Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (18)

Седемнайсета глава
Ниска топка

Не отивахме никъде конкретно. В началото успявах да се съсредоточа върху движението по улиците и патрулиращите полицейски коли, които от време на време пресичаха пътя ни, но след малко останахме сами на шосето. Знаех, че нощта рано или късно ще свърши, затова реших, че ще я върна в общежитието едва когато съм изиграл и последния си отчаян ход. Въпреки че разполагах с платоничните срещи за боулинг, ако тя продължаваше да излиза с Паркър, и те щяха да спрат. Всичко щеше да спре.

Да притискаш Аби, не беше добра идея, но ако не сложех всички карти на масата, имаше много голяма вероятност да изгубя единствената гълъбица, която съм срещал. Постоянни мислех какво ще й кажа и как ще го кажа. Трябваше да бъде нещо прямо, нещо, пред което не би могла да си затвори очите, нито да се престори, че не го е чула и разбрала.

Стрелката на горивото от известно време флиртуваше с червената лампичка, така че спрях на първата отворена бензиностанция, която видях.

— Искаш ли нещо?

Тя поклати глава и слезе от мотора. Оправи с пръсти дългата си лъскава коса и се усмихна смутено.

— Откажи се. Толкова си красива.

— Можеш просто да ме запишеш за статистка в рок клип от осемдесетте.

Засмях се и се прозинах, докато вкарвах пистолета в резервоара.

Аби извади телефона си, за да види колко е часът.

— Господи, Трав. Три часът е.

— Искаш да се връщаме ли? — попитах със свит стомах.

— Добре би било.

— Ще отидем ли все пак на боулинг довечера?

— Казах ти, че ще отидем.

— И ще дойдеш с мен на купона на „Сигма Тау“ след две седмици?

— Нима намекваш, че не си спазвам обещанията? Струва ми се малко обидно.

Извадих пистолета от резервоара и го закачих на колонката.

— Просто вече не знам какво възнамеряваш да правиш.

Седнах на мотора и й помогнах да се качи отзад. Тя обви ръце около мен, този път по своя инициатива, и аз въздъхнах, потънал в мисли. Стиснах дръжките, поех си въздух и точно когато събрах кураж да заговоря, реших, че бензиностанцията не е най-подходящото място да излея душата си.

— Ти си важен за мен, нали знаеш — увери ме тя, като ме стисна.

— Не те разбирам, Врабчо. Мислех си, че познавам жените, но ти толкова ме объркваш, че не знам кое е горе и кое — долу.

— И аз не те разбирам. Ти трябваше да си женкарят на Източния. Нещо не получавам всички преживявания на първокурсничка, които ми обещаваха в брошурата.

Не можех да не се засегна. Дори да беше вярно.

— Първо на първо, никога не ми се е случвало момиче да преспи с мен само за да го оставя на мира.

— Не беше така, Травис.

Запалих мотора и излязох на улицата, без да кажа и дума повече. Пътят до общежитието беше мъчителен. Многократно се навивах и разубеждавах да говоря с нея. Въпреки че пръстите ми бяха вече вкочанени, карах бавно, ужасен от мига, в който Аби щеше да научи всичко и окончателно да ме отблъсне.

Когато спряхме пред входа на „Морган Хол“, имах чувството, че нервите ми са накълцани, подпалени и захвърлени на отвратителна купчина. Аби слезе от мотора и тъжното й изражение разпали потиснатата ми паника. Можеше да ме прати по дяволите, преди да съм успял да изрека и дума.

Съпроводих я до вратата и тя извади ключовете си с наведена глава. Неспособен да чакам и секунда повече, хванах нежно брадичката й и я повдигнах, като търпеливо изчаках погледът й да срещне моя.

— Той целуна ли те? — попитах я, като докоснах меките й устни с палец.

Тя се отдръпна.

— Ти наистина знаеш как да развалиш идеалната вечер, нали?

— Стори ти се идеална, така ли? Това означава ли, че си си прекарала добре?

— Винаги си прекарвам добре, когато съм с теб.

Сведох очи към земята и свъсих вежди.

— Целуна ли те?

— Да — въздъхна подразнено тя.

Стиснах очи. Знаех, че следващият ми въпрос може да предизвика същинско бедствие.

— Само това ли?

— Не е твоя работа!

Тя отвори вратата, но аз я затръшнах и й препречих пътя.

— Трябва да знам.

— Не, не трябва! Мръдни се, Травис!

Тя ме сръга с лакът и се опита да ме заобиколи.

— Врабчо…

— Мислиш си, че след като вече не съм девствена, ще се чукам с всеки, който си поиска, така ли? Много благодаря! — заяви тя и ме блъсна по рамото.

— Не съм казал това, по дяволите! Толкова много ли искам? Само малко спокойствие!

— И как точно ще се успокоиш, ако знаеш дали спя с Паркър?

— Откъде да знам? За всички е очевидно, само не и за теб!

— Значи съм идиот. Тази вечер ти върви, Трав — каза тя и се пресегна към дръжката на вратата.

Хванах я за раменете. Пак го правеше: затваряше се, както беше свикнала, и отказваше да разбере каквото и да било. Време беше да разкрия картите си.

— Това, което изпитвам към теб… полудявам…

— Това с лудостта е вярно — сопна се тя и се отдръпна.

— Подготвях се през цялото време, докато карах, така че ме чуй.

— Травис…

— Знам, че всичко е прецакано, ясно? Аз съм импулсивен и избухлив, а ти успяваш да влезеш под кожата ми както никой друг. Държиш се така, сякаш ме мразиш, а в следващата минута имаш нужда от мен. Никога не правя нищо както трябва и не те заслужавам… но те обичам, Аби. Обичам те повече, отколкото съм обичал когото и да било, каквото и да било, когато и да било. Щом ти си до мен, не ми трябват пиене, пари, боеве, еднодневни свалки. Нуждая се единствено от теб. Само за теб мисля. Само за теб мечтая. Само теб желая.

Няколко секунди нищо не каза. Веждите й се повдигнаха и очите й се премрежиха, докато осмисляше думите ми. Примигна няколко пъти.

Улових лицето И в шепи и я погледнах в очите.

— Спа ли с него?

Очите й се напълниха със сълзи и тя поклати отрицателно глава. Без да мисля, притиснах устни в нейните и пъхнах език в устата й. Тя не ме отблъсна — напротив, езикът й се преплете с моя и тя ме притегли към себе си, като ме сграбчиш ризата. От гърлото ми неволно се откъсна стон и обвих ръце около нея.

След този отговор се отдръпнах, останал без дъх.

— Обади се на Паркър. Кажи му, че не искаш повече да го виждаш. Кажи му, че си с мен.

Тя затвори очи.

— Аз не мога да бъда с теб, Травис.

— Защо, по дяволите? — изгубих търпение аз.

Аби поклати глава. Милиони пъти се беше доказвала като непредсказуема, но тази целувка не беше просто приятелска и зад нея стоеше твърде много, за да бъде продиктувана само от съчувствие. Оставаше ми само един извод.

— Не е за вярване. Желая едно-единствено момиче, а то не ме иска.

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Когато двете с Америка се преместихме тук, ясно осъзнавах, че животът ми ще поеме в определена посока. Или че няма да поеме в определена посока. Боевете, хазартът, пиенето — това са все неща, които оставих зад гърба си. Когато съм с теб… всичко това отново застава пред мен в опаковка, на която не мога да устоя. Не съм изминала стотици мили, за да го преживея отново.

— Знам, че заслужаваш някой по-добър от мен. Мислиш, че не го знам ли? Но ако някога е имало жена, създадена за мен… това си ти. Ще направя всичко, каквото трябва, Враб. Чуваш ли ме? Ще направя всичко.

Тя се извърна, но аз нямаше да се откажа. Най-после бе проговорила и ако сега си тръгнех, можеше да не получим втори шанс.

Притиснах вратата с ръка.

— Ще спра да се бия в мига, в който завърша. Повече няма да пийна и глътка. Ще се погрижа да заживееш щастливо с мен, Врабчо, като в приказките. Мога да го направя, само ми повярвай.

— Не искам да се променяш.

— Тогава ми кажи какво да направя. Кажи ми и ще го направя — помолих я аз.

— Може ли да ми дадеш телефона си?

— Разбира се — смръщих се объркано аз.

Извадих телефона си и й го подадох. Аби набра номер и затвори очи.

— Съжалявам, че ти звъня толкова рано — заекна тя, — но това не можеше да чака. Аз… не мога да изляза на вечеря с теб в сряда.

Беше се обадила на Паркър. Ръцете ми трепереха от страх. Чудех се дали ще го помоли да дойде да я вземе, да я спаси от мен или нещо друго.

— Всъщност изобщо не мога да се виждам с теб. Аз… съм сигурна, че съм влюбена в Травис.

Целият свят замря. Опитах се да върна лентата назад. Правилно ли бях чул? Наистина ли беше казала това, което ми се стори, че чух, или си бях въобразил?

Аби ми подаде телефона и ме погледна неохотно в очите.

— Той ми затвори — каза тя намръщено.

— Обичаш ли ме?

— Заради татуировките е — сви нехайно рамене тя, сякаш не беше изрекла току-що нещото, което най-много копнеех да чуя.

Моята гълъбица ме обичаше.

На лицето ми се разля широка усмивка.

— Ела вкъщи с мен — казах аз и я прегърнах.

Аби повдигна вежди.

— Наприказва ми всичко това, за да ме вкараш в леглото си ли? Явно много съм те впечатлила.

— Единственото, за което мисля сега, е как те прегръщам цяла нощ.

— Да вървим.

Не се поколебах. Щом Аби седна зад мен, запраших към къщи по възможно най-краткия път, като минавах на жълто и изпреварвах малкото участници в движението по това време.

Когато стигнахме до апартамента, имах чувството, че едновременно изключвам двигателя и вдигам Аби на ръце.

Тя се кискаше, притисната в устните ми, докато се мъчех да отключа входната врата. След като я оставих и затворих, изпуснах дълга, изпълнена с облекчение, въздишка.

— Това сякаш не беше моят дом, откакто ти си тръгна — качах аз и отново я целунах.

Тото се втурна по коридора и размаха мъничката си опашка, закачайки Аби с лапички по краката. Тя му липсваше почти колкото на мен.

Леглото на Шепли изскърца и чухме тежките му стъпки по пода. Той отвори вратата и примижа срещу светлината.

— Мамка му, Травис, пак ли правиш глупости! Влюбен си в А… — Погледът му се фокусира и той осъзна грешката си. — … би. Здрасти, Аби.

— Здрасти, Шеп — отвърна Аби развеселено и остави Тото на земята.

Преди Шепли да успее да попита каквото и да било, аз повлякох Аби по коридора. Отпуснахме се един върху друг. Не бях планирал нищо, освен да я гушна до себе си в леглото, но тя дръпна ризата ми през главата с ясни намерения. Помогнах й да свали якето си, после тя съблече пуловера и тениската си. Погледът й не оставяше никакво съмнение, а и аз нямах намерение да споря.

Скоро и двамата бяхме съвсем голи, а тихото гласче в мен, което искаше бавно да се наслади на мига, беше заглушено от отчаяните целувки на Аби и лекото й скимтене при всяко мое докосване.

Положих я на матрака и ръката й се стрелна към нощното шкафче. Изведнъж се сетих как безцеремонно разбих купата с презервативи сутринта, за да затвърдя намеренията си за целомъдрие.

— По дяволите — изругах задъхано, — изхвърлих ги.

— Какво? Всичките?

— Мислех си, че ти… че щом не съм с теб, вече нямаше да ми трябват.

— Шегуваш се! — изпъшка тя и разочаровано отпусна глава на таблата.

Наведох се към нея, силно задъхан, и опрях чело на гърдите й.

Следващите секунди минаха като в мъгла. Аби направи някакви странни сметки, заключи, че не може да забременее точно тази седмица, и докато се усетя, вече бях в нея и усещах всяка част от тялото й с всяка част от своето. Никога не го бях правил без тънката броня от латекс, но очевидно тази частица от милиметъра имаше голямо значение. Всеки миг пораждаше еднакво силни, противоречиви чувства: да отложа неизбежното или да му се отдам, защото беше толкова хубаво, по дяволите.

Когато бедрата на Аби се надигнаха и притиснаха в моите, а неконтролируемите й стонове и скимтене се превърнаха в силен вик на задоволеност, не можех повече да се сдържам.

— Аби — прошепнах отчаяно, — аз трябва… трябва да…

— Не спирай — помоли тя и впи нокти в гърба ми.

Заклатих се още веднъж в нея. Сигурно съм стенел много силно, защото тя покри устата ми с длан. Затворих очи и се предадох. Усетих как веждите ми се сключват, докато цялото ми тяло се сгърчва и втвърдява. Тежко задъхан, се взрях в очите на Аби. Тя отвърна на погледа ми с уморена, доволна усмивка, сякаш очакваше нещо. Обсипах я с целувки, а после улових в шепи лицето й и я целунах отново, този път по-нежно.

Дишането на Аби се успокои и тя въздъхна. Отпуснах тяло до нейното и я притиснах към себе си. Тя опря буза в гърдите ми, а косите й се спуснаха на вълни по ръката ми. Целунах я още веднъж по челото и сплетох пръсти зад гърба й.

— Моля те, този път не си тръгвай. Искам да се събудя така на сутринта.

Аби ме целуна по гърдите, но не вдигна очи.

— Никъде няма да ходя.

 

 

Тази сутрин, докато лежах до жената, която обичах, в съзнанието ми се роди безмълвно обещание. Щях да бъда по-добър за нея, щях да бъда този, когото заслужава. Никакво изпускане на нерви, никакви избухвания, никакви изблици.

Повтарях си го всеки път, когато долепях устни до кожата й в очакване да се събуди.

Спазването на това обещание извън апартамента обаче се оказа нелека задача. За пръв път не само че ми пукаше за някого, но и отчаяно исках да го задържа. Желанието ми да я закрилям и ревността ме накараха да забравя клетвата, която си бях дал само преди няколко часа.

До обяд Крис Дженкс вече беше успял да ме вбеси и аз наруших обета си. За щастие, Аби беше търпелива и готова да ми прости дори когато заплаших Паркър по-малко от двайсет минути по-късно.

Аби неведнъж беше доказвала, че може да ме приеме такъв, какъвто съм, но аз вече не исках да бъда същият избухлив задник, както дотогава. Ала смесицата от гняв и непознатото ми досега чувство на ревност се оказа по-трудна за овладяване, отколкото предполагах.

Започнах да избягвам ситуациите, които биха могли да ме вбесят, и да не забелязвам не само неописуемия сексапил на Аби, но също и факта, че всеки кретен в университета се чуди как е успяла да опитоми единствения мъж, за когото бяха убедени, че никога няма да се кротне. Струваше ми се, че всички чакат да разваля нещата, за да се пробват с нея, от което ставах още по-нервен и сприхав.

За да занимавам съзнанието си с нещо, заех се да изясня, че вече не съм на пазара, с което вбесих голяма част от жените в Източния университет.

Когато отидохме на купона за Хелоуин в „Червената врата“. Забелязах, че мразовитата есен не е попречила на доста жени да изберат силно разголени костюми. Прегърнах приятелката си, благодарен, че не се е облякла като Барби Проститутка или футболист травестит. Това значително намаляваше броя на заплахите, които трябваше да отправям на разни типове, зяпащи гърдите й или чакащи да се наведе.

С Шепли играехме билярд, а момичетата ни гледаха. Пак печелехме, след като вече бяхме прибрали 360 долара от предишните две игри.

С периферното си зрение видях Финч да се приближава към Америка и Аби. Тримата се покискаха заедно, после той ги дръпна на дансинга. Красотата на Аби изпъкваше дори сред всичката голота, брокат и предизвикателни деколтета на палавите Снежанки наоколо.

Още преди края на песента Америка и Аби зарязаха Финч на дансинга и се запътиха към бара. Изправих се на пръсти, за да открия главите им сред морето от хора.

— Ти си на ред — каза Шепли.

— Момичетата изчезнаха.

— Сигурно са отишли да си вземат нещо за пиене. Хващай щеката, любовнико.

Наведох се без колебание, съсредоточих се върху топката, но не вкарах.

— Травис! Такъв лесен удар! Ще ме умориш! — оплака се Шепли.

Все още не виждах момичетата. Знаех за две сексуални нападения миналата година и се притеснявах да пусна Аби и Америка да се разхождат сами. Дори в малкото ни градче се случваше някой да надруса нищо неподозиращо момиче.

Оставих щеката си на масата и тръгнах през дансинга.

Шепли сложи ръка на рамото ми.

— Къде отиваш?

— Да намеря момичетата. Помниш какво стана миналата година с онази Хедър.

— Аха. Да.

Когато най-после намерих Аби и Америка, видях някакви типове да им купуват питиета. И двамата бяха ниски, единият с тлъстини на кръста и едноседмична брада на потната си физиономия. Ревността беше последното нещо, което би следвало да почувствам, като го видя, но фактът, че очевидно сваляше приятелката ми, касаеше не толкова неговата външност, колкото собственото ми его. Макар да не знаеше, че тя е с мен, по вида й трябваше да се досети, че надали е сама. Ревността ми се смеси с раздразнение. Колко пъти бях повтарял на Аби да не поема рискове и да не взима питиета от непознати! Гневът скоро ме завладя.

Онзи, който крещеше на Аби, надвиквайки музиката, се наведе към нея.

— Искаш ли да потанцуваме?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Тук съм с…

— Приятеля си — довърших аз вместо нея, като изгледах яростно двамата мъже.

Беше почти смешно да сплашваш мъже, облечени в тоги, но все пак използвах изражението си „Ще те убия на мига“ в цялата му сила. После кимнах към другия край на салона.

— Разкарайте се веднага.

Мъжете се стреснаха и погледнаха момичетата, след което се скриха в тълпата.

Шепли целуна Америка.

— Никъде не мога да те заведа!

Тя се закиска, а Аби ми се усмихна.

Бях твърде ядосан, за да отвърна на усмивката й.

— Какво? — попита тя учудено.

— Защо му позволи да ти купи бира?

Америка пусна Шепли.

— Не сме им позволявали, Травис. Казах им да не го правят.

Взех бутилката от ръката на Аби.

— А какво е това?

— Ти сериозно ли? — попита тя.

— Да, сериозно! — Изхвърлих бирата в кошчето до бара. — Сто пъти съм ти казвал да не взимаш питиета от случайни мъже. Ами ако е сложил нещо вътре?

Америка вдигна чашата си.

— Не сме изпускали напитките от поглед, Трав. Преиграваш.

— Не говоря с теб — отвърнах аз, вперил очи в Аби.

В нейните очи също проблесна гняв.

— Ей! Не й говори така.

— Травис, успокой се — предупреди ме Шепли.

— Не ми харесва да позволяваш на други мъже да ти купуват питиета — заявих аз.

— Искаш да се скараме ли? — повдигна вежди Аби.

— На теб приятно ли ще ти бъде, ако отида на бара да си пия с някоя мацка?

— Ясно. Ти сега си сляп за всички жени и очакваш аз да положа същото усилие.

— Би било добре — процедих през зъби.

— Ще трябва да понамалиш тези изяви в стил ревнивото гадже, Травис. Не съм направила нищо лошо.

— Идвам тук и някакъв тип ти купува пиене!

— Не й викай! — намеси се Америка.

Шепли сложи ръка на рамото ми.

— Всички пийнахме повечко. Хайде да си тръгваме.

Гневът на Аби се усили с още една идея.

— Трябва да се обадя на Финч — измърмори тя и грубо ме заобиколи, за да отиде на дансинга.

Улових я за китката.

— Ще дойда с теб.

Тя се отскубна от мен.

— В състояние съм и сама да направя няколко крачки, Травис. Какво ти става?

Аби си проби път до Финч, който размахваше ръце и подскачаше в средата на дансинга. По челото и слепоочията му се стичаше пот. Той първо се усмихна, но когато тя му извика нещо за довиждане, завъртя очи.

По устните й видях, че споменава моето име. Хвърли вината върху мен, което само ме ядоса още повече. Беше съвсем естествено да откача, когато прави нещо опасно. Нямаше нищо против, когато помлях физиономията на Крис Дженкс, но когато се ядосах, че взима питиета от непознати, имаше дързостта да побеснее.

Точно когато гневът ми кипна, някакъв задник в пиратски костюм хвана Аби и се притисна към нея. Пред очите ми падна пелена и докато се усетя, юмрукът ми вече беше в лицето му. Той се просна на пода, но когато и Аби падна заедно с него, аз се опомних.

Дланите й бяха разперени на пода и тя изглеждаше зашеметена. Замръзнах на място и я гледах като на забавен кадър как вдига ръка и вижда върху нея яркочервената кръв, бликаща от носа на пирата.

Спуснах се да я вдигна.

— Мамка му! Добре ли си, Враб?

Щом се изправи, тя се отскубна от мен.

— Ти полудя ли?

Америка я хвана за ръката и я повлече през тълпата. Пусна я чак когато излязоха навън. Трябваше да ускоря крачка, за да не изостана.

Шепли отключи колата и Аби се пъхна на мястото си.

— Съжалявам, Врабчо — казах умолително аз, — не знаех, че те е хванал.

Тя беше, меко казано, ядосана.

— Юмрукът ти мина на пет сантиметра от лицето ми! — извика, като улови омаслената кърпа, която Шепли й подхвърли, и избърса с видима погнуса кръвта от ръката си, като увиваше плата около всяко пръстче.

Потръпнах.

— Нямаше да посегна, ако бях допуснал, че може да те ударя. Нали го знаеш?

— Млъквай, Травис. Просто млъкни — отвърна тя, забила поглед в тила на Шепли.

— Врабчо…

Шепли удари с длан по волана.

— Млъкни наистина, Травис! Каза, че съжаляваш, сега просто млъкни!

Нямаше какво да отговоря. Шепли беше прав: всичко бях оплескал, а сега рискувах и Аби да ми бие шута.

Когато стигнахме до апартамента, Америка целуна гаджето си за лека нощ.

— Ще се видим утре, мило.

— Обичам те — кимна примирено Шепли и я целуна.

Знаех, че си тръгват заради мен. Иначе щяха да останат в апартамента, както всеки уикенд.

Аби ме заобиколи и отиде до хондата, без да каже и дума.

Подтичвах до нея със смутена усмивка в опит да разсея тягостната ситуация.

— Стига. Не искам да си тръгваш ядосана.

— О, аз не съм ядосана. Бясна съм.

— Трябва й малко време да се успокои, Травис — предупреди ме Америка, като отключи колата.

Когато вратата откъм пътническото място се заключи, аз изпаднах в паника и сложих ръка върху дръжката.

— Не си тръгвай, Врабчо. Не бях на себе си. Извинявай.

Аби вдигна ръка, за да ми покажа засъхналата кръв по дланта си.

— Обади ми се, когато пораснеш.

Подпрях вратата с хълбок.

— Не можеш да си тръгнеш.

Аби повдигна вежди, а Шепли дотича при нас.

— Травис, пиян си. На път си да направиш голяма грешка. Просто я остави да се прибере вкъщи, да се успокои… утре, когато изтрезнееш, ще поговорите.

Гледах отчаяно Аби в очите.

— Тя не може да си тръгне.

— Няма да се получи, Травис — каза тя и дръпна вратата. — Мръдни се!

— Какво искаш да кажеш с това „Няма да се получи“? — Хванах я за ръката. Страхът, който ме обзе при тези думи, ужасът, че тя може да сложи край на всичко още на мига, ме накара да реагирам, без да мисля.

— Имам предвид тъжната ти физиономия. Няма да се вържа — дръпна се тя.

Изпитах краткотрайно облекчение. Не възнамеряваше да сложи край. Поне не сега.

— Аби… — обади се Шепли, — това е моментът, за който ти говорех. Може би трябва да…

— Не се меси, Шеп — скастри го Америка и запали.

— Аз ще прецаквам много неща, Врабчо, но ти трябва да ми прощаваш.

— На сутринта ще имам огромна синина на задника си! Ти удари този тип, защото беше ядосан на мен. Какво трябва да ми говори това? В момента в главата ми святкат червени лампички!

— Никога не съм удрял момиче — възразих аз, изненадан, че изобщо й е минало през ума, че мога да й посегна — на нея или на която и да било друга жена.

— И аз не възнамерявам да бъда първото — отвърна тя и дръпна отново вратата. — Мръдни се, по дяволите!

Кимнах и отстъпих назад. Последното, което исках, беше Аби да си тръгне, но по-добре така, отколкото да я ядосам толкова, че да ме разкара окончателно.

Америка включи на задна, а аз гледах Аби през прозореца.

— Нали ще ми се обадиш утре?

— Просто карай, Мер — процеди тя, без да ме погледне.

Когато стоповете на хондата се скриха от погледа ми, аз се качих в апартамента.

— Травис — предупреди ме Шепли, — без поразии. Сериозно говоря.

Кимнах и се прибрах сломен в стаята си. Струваше ми се, ме точно когато нещата се нареждаха, шибаният ми характер си показваше рогата. Трябваше да го овладея, за да не изгубя най-хубавото нещо, което някога ми се беше случвало.

За да мине времето, сготвих парченца свинско с картофено пюре, но само чоплех с вилицата си в чинията. Не можех да изям нито хапка. Убих още един час с пране, после реших да изкъпя Тото. Поиграхме си малко, но после на него му омръзна и се сви на топка на леглото. Перспективата да гледам в тавана и да се терзая за глупостта си не ме привличаше, затова реших да извадя всички чинии от шкафа и да ги измия.

Това беше най-дългата нощ в живота ми.

Облаците започнаха да сменят цвета си, възвестявайки настъпването на утрото. Грабнах ключовете за мотора си и отидох да покарам.

Накрая стигнах до „Морган Хол“.

Хармъни Хендлър тъкмо излизаше да тича. Изгледа ме, сложила ръка на вратата.

— Здрасти, Травис — каза тя с характерната си лека усмивка, която бързо изчезна. — Леле. Да не си болен? Искаш ли да те закарам някъде?

Сигурно съм изглеждал кошмарно. Хармъни беше мило момиче. Брат й беше в „Сигма Тау“, така че не я познавах толкова добре. Сестрите бяха забранена зона.

— Здрасти, Хармъни — отвърнах аз, като се опитах да се усмихна. — Исках да изненадам Аби със закуска. Ще ме пуснеш ли да вляза?

— Уф — изпъшка тя и погледна назад през стъклената врата. — Нанси може да побеснее. Сигурен ли си, че си добре?

Нанси беше домакинката на „Морган Хол“. Бях чувал за нея, но никога не я бях виждал. Съмнявах се, че изобщо ще ме забележи. Носеха се слухове, че пие повече от студентите и рядко напуска стаята си.

— Просто дълга нощ — усмихнах се аз. — Хайде. Знаеш, че не й пука.

— Добре, но не съм била аз.

Сложих ръка на сърцето си.

— Обещавам.

Качих се по стълбите и почуках тихо на вратата на Аби.

Дръжката бързо се завъртя, но вратата се отвори бавно и постепенно се показаха Аби и Америка в дъното на стаята. Ръката на Кара пусна дръжката и се пъхна обратно под завивката.

— Може ли да вляза?

Аби седна в леглото.

— Добре ли си?

Влязох и паднах на колене пред нея.

— Съжалявам, Аби. Много съжалявам — казах аз, като я прегърнах през кръста и зарових лице в скута й.

Аби гушна главата ми.

— Аз ъъъ… ще вървя — смотолеви Америка.

Съквартирантката на Аби, Кара, стана нервно от леглото и взе несесера си за баня.

— Винаги съм много чиста, когато ти си наоколо, Аби — изръмжа тя и тръшна вратата след себе си.

Вдигнах очи към Аби.

— Знам, че полудявам, когато стане дума за теб, но Бог ми е свидетел, че се старая, Враб. Не искам да разваля всичко.

— Тогава недей — отвърна простичко тя.

— Трудно ми е. Имам чувството, че всеки момент ще разбереш какъв кретен съм и ще ме зарежеш. Докато танцуваше снощи, поне десетина типове те зяпаха. Отиваш на бара и виждам как благодариш на онзи тъпак за питието. После идиотът на дансинга те хваща…

— Аз не раздавам юмруци всеки път, когато някое момиче те заговори. Не мога все да си стоя заключена в апартамента. Ще трябва да се научиш да се владееш.

— Ще го направя — кимнах аз. — Досега никога не съм искал да имам приятелка, Врабчо. Не съм свикнал да изпитвам такива чувства към някого… към когото и да било. Ако си търпелива с мен, обещавам ти, че ще реша проблема.

— Нека изясним нещо: ти не си някакъв кретен, ти си невероятен. Няма значение кой ми купува питиета или ме кани на танц, или флиртува с мен. Аз ще се прибера с теб. Помоли ме да ти имам доверие, но май ти ми нямаш.

— Не е вярно — смръщих се аз.

— Ако си мислиш, че ще те зарежа заради следващия тип, който се появи, значи ми нямаш много вяра.

Стиснах я още по-здраво.

— Не съм достатъчно добър за теб, Враб. Това не означава, че не ти вярвам. Просто винаги съм готов за неизбежното.

— Не говори така. Когато сме сами, ти си съвършен. Двамата се чувстваме идеално. Но ти позволяваш на всекиго да съсипе това. Не очаквам да се обърнеш на сто и осемдесет градуса, но трябва да подбираш битките си. Не може да замахваш всеки път, когато някой ме погледне.

Кимнах. Знаех, че е права.

— Ще направя всичко, което поискаш. Само… само ми кажи, че ме обичаш.

Съзнавах колко нелепо звучи, но това просто вече нямаше значение.

— Знаеш, че е така.

— Искам да го чуя.

— Обичам те — отвърна тя, като допря устни в моите. После се отдръпна на няколко сантиметра. — А сега спри да се държиш като бебе.

Щом ме целуна, сърцето ми заби по-спокойно и всички мускулчета в тялото ми се отпуснаха. Толкова силно се нуждаех от нея, че се ужасявах от себе си. Не можех да допусна, че всички преживяват любовта по този начин: иначе мъжете трябваше до един да ходят като лунатици от мига, в който започнат да забелязват момичетата.

Може би само с мен беше така. Може би само с нас двамата. Може би заедно бяхме летлива смес, която или ще се взриви, или ще се слее в едно. Така или иначе, в мига, в който я срещнах, животът ми се обърна. И точно така исках да бъде.