Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (28)

I.

— Спяла е с брат си! — Клара не можеше да се възстанови от изненадата си. Обвиняваше Инестроса във всички грехове на света, сякаш, заради това че от началото не ги бе споделил с нея, се бяха превърнали в неин проблем. — Ти си го знаел и си го премълчал! Превърнал си се в неин съучастник, пазил си тайната й и си я скрил от мен. Да видим кой говореше за почтеност, за журналистическа етика, право на информация и търсене на истината! Ти си измамник, Габриел Инестроса!

— Не й беше брат, малката ми, каква глупост! Не си прави изводи прибързано. Мисли, мери, разсъждавай. — Клара се вбесяваше от снизходителния тон на професора, с който понякога й говореше. — Защо би се страхувала толкова от брат си?

— Имали са една и съща фамилия.

— Разбира се, защото са били женени. От четиридесет и пета година — добави Инестроса. — Били са съпрузи от седемнайсет години, когато е умрял Бартек.

Клара запази мълчание. С това пояснение историята наистина се напасваше по-добре.

— Така че Том, по закон, е бил син на Солидех, не на господин Бувиер — продължи учителят. — Както ще разбереш, по онова време не е имало начин да се докаже противното. Предполагало се е, че отрочето, родено по време на брака, е дете на двамата съпрузи.

— Въпреки че не са се виждали почти година?

— Този дребен детайл е бил маловажен. Имало е и много по-очебийни случаи. — Инестроса изглеждаше, като че ли чете от учебник по история. — Случвало се е ежедневно, във всички социални слоеве, включително при кралете и кралиците и особено по време на война. Имало е войници, които при завръщането си от фронта са се оказвали с две или три гърла за изхранване; непознати хлапета, червенокоси или с жълтеникава кожа, които не са имали нищо общо с техния генетичен код. Но са си затваряли очите само за да опазят честта си. И освен това им е било все тая в края на войната.

— Тогава бракът на Грета и Томас…

— Никога не е съществувал. Въпреки че е вписан в гражданския регистър на Акапулко, този брак не е бил валиден, защото в Германия тя вече е била омъжена за Бартек.

— В такъв случай наследството също не й се е полагало.

— Именно. Тук е ключът към тайната. Грета и Бартек накарали всички да повярват, че са брат и сестра, за да могат да се възползват от богатството на Томас и от имуществото и парите на Том.

— И от управлението на компанията.

— И от цялата собственост, да. Имало е само една заплаха. — Инестроса се изкашля. — Бартек да реши да убие Грета.

— Да я убие?

— Да. За да наследи всичко. В крайна сметка е бил най-близкият предполагаем родственик на малкия Том.

— И затова Грета е определила Емилио Ривера за законен попечител на детето.

— Точно.

Клара си позволи две минути размисъл, преди да изложи изводите си пред учителя:

— Когато Ривера ги е разкрил, Бартек е излязъл след него, за да го убие, защото е знаел, че ако Емилио проговори, голямата лъжа ще излезе наяве.

— Но не е предвидил Роса Фе. Това е била голямата му грешка. Забравил е, че една наранена жена е много, много опасна. Никога не подценявай силата на женската омраза!

— Нито ти, учителю!

Инестроса се засмя от сърце. Първо с няколко звучни изблика, които преминаха в кашлица на заклет пушач. Откакто Клара я нямаше, димът бе превзел въздуха, който дишаше в онази самотна мансарда.

— Ти не ме мразиш, Клара — каза, когато пристъпът премина. — Въпреки че се опитваш, не ме мразиш.

— Не си въобразявай, постигам го. — Клара продължаваше да е ядосана. — Освен това не знам дали да ти вярвам, или не. Кой ти разказа всичко това? Лично Грета ли?

— Бях в Бавария. — Сега Инестроса прозвуча различно, по-сериозно. — И това, което научих, ме потресе.

— Разказвай.

— Не — отказа учителят. — Съжалявам, Клара, но не мога. Не и така, на десет хиляди километра разстояние от теб и с този проклет телефон между твоята и моята уста. Ако наистина искаш да узнаеш всичко, трябва да се върнеш у дома.

Отново на кръстопът, Клара затвори телефона с чувството, че пада в капан. Разбра, че стръвта е доста вкусна, доста изкусителна и ценна, за да я отмине, без да я опита изобщо.

Огледа се наоколо. Светлината на утрото обвиваше в мъглявина спалнята й, декорирана с Тоал дьо Жуи, мушкатата бодро поздравяваха новия ден, а Парк авеню, главната артерия, която никога не се спираше, сега звучеше различно, като биенето на нови барабани.

Клара застана до прозореца. С очите на спомена видя пристигането си в тази къща, в която се чувстваше натрапница, докато не се появиха Том — да я спаси от страховете й, светлините на Ню Йорк от високото на покрива, прегръдката на онези три малки деца, които четиридесет години премълчаваха ужасна тайна, бръчките по кожата на Роса Фе и бялата й къщичка на гробището, сянката на лимоновото дърво върху пясъка, призраците на Томас, Глория, Емилио, Бартек и Луиса, сочещи я с пръст, смехът на Барбара, ситните стъпки на Грета по мрамора в преддверието — тики-тики-тики, също като на ранена гълъбица.

А после погледна с други очи, с очите на раздялата, преди отново да вдигне телефона, за да провери кога е следващият полет за Мадрид.

В този момент Клара установи, че на историята — нейната история в онази история, й остават дванайсет часа живот. Въпреки че навън снегът валеше с упорита ярост и тротоарите се бяха покрили с бяло като девствени невести, Клара имаше същото онова усещане като в края на лятото, когато дните малко по малко започват да губят светлината си, следобедите свършват много по-рано, нощите стават дълги и тъжни, а целувките, преди нежни и спокойни, вече са тревожни, тъжни и болят, защото знаят, че свършват, че изчезват като восъка на свещите или дървата в огнището.

Преди Роса Фе да изпълни къщата с аромата на прясно изпечено кафе, Клара Кобиан бе сгънала внимателно дрехите си и ги бе наредила на дъното на куфара. В пътната чанта вече бяха прибрани обувките, несесерът, книгите, диктофонът и многобройните сувенири с инициалите на този град на луди, които вече си имаха своето място в ъглите на жилището й срещу Кралския дворец и които вероятно щяха да са фатално несъвместими с носталгичната керамика по етажерките й, където сега властваха декоративни плочки, кани за сангрия и гланцирани чинии за хамон.

Сплете косата си на плитка и толкова плътно очерта очите си с черно, че когато Том влезе в трапезарията, не бе в състояние да откъсне погледа си от тази сянка от други времена. Луиса отново му казваше сбогом с усмивка на устните и непосилна тежест на миглите, като разгънато ветрило, като полет на воланите на пола или полюшване на бедра, които се изкачват или слизат по стръмните склонове на един град, построен над пропаст.

„А мушкатото? А лимонът? А светлините на Манхатън, които всичките бяха за теб?“ Том премълчаваше тези въпроси, докато обхождаше с поглед силуета ни очната линия, спирайки на всяка извивчица от контури на очите й.

— Колко си елегантен — коментира Клара, за да каже нещо.

— Тръгваш си — отговори той и прокле момента, в който изпусна възможността да вкуси аромата на тези меки устни под сянката на повехналото лимоново дърво.

— Така е по-добре, Том, да не съжаляваме за нищо.

— Или да съжаляваме за всичко — отвърна той със същото усещане за септември, което измъчваше Клара, откакто се бе развиделило.

Роса Фе влезе с кана вода и Том седна срещу Клара, без да престава да я гледа право в очите. Мълчанието бе толкова плътно, че мексиканката се уплаши да не го строши на парчета. Не каза нито „добро утро“, нито „довиждане, госпожице Клара, вече видях куфарите ви върху леглото, вече разбрах, че сте се запознали с майка ми, вече ме боли да мисля за тази книга, която пишете. Сега зависи от вас дали мъртвите ще изпълзят от дупките си и ще дойдат да търсят живите, за да ги отведат с тях в кухнята на ада“.

Издаде я потрепването на ръцете й. Водата намокри покривката. Клара отново си я представи като момиченце, обградено от своите двама принцове. Том, който пази на стълбището, и Ернесто, който очаква завръщането на скитника и на пияната жена, чуващи един и същи вик: „Убийца, убийца!“, без да разбират кой в действителност е жертвата и кой — палачът. Будни, неспособни да спят, дишащи на пресекулки, със свити сърца. И тримата сираци, без баща и майка.

— Роса Фе. — Том говореше, гледайки Клара. — Майка ми стана ли?

— Още не.

— Кажи й, че днес няма да се прибера за обяд.

Клара най-после се усмихна.

— Нито за вечеря.

Знаеше, че любовницата на Том се казва Вивиан и че той е готов да се освободи от оковите на тайната любов. Когато Роса Фе излезе от трапезарията, тя му каза: „Покани я на коледното празненство“, и макар да се притесни, че гласът й или гърлото, или изражението на лицето й ще я издаде, успя да прозвучи искрено, е онзи непринуден тон, е, който се говори с приятелите. Така се разделиха, без думи.

Видя го да излиза на улицата — тъмносиньо палто, увит около врата шал, светлосиня риза и меланхолична вратовръзка, няколко бели косъма, скрити в черната му коса, очи с цвят на светли лешници, големи ръце и чадър, отворен под снега. Тази сутрин Том предпочете да прекоси парка пеш, за да си представи, че минава през поле от ръж, и си даде сметка, че на дъното, под пластове земя, се дави в морето.