Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (9)

Осма глава
Оз

Аби заспа преди мен. Дишаше равномерно, отпуснала тяло върху моето. Беше топла, а нослето й издаваше едва доловим, сладък звук, когато вдишваше. Усещането за тялото й в обятията ми беше прекалено хубаво. Много лесно можех да свикна с това. И колкото и да ме плашеше тази мисъл, не можех да помръдна.

Доколкото познавах Аби, тя щеше да се събуди и да си спомни, че ме мрази, след което щеше да ми се разкрещи, че съм позволил да се случи, или по-лошото, да реши повече никога да не го допуска.

Не бях толкова глупав, че да се надявам, нито толкова силен, че да не си позволя да се чувствам така, както се чувствах. Много отрезвяващо. Явно не бях толкова твърд. Не и когато ставаше дума за Аби.

Дишането ми се забавяше и тялото ми натежаваше върху матрака, но аз се борех с умората, която постепенно надделяваше. Не исках да затворя очи и да пропусна дори секунда от усещането за Аби до мен.

Тя се размърда и аз замръзнах. Пръстите й се притиснаха в кожата ми и тя се гушна още веднъж в мен, преди да се отпусне отново. Целунах я по косата и опрях буза до челото й.

Затворих очи само за миг и си поех въздух.

Когато отново отворих очи, вече беше сутрин. Мамка му, знаех си, че изобщо не бива да ги затварям.

Аби се гърчеше и се мъчеше да се измъкне изпод мен. Краката ми бяха върху нейните, ръката ми още я прегръщаше.

— Престани, Враб — промърморих аз и я притиснах към себе си, — спя.

Тя измъкна крайниците си един по един изпод моите, седна на ръба на леглото и въздъхна. Плъзнах ръка по леглото и докоснах връхчетата на малките й нежни пръсти. Тя седеше с гръб към мен и не се обърна.

— Какво има, Врабчо?

— Отивам за чаша вода. Ти искаш ли нещо?

Поклатих глава и затворих очи. Или се преструваше, че нищо не е станало, или беше бясна. Нито единият вариант не ми допадаше.

Аби излезе от стаята, а аз останах да лежа известно време, опитвайки се да намеря причина да помръдна. Махмурлукът беше гадно нещо и главата ме цепеше. Чух дълбокия приглушен глас на Шепли и реших да се измъкна от леглото.

Зашляпах с боси крака по паркета към кухнята. Аби беше там, все още с моята тениска и боксерки, и наливаше шоколадов сироп в купата си с гореща овесена каша.

— Това е гадно, Враб — отбелязах аз, като примигвах, за да проясня поглед.

— Добро утро и на теб.

— Чувам, че наближава рожденият ти ден. Краят на тийнейджърските ти години.

Тя направи физиономия.

— Да… не си падам много по рождените дни. Сигурно Мер ще ме заведе на вечеря или нещо такова. — После се усмихна. — Ти също можеш да дойдеш, ако искаш.

— Добре — свих рамене, като се постарах да не се издам, че усмивката й ме трогнала. Тя искаше да отида. — Другата неделя, нали?

— Да. А твоят кога е?

— Чак през април. На първи април — отвърнах аз, докато сипвах мляко върху зърнената си закуска.

— Стига бе.

Лапнах една хапка, развеселен от изненадата й.

— Сериозно.

— Роден си в Деня на лъжата?

— Да! — разсмях се аз. Изражението й беше безценно. — Ще закъснееш. По-добре да се обличам вече.

— Мер ще ме закара.

Приех това леко отблъскване много по-тежко, отколкото би трябвало. Досега пътуваше до университета с мен, а изведнъж реши да тръгне с Америка? Зачудих се дали изминалата нощ има нещо общо. Тя сигурно се опитваше отново да се дистанцира от мен.

— Както искаш — казах аз, като свих рамене и се обърнах с гръб, преди да е успяла да забележи разочарованието в очите ми.

Момичетата грабнаха бързо раниците си и Америка потегли от паркинга, сякаш току-що бяха ограбили банка.

Шепли излезе от стаята си, като в движение нахлузваше тениската си през главата.

— Да не би да тръгнаха? — свъси вежди той.

— Аха — отвърнах аз разсеяно.

Изплакнах купичката си и изхвърлих остатъка от кашата на Аби в мивката. Тя почти не я беше докоснала.

— Какво става, по дяволите? Мер дори не ми каза довиждане.

— Знаеш, че има лекции. Престани да хленчиш като бебе.

Шепли посочи към гърдите си.

— Аз ли хленча? Спомняш ли си какво стана снощи?

— Млъквай.

— Така си и мислех. — Той седна на дивана и си обу маратонките. — Пита ли Аби за рождения й ден?

— Не каза почти нищо, освен че не си пада по рождените дни.

— И какво ще правим?

— Ще й спретнем купон. — Шепли кимна и зачака да обясня. — Мислех си да я изненадаме. Да поканим няколко приятели и да помолим Америка да я изведе за малко.

Шепли нахлупи бялата си бейзболна шапка толкова ниско, че очите му не се виждаха.

— Ще се справи. Друго?

— Какво ще кажеш за кученце?

Шепли се засмя.

— Това не е моят рожден ден, братле.

Заобиколих бара и се подпрях на табуретката.

— Знам, но тя живее в общежитието. Не може да си вземе кученце.

— Да го държим тук?

— Ти сериозно ли говориш? Как ще гледаме куче?

— Намерих един керн териер в интернет. Идеален е.

— Какво си намерил?

— Врабчо е от Канзас. Това е същото кученце като на Дороти от „Вълшебникът от Оз“.

Шепли онемя.

— Вълшебникът от Оз.

— Какво? Когато бях малък, много харесвах плашилото.

— То ще сере навсякъде, Травис. Ще лае и ще вие, и… не знам.

— И Америка прави същото… само дето не сере навсякъде.

На Шепли не му беше смешно.

— Аз ще го разхождам и ще чистя след него. Ще спи в стаята ми. Дори няма да разбереш, че е тук.

— Не можеш да му попречиш да лае.

— Помисли си само. Трябва да признаеш, че това ще я спечели.

Шепли се усмихна.

— За това ли е всичко? Искаш да спечелиш Аби?

Свъсих вежди.

— Престани.

Той се усмихна още по-широко.

— Можеш да вземеш проклетото куче…

Ухилих се. Да! Победа!

— … ако си признаеш, че изпитваш чувства към Аби.

Пак се намръщих. Мамка му! Поражение!

— Стига бе, човек.

— Признай си — скръсти ръце той.

Какъв номер. Наистина щеше да ме принуди да го кажа.

Забих поглед в пода. Не можех да гледам самодоволната физиономия на Шепли. Вътрешно се съпротивлявах, но кученцето беше гениална идея. Аби щеше да откачи (поне веднъж с положителен знак) и то щеше да живее при мен в апартамента. Тя щеше да идва всеки ден да го вижда.

— Харесвам я — процедих през зъби.

Шепли сложи ръка като фуния на ухото си.

— Какво? Не чух добре.

— Ти си задник! Това чу ли го?

Шепли скръсти ръце.

— Кажи го.

— Харесвам я, окей?

— Не стига.

— Имам чувства към нея. Хлътнал съм. Много. Полудявам, когато тя не е наблизо. Вече доволен ли си?

— Засега да — отвърна той и грабна раницата си от пода. Преметна я през рамо и взе телефона и ключовете си. — Ще се видим на обяд, лигльо.

— Разкарай се — изръмжах аз.

Шепли беше вечният влюбен идиот, който се държи като глупак. Никога нямаше да ме остави просто да ми мине.

Облякох се за няколко минути, но вече бях закъснял. Облякох коженото си яке и сложих бейзболната шапка на обратно. Днес имах само химия втора част, така че нямаше нужда да нося раница. Все някой щеше да ми даде молив, ако имахме тест.

Тъмни очила. Ключове. Телефон. Портфейл. Обух се и треснах вратата зад гърба си. Спуснах се по стълбите. Харлито вече изобщо не ме привличаше толкова, щом Аби нямаше да се вози отзад. По дяволите, това момиче разваляше всичко.

Вече в университета се забързах повече от обичайното да стигна навреме за лекцията. Метнах се на мястото си в последната секунда. Д-р Уебър завъртя очи, видимо невпечатлена от появата ми и може би леко подразнена от липсата на материали. Аз й смигнах и на устните й трепна едва доловима усмивка. После поклати глава и отново насочи вниманието си към листовете на бюрото си.

Молив не ми трябваше, а когато часът свърши, се запътих направо към столовата.

Шепли чакаше момичетата по средата на зелените площи. Грабнах бейзболната му шапка и преди да успее да си вземе обратно, я метнах като летяща чиния през моравата.

— Супер, тъпако — рече той и отиде да си я прибере.

— Лудо куче — извика някой зад гърба ми.

Познах кой е по провлечения гърлен глас. Адам се приближи до нас с делово изражение на лицето.

— Опитвам се да организирам бой. Бъдете готови за обаждане.

— Ние винаги сме готови — отвърна Шепли.

Той ми беше нещо като мениджър. Грижеше се да разпространи новината и да осигури появата ми на правилното място в правилния момент.

Адам кимна и продължи по пътя си, каквото и да значеше това. Никога не го бях засичал в час. Дори не бях сигурен, че учи в Източния. Стига да ми плащаше, не ми и пукаше.

Шепли се загледа подире му, а после се прокашля.

— Чу ли?

— Кое?

— Оправили са бойлерите в „Морган“.

— Е, и?

— Довечера Америка и Аби вероятно ще се приберат в общежитието. Трябва да им помогнем да си пренесат багажа.

Тутакси посърнах. Мисълта, че ще се наложи да помогна на Аби да си събере багажа и да я заведа в „Морган“, ми подейства като кроше. А тя вероятно с радост щеше да си тръгне, особено след последната нощ. Можеше дори никога повече да не ми проговори. Умът ми се луташе из милиони сценарии, но не успявах да измисля нищо, което да я спре.

— Добре ли си? — попита Шепли.

В този момент се появиха момичетата с грейнали лица. Опитах се да се усмихна, но Аби беше твърде заета да се смущава от онова, на което се хилеше Америка.

— Здрасти, миличък — каза Америка и целуна Шепли по устата.

— Какво е толкова смешно?

— О, един тип не спря да зяпа Аби цял час. Беше възхитително.

— Щом е зяпал Аби — намигна Шепли.

— Кой беше? — попитах аз, без да се замисля.

Аби пристъпи неспокойно и намести раницата си. Беше толкова претъпкана с учебници, че ципът едва се затваряше. Сигурно беше тежка. Взех я от рамото й.

— Мер си въобразява — завъртя очи тя.

— Аби! Голяма си лъжкиня! Беше Паркър Хейс и беше толкова очевидно. Направо лиги му течаха.

Лицето ми се изкриви.

— Паркър Хейс?

Шепли дръпна Америка за ръката.

— Отиваме на обяд. Ще се насладите ли на изисканата кухня на столовата заедно с нас?

Америка отново го целуна, Аби ги последва и ми направи знак да се присъединя. Вървяхме, без да говорим. Тя щеше всеки момент да разбере за бойлерите, двете щяха да се върнат в общежитието и Паркър щеше да я покани на среща.

Паркър Хейс беше само лъскава глазура, но разбирах защо Аби проявяваше интерес към него. Родителите му бяха абсурдно богати, той щеше да учи медицина, а и на пръв поглед беше свястно момче. Тя щеше да си падне по него. Вече виждах целия им живот като на лента и това беше единственото, което можех да направя, за да се успокоя. Мисленото обуздаване на гнева ми свърши работа.

Аби сложи таблата си между Америка и Финч. Няколко места по-нататък имаше свободен стол, който ми се стори по-добро решение, отколкото да се опитвам да говоря с нея, все едно не съм я изгубил току-що. Всичко беше отвратително и не знаех какво да правя. Бях изгубил толкова време в игрички. Аби дори не бе имала шанс да ме опознае. По дяволите, дори да ме беше опознала, сигурно щеше да й бъде по добре с някого като Паркър.

— Добре ли си, Трав?

— Аз ли? Да, защо? — отвърнах, като се опитах да се отърся от тежкото чувство, стегнало всички мускули на лицето ми.

— Много си мълчалив.

Към масата се приближиха няколко момчета от футболния отбор, които се смееха високо, и седнаха. Само от гласовете им ми идеше да фрасна някоя стена.

Крис Дженкс подхвърли картоф в чинията ми.

— Какво става, Трав? Чух, че си праснал Тина Мартин. Тя днес пишеше името ти в калта.

— Млъквай, Дженкс — срязах го аз, без да откъсвам поглед от чинията си. Ако вдигнех поглед към шибаната му физиономия, сигурно щях да го поваля на място.

Аби се наведе напред.

— Престани, Крис.

Аз я погледнах и без да знам защо, страшно се вбесих. Защо, по дяволите, ме защитаваше? В мига, в който разбереше за „Морган“, щеше да ме зареже. Повече нямаше да ми проговори. Колкото и откачено да звучеше, чувствах се предаден.

— Мога да се грижа за себе си, Аби.

— Съжалявам, аз…

— Не искам да съжаляваш. Не искам нищо от теб — троснах се аз.

Изражението й беше последната капка. Естествено, че не искаше да се мотае около мен. Аз бях инфантилно копеле с контрол над емоциите на тригодишен пикльо. Станах от масата и излязох ядосан през вратата. Не спрях, докато не възседнах мотора си.

Гумените дръжки изскърцаха под дланите ми. Двигателят изръмжа, ритнах стойката и излетях на пътя като прилеп от ада.

Карах около час, но не се почувствах по-добре. Всички улици обаче ме водеха към едно място и въпреки че дълго се съпротивлявах, в крайна сметка спрях на алеята пред къщата на баща ми. Татко излезе на верандата и ми махна.

Взех двете стъпала наведнъж и се спрях точно пред него. Той без колебание ме притисна към мекото си заоблено рамо и ме поведе навътре.

— Тъкмо си мислех, че е време за гостуване — рече с уморена усмивка.

Клепачите му бяха леко увиснали, а кожата под очите му беше подпухнала, също като останалата част от кръглото му лице.

Татко се оттегли от грижите по нас няколко години след смъртта на мама. Томас пое много повече отговорности, отколкото е редно за момче на неговата възраст, но ние се справяхме и татко в крайна сметка се отказа. Никога не говореше за това, но и никога не пропускаше възможност да ни се реваншира.

Въпреки че беше тъжен и гневен през годините на моето израстване, не мислех, че е лош баща; той просто беше изгубен без жена си. Вече знаех как се е чувствал. Изпитвах към Врабчо може би много малка част от онова, което той е изпитвал към мама, а вече се поболявах от мисълта да остана без нея.

Татко седна на дивана и махна към протъркания фотьойл.

— Е? Няма ли да седнеш?

Седнах и се размърдах неспокойно, понеже не знаех какво да кажа.

Той ме погледа известно време, после си пое въздух.

— Нещо не е наред ли, сине?

— Има едно момиче, тате.

Той леко се усмихна.

— Момиче, значи.

— Тя май ме мрази, а аз…

— Я обичаш?

— Не знам. Не мисля… по какво да разбера?

Той се ухили.

— По това, че говориш за нея със стария си баща, защото не знаеш какво друго да направиш.

Въздъхнах.

— Току-що се запознахме. Преди месец де. Не мисля, че това е любов.

— Добре.

— Добре ли?

— Ще ти повярвам — каза той без намек за осъдителност и гласа.

— Просто… просто не мисля, че съм достатъчно добър за нея.

Татко се наведе напред и притисна два пръста към устните си.

— Мисля, че вече се е опарила от някого — продължих аз. — Някой като мен.

— Като теб?

— Да. — Кимнах и въздъхнах. Последното, което исках да си призная пред татко, беше какви ги върша.

Входната врата се тресна в стената.

— Я виж кой е решил да си дойде у дома — рече Трентън с широка усмивка, прегърнал два големи хартиени плика.

— Здрасти, Трент.

Станах и отидох в кухнята, за да му помогна да разтовари покупките на татко.

Двамата се сръгахме няколко пъти. Трентън винаги е бил най-суров с мен и дори ми е сритвал задника, когато сме имали разногласия, но и го чувствах най-близък от братята си.

Той се тръшна на дивана и се плесна по коленете.

— Какво става, загубеняко?

— Нищо — отвърнах аз и хвърлих бърз поглед на татко.

Трентън погледна към баща ни, после пак към мен.

— Да не ви прекъснах?

— Не — поклатих глава аз.

Татко махна с ръка.

— Не, сине. Как беше работата?

— Гадно. Сутринта оставих чека за наема на шкафчето ти. Видя ли го?

Татко кимна с лека усмивка. Трентън също кимна.

— Ще останеш ли за вечеря, Трав?

— Не — изправих се аз, — май вече ще се прибирам.

— Ще се радвам да останеш, сине.

Усмихнах се криво.

— Не мога. Но благодаря, татко. Много ти благодаря.

— За какво му благодариш? — попита Трентън, като въртеше глава, сякаш гледаше тенис. — Какво съм изпуснал?

Погледнах баща си.

— Тя е гълъбица. Истинска гълъбица.

— О? — Очите на татко леко просветнаха. — Същото момиче?

— Да, но по-рано се държах като тъпанар. Тя ме влудява.

Усмивката на Трентън постепенно се разля по цялата му физиономия.

— Малкото ми братче!

— Престани — намръщих се аз.

Татко го перна зад врата.

— Какво? — възмути се Трентън. — Какво съм казал?

Татко ме изпрати навън и ме потупа по рамото.

— Ще го измислиш. Не се съмнявам. Това момиче явно е голяма работа. Досега не съм те виждал такъв.

— Благодаря ти, татко.

Приближих се и обвих ръце около едрото му тяло, после се запътих към мотора.

Имах чувството, че пътувам цяла вечност до къщи. Във въздуха се носеше топъл летен полъх, нетипичен за сезона, но много приятен. Нощното небе ме обгръщаше с мрак и правеше страха още по-силен. Видях колата на Америка на обичайното й място на паркинга и веднага ме обзе безпокойство. С всяко стъпало сякаш се приближавах към ешафода.

Преди да посегна към вратата, тя се отвори и Америка застана с празен поглед пред мен.

— Тя тук ли е?

Америка кимна.

— Спи в стаята ти — отвърна тихо.

Минах покрай нея и седнах на дивана. Шепли седеше на фотьойла, а Америка се отпусна до мен.

— Добре е — увери ме тя. Гласът й беше мил и успокоителен.

— Не биваше да й говоря така — казах аз. — В един момент я притискам, докато я вбеся, после се ужасявам, че ще й дойде акълът и ще ме отреже.

— Не я подценявай. Тя знае много добре какво правиш. Не си й първото родео.

— Именно. Заслужава нещо по-добро. Знам го, но не мога да се откажа. Не знам защо — въздъхнах аз и разтрих слепоочията си. — Няма логика.

— Аби разбира, Трав. Не се упреквай — каза Шепли.

Америка ме смушка с лакът.

— Бездруго ще ходите на купона за двойки. Защо не я поканиш да излезете?

— Не искам да излизам с нея… искам просто да бъда близо до нея. Тя е… различна.

Това беше лъжа. Америка го знаеше и аз го знаех. Истината беше, че ако наистина ми пукаше за нея, щях да я оставя на мира.

— В какъв смисъл различна? — попита Америка подразнено.

— Не се примирява с глупостите ми, а това ми действа добре. Ти сама го каза, Мер. Аз не съм нейният тип. Просто при нас… не е така.

А дори да беше, не трябваше да бъде.

— По-близо си до нейния тип, отколкото предполагаш.

Погледнах я в очите. Говореше сериозно. Америка беше като сестра на Аби и я закриляше като майка. Нито едната не би насърчила някого, който би могъл да нарани приятелката й. За първи път съзрях лъч на надежда.

Дъските в коридора изскърцаха и всички замръзнахме. Вратата на моята стая се затвори и се чуха стъпките на Аби.

— Здрасти, Аби — ухили се Америка. — Как беше дрямката?

— Спала съм пет часа. Това е по-скоро кома, отколкото дрямка.

Спиралата беше размазана под очите й, а косата й беше полепнала по главата. Изглеждаше зашеметяващо. Усмихна ми се и аз станах. Хванах я за ръката и я поведох право към стаята. Тя беше объркана и предпазлива, което ме изпълваше с още по-отчайващо желание да се реванширам.

— Много съжалявам, Враб. Държах се като задник.

Тя се отпусна.

— Не знаех, че си ми сърдит.

— Не се сърдех на теб. Просто имам лошия навик да си го изкарвам на хората, на които държа. Скапано оправдание, но наистина съжалявам — казах аз и я взех в обятията си.

— Какво имаше?

Тя прилепи буза в гърдите ми. По дяволите, колко беше хубаво. Ако не бях такъв тъпак, щях да й обясня, че съм научил, че бойлерите са поправени, а мисълта да ме остави и да започне да прекарва повече време с Паркър ме изкарва от кожата ми, но не можех да го направя. Не исках да разваля мига.

— Не е важно. Единственото, за което се притеснявам, си ти.

Тя вдигна очи и се усмихна.

— Мога да преживея настроенията ти.

Взрях се в очите й за няколко секунди и на устните ми се изписа усмивка.

— Не знам защо ме понасяш и не знам какво бих правил, ако не беше така.

Очите й бавно се спуснаха от моите очи към устните ми и дъхът й замря. Всички косъмчета по кожата ми настръхнаха и дори не бях сигурен, че още дишам. Приведох се със сантиметър към нея, за да видя дали ще възрази, но в този момент шибаният ми телефон иззвъня. И двамата подскочихме.

— Да — отговорих аз нетърпеливо.

— Лудо куче. Брейди ще бъде в „Джеферсън“ след деветдесет минути.

— Хофман? Господи… добре. Това ще бъдат лесни пари. В „Джеферсън“?

— В „Джеферсън“ — повтори Адам. — Идваш ли?

Погледнах към Аби и й смигнах.

— Ще бъдем там. — Затворих, пъхнах телефона в джоба си и хванах Аби за ръката. — Ела с мен.

— Беше Адам — казах на Шепли, когато стигнахме до дневната. — Брейди Хофман ще бъде в „Джеферсън“ след час и половина.