да се запознаеш с призраците ми. За да можеш да ме спасиш, когато дойдат да ме търсят.

До гроба имаше бял параклис с камбана, която радостно звънеше, а вратите бяха отворени широко. Хората вървяха в шествие от селцето, което се намираше в ниското. Мъже, жени и деца идваха, танцувайки, облечени в пъстри пончота. Носеха плодове в плетените си кошници и карамфили в косите. И следваха една злокобна фигура, издигната високо, в олтар със свещи, изображения, храна, напитки и различни предмети. Беше скелет, облечен като мексикански каубой, с широкополо сомбреро и кожен панталон.

— Това е празникът на смъртта — обясни Томас. — Днес е Денят на мъртвите, първи ноември. Ще ти хареса.

Грета го стисна здраво за ръката, докато тълпата влизаше в параклиса. Успя да забележи, че заедно с хората от селото се качват и много от приятелите на Томас. Бяха се присъединили към това странно честване, но без да се смесват с простолюдието. Всички те бяха елегантно облечени: госпожите в строго черно, а господата — с редингот и шапка. Само те двамата, застанали на върха на хълма, пред отворената уста на храма, не бяха в тон с тази пъстра картина. Двамата в бяло, под ръка, като че ли наблюдаваха тържеството от другата страна на екрана. Грета почувства скандализираните погледи на всички тези хора, забити в краката и деколтето й. Не беше ли неуместно Томас и момичето да стоят върху гроба на Глория? Дали не живееха в грях в крайна сметка? Защо се излагаха на показ така, като любовници, на публично място, без да се съобразяват?

Оттогава коментарите започнаха да подхранват клюките на светските събирания. През дните, последвали онази сутрин, Грета притеснено отбеляза, че някои от почтените дами се отдръпваха от пътя им, когато ги срещаха на улицата, че някои от най-добрите им приятели спряха да ги посещават вечер и че поканите за танци и социални сбирки започнаха да намаляват.

Накрая, през една ветровита вечер, господата се събраха да пушат в Испанското казино и решиха единодушно, че Томас Х. Бувиер трябва да сключи брак с младата австрийка колкото може по-скоро, ако иска да запази положението и уважението, които си бе спечелил с толкова усилия през дългия си живот. Дамите, от своя страна, приеха въпроса като акт на милосърдие към онази бедна изгубена душа. И в крайна сметка всички предложиха Емилио Ривера и младата му съпруга Барбара да направят дискретно посещение в имението на Бувиер.

— Трябва да се ожениш за нея — казаха на Томас, докато чакаха Грета в салона. — Нямаш друг избор.

— Ще ми станете ли кумове? — отговори им той, преструвайки се на разстроен.

— С удоволствие, Томас. С удоволствие.

И цялото изискано общество на Акапулко въздъхна с облекчение, когато основите му спряха да се клатят.

Само Емилио Ривера от тази нощ нататък придоби странния навик да вие срещу луната, обсебен от образа на Грета Солидех, слизаща по стълбището в рокля от синя коприна, галеща гърдите и бедрата й.