Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (24)

Двайсет и трета глава

Лесните разговори, които някога водехме, бяха потънали в миналото. Не ми хрумваше нищо уместно и се притеснявах да не я ядосам още преди да сме стигнали при татко.

Планът беше, докато тя играе ролята си, да усети, че й липсвам, и аз евентуално да получа още един шанс да я помоля да се върне при мен. Беше малко вероятно, но нямах друг избор. Спрях на мократа чакълена алея и качих саковете ни на предната веранда.

Татко отвори вратата с усмивка.

— Радвам се да те видя, синко. — После видя измокреното, но красиво момиче до мен и се усмихна още по-широко. — Аби Абърнати. С нетърпение чакаме вечерята утре. Отдавна ме сме… Е, отдавна беше.

Влязохме вътре. Татко сложи ръка на изпъкналото си шкембе и се ухили.

— Приготвил съм ви стаята за гости. Реших, че няма да искате да се мъчите на тясното легло в твоята стая.

Аби ме погледна.

— Аби… тя… тя ще спи в гостната. Аз ще съм в стаята си.

— Защо? — направи физиономия Трентън. — Тя нали спеше при теб в апартамента?

— Напоследък не — отговорих аз, като едва се сдържах да ме го фрасна. Той много добре знаеше защо.

Татко и Трентън се спогледаха.

— Стаята на Томас отдавна се е превърнала в склад, затова мислех той да се настани в твоята стая. Но може да спи на дивана — каза татко, като погледна към вехтите, избелели възглавници в дневната.

— Не се притеснявай, Джим. Опитвахме се само да покажем уважение — обясни Аби, като ме докосна по ръката.

Смехът на татко отекна в цялата къща и той я потупа по ръката.

— Познаваш синовете ми, Аби. Трябва да ти е ясно, че е почти невъзможно някой да ме засегне.

Кимнах към стълбите и Аби ме последва. Отворих внимателно вратата с крак и оставих чантите на пода. Погледнах към леглото и се обърнах към нея. Големите й сиви очи обхождаха стаята. Погледът й се спря върху снимката на родителите ми, закачена на стената.

— Съжалявам, Враб. Ще спя на пода.

— И още как — отвърна тя, като върза косата си на опашка. — Не мога да повярвам, че ти позволих да ме убедиш.

Седнах на леглото, осъзнавайки колко нещастна се чувства тя в тази ситуация. Част от мен се беше надявала, че и Аби ще изпита облекчение, че сме отново заедно.

— Ще стане голяма каша. Не знам какво си мислех.

— Аз пък знам точно какво си си мислел. Не съм глупава, Травис.

Вдигнах очи и уморено се усмихнах.

— Но все пак дойде.

— Трябва да приготвя всичко за утре — заяви тя и отвори вратата.

Аз се изправих.

— Ще ти помогна.

Докато Аби приготвяше картофите, пайовете и пуйката, аз й носех и й подавах разни неща и изпълнявах дребните задачи, които ми възлагаше. През първия час се чувствахме неловко, но когато близнаците пристигнаха, всички се събраха в кухнята и Аби се поотпусна. Татко й разказваше истории за нас и се смяхме на спомените си от предишни катастрофални празници за Деня на благодарността, когато се бяхме опитвали да си сготвим нещо, вместо просто да поръчаме пица.

— Даян беше страхотна готвачка — замислено каза татко. — Трав не помни, но нямаше никакъв смисъл да се опитваме да правим каквото и да било, след като си отиде.

— Да не решиш, че някой те притиска, Аби — засмя се Трентън и си взе бира от хладилника. — Какво ще кажете да извадим картите? Искам да се опитам да си върна част от парите, които Аби ми взе.

Татко размаха пръст.

— Никакъв покер този уикенд. Приготвил съм доминото. И без залози. Сериозно говоря.

Трентън поклати глава.

— Добре, старче, добре. — Братята ми се изнизаха от кухнята, а Трент се спря на вратата. — Хайде, Трав.

— Аз помагам на Врабчо.

— Не остана много за вършене, мило — каза тя. — Върви с момчетата.

Знаех, че го казва само за пред тях, но това не промени начина, по който се почувствах. Докоснах я по хълбока.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и аз се наведох да я целуна по бузата. Стиснах я леко по хълбока, след което излязох след Трентън.

Седнахме на масата и се приготвихме за приятелска игра на домино.

Трентън отвори кутията и изруга, защото се поряза под нокътя.

— Голямо бебе си, Трент — изсумтя Тейлър, — просто раздавай.

— Ти бездруго не можеш да броиш, тъпако. Какво си се разбързал?

Разсмях се и с това привлякох вниманието на Трентън.

— Добре се разбирате с Аби — каза той. — Как се получи?

Знаех какво има предвид и го изгледах убийствено, задето повдига въпроса пред близнаците.

— С много увещания.

Татко влезе и седна при нас.

— Тя е добро момиче, Травис. Радвам се за теб, синко.

— Така е — отвърнах, като се постарах да не издам тъгата си.

Аби чистеше в кухнята, а аз всяка секунда се борех с желанието да отида при нея. Може и да беше семеен празник, но исках да прекарам с нея цялото време.

Половин час по-късно се разнесе стържещ шум — знак, че съдомиялната вече е пусната. Аби мина покрай нас, махна ни и бързо се отправи към стълбите. Аз скочих и я хванах за ръката.

— Рано е, Враб. Нали няма да си лягаш?

— Беше дълъг ден. Уморена съм.

— Тъкмо щяхме да си пуснем филм. Защо не дойдеш при нас?

Тя погледна към стълбите, после към мен.

— Добре.

Поведох я за ръка към дивана и всички седнахме заедно, минато течаха надписите.

— Загаси лампата, Тейлър — обади се татко.

Преметнах ръка зад гърба на Аби и я подпрях на облегалката на дивана. Борех се с желанието да я прегърна с две ръце, боях се от реакцията й и не исках да се възползвам от ситуацията, докато ми прави услуга.

По средата на филма входната врата се отвори и в стаята влезе Томас с чанти в ръка.

— Честит празник! — поздрави той и остави багажа си на пода.

Татко се изправи и го прегърна. Всички останали, с изключение на мен, също станаха да го посрещнат.

— Няма ли да кажеш здрасти на Томас? — прошепна Аби.

Аз гледах как татко и братята ми се прегръщат и се смеят.

— Имам една нощ с теб. Няма да изгубя и секунда от нея.

— Здрасти, Аби. Радвам се да те видя — усмихна се Томас.

Докоснах коляното й. Тя погледна надолу, после вдигна очи към лицето ми. Като видях изражението й, дръпнах ръката си от крака й и сплетох пръсти в скута си.

— Хм, неприятности в рая ли? — попита Томас.

— Млъквай, Томи — изръмжах аз.

Настроението в стаята се промени и всички погледи се обърнаха към Аби в очакване на обяснение. Тя се усмихна нервно и взе ръката ми между своите.

— Просто сме уморени. Цяла вечер се занимавахме с храната — обясни тя и отпусна глава на рамото ми.

Погледнах ръцете й и ги стиснах. Искаше ми се някак да й кажа колко съм й признателен за това, което направи.

— Лично аз съм изтощена. Ще си лягам, мило. Лека нощ, момчета.

— Лека нощ, сестричке — отвърна татко.

Братята ми също й пожелаха лека нощ и тя тръгна нагоре по стълбите.

— Аз също ще се качвам — казах аз.

— Не се и съмнявам — подразни ме Трентън.

— Извади късмет, копеле — изръмжа Тайлър.

— Ей, няма да говорите така за сестра си! — скастри ги татко.

Без да им обръщам повече внимание, изтичах нагоре по стълбите и хванах вратата на стаята точно преди да се затвори. В този момент се сетих, че може би тя иска да се преоблече и й е неудобно да го прави пред мен.

— Искаш ли да изчакам в коридора, докато се преоблечеш?

— Ще си взема душ и ще се облека в банята.

Аз потрих тила си.

— Добре. Аз ще си постеля на пода.

Тя кимна със стоманен поглед. Стената явно беше непроницаема. Взе си някои неща от чантата и влезе в банята.

Разрових в гардероба за чаршафи и одеяло и ги постлах на пода до леглото, благодарен, че поне ще имаме малко време насаме да поговорим. Аби излезе от банята, а аз хвърлих една възглавница в горния край на импровизираното си легло и на свой ред отидох да си взема душ.

Без да губя време, бързо натърках тялото си със сапун и оставих водата да го отмие. След десет минути, вече сух и облечен, се върнах в стаята.

Аби лежеше в леглото, дръпнала завивките колкото може ми високо върху гърдите си. Постелята на пода изобщо не ми виждаше толкова примамливо, колкото леглото със сгушената в него Аби. Осъзнах, че последната си нощ с нея ще прекарам буден, заслушан в дишането й на няколко сантиметра от мен, без да мога да я докосна.

Изгасих лампата и се наместих на пода.

— Това е последната ни нощ заедно, нали?

— Не искам да се караме, Трав. Заспивай.

Обърнах се към нея, подпрял глава на ръката си.

— Обичам те.

Тя ме погледна за миг.

— Обеща ми.

— Обещах ти, че това не е номер, за да се съберем отново. И наистина не беше. — Вдигнах ръка, за да докосна нейната. — Но за това, че ще бъдем още един ден заедно, не мога да кажа, че не съм си го помислил.

— Държа на теб. Не искам да те наранявам, но трябваше от самото начало да се вслушам в инстинкта си. Знаех, че няма да се получи.

— Но ме обичаше, нали?

Тя присви устни.

— Още те обичам.

Заляха ме толкова силни емоции, че не можех да отлича едната от другата.

— Може ли да те помоля за услуга?

— Точно в момента изпълнявам предишната — усмихна се тя.

— Ако наистина сме дотук… ако наистина си приключила с мен… ще ми позволиш ли да те прегръщам тази нощ?

— Не е добра идея, Трав.

Ръката ми стисна още по-силно нейната.

— Моля те. Не мога да заспя, като знам, че си толкова близо до мен, а никога повече няма да имам друг шанс.

Тя се вгледа в мен и се намръщи.

— Няма да правя секс с теб.

— Не за това те моля.

Аби зарея поглед в тъмната стая, докато обмисляше отговора си. Накрая стисна очи, отдръпна се от края на леглото и отметна завивката.

Аз се мушнах до нея и бързо я притеглих в обятията си. Чувството беше толкова невероятно, че в съчетание с напрежението в стаята едва се сдържах да не заплача.

— Това ще ми липсва — казах аз.

Целунах я по косата и я притиснах към себе си, заровил лице в шията й. Тя сложи ръка върху гърба ми и аз вдишах дълбоко, сякаш се опитвах да я погълна, да запечатам този миг в съзнанието си.

— Аз… не мисля, че мога да го направя, Травис — каза тя и се опита да се измъкне от прегръдката ми.

Не исках да я задържам насила, но ако упорството означаваше избавление от дълбоката, пареща болка, която изпитвах дни наред, просто ми се струваше логично да не я пусна.

— Не мога — повтори тя.

Знаех какво има предвид. Тази близост беше мъчителна, но не исках да свършва.

— Тогава недей — прошепнах в кожата й. — Дай ми още един шанс.

Тя направи последен опит да се освободи, после закри лицето си с шепи и зарида в обятията ми. Гледах я и в очите ми пареха сълзи.

Внимателно взех едната й ръка и я целунах по дланта. Аби изхълца, а аз се взрях в устните й и отново в очите й.

— Никога няма да обичам някого така, както обичам теб, Врабчо.

Тя подсмръкна и ме докосна по лицето с извинително изражение.

— Не мога.

— Знам. — Гласът ми беше съкрушен. — И за миг не съм си помислял, че съм достатъчно добър за теб.

Аби поклати глава със сгърчено лице.

— Причината не е само в теб, Трав. Не сме добри един за друг.

Поклатих глава. Искаше ми се да възразя, но тя донякъде беше права. Заслужаваше нещо по-добро — онова, което бе искала през цялото време. Кой, по дяволите, бях аз да й го отнема? Осъзнал това, аз си поех дълбоко въздух и отпуснах глава върху гърдите й.

Събудих се от шума на долния етаж.

— Ау! — изписка Аби от кухнята.

Изтичах надолу по стълбите, навличайки някаква тениска и движение.

— Добре ли си, Врабчо? — Студенината на пода прониза цялото ми тяло, като започна от краката ми. — Мамка му, този под е леден! — Заподскачах на един крак, после на другия, а Аби едва сподави смеха си.

Беше още рано, може би пет или шест часът, и всички спяха. Аби се наведе да пъхне пуйката във фурната и сутрешната склонност на боксерките ми да щръкват намери още една причина да се изяви.

— Можеш да се връщаш в леглото — каза тя. — Трябваше само да сложа пуйката.

— Ти идваш ли?

— Да.

— Хайде тогава.

Свалих тениската си и двамата мушнахме крака под завивките, като ги дръпнахме до шията.

Аз я прегърнах здраво и треперещи зачакахме телата ни да сгреят малкото пространство между кожата ни и одеялото.

Погледнах през прозореца и видях големите снежинки, падащи от сивото небе. Целунах Аби по косата и тя сякаш се разтопи в мен. Така прегърнати, имах чувството, че нищо не се е променило.

— Виж, Врабчо, вали сняг.

Тя обърна лице към прозореца.

— Като на Коледа — каза тя и леко притисна буза в кожата ми. От гърлото ми се откъсна въздишка и тя погледна към мен. — Какво има?

— Няма да бъдеш тук за Коледа.

— Сега съм тук.

Опитах се да се усмихна и се наведох да я целуна по устните. Аби се отдръпна и поклати глава.

— Трав…

Аз я прегърнах още по-силно и отпуснах брадичка.

— Имам по-малко от двайсет и четири часа с теб, Врабчо. Ще те целувам. Днес ще те целувам много. Цял ден. При всяка възможност. Ако искаш да спра, само кажи, но дотогава ще направя така, че да запомня всяка секунда от последния си ден с теб.

— Травис… — понечи да каже тя, но се замисли и погледът й се спусна от очите към устните ми.

Без да губя и миг в колебание, аз се наведох да я целуна. Тя ми отвърна и макар да възнамерявах това да бъде само една кратка, нежна целувка, устните ми се разтвориха и тялото й веднага откликна. Езикът й се плъзна в устата ми и всяка частица от мен, пълна с гореща мъжка кръв, закрещя да давам пълен напред. Притиснах я до себе си, а кракът й се отмести настрани и тя ме прие между бедрата си.

Само след миг тя беше гола под мен и аз свалих дрехите си с две бързи движения. Впил устни в нейните, стиснах железните пръчки на таблата на леглото с две ръце и с бърз тласък проникнах в нея. Тялото ми се сгорещи и не можех да спра да се движа и клатя, бях неспособен да се овладея.

Простенах в устата й, когато тя изви гръб, за да надигне таза си към моя. В един момент тя стъпи с цели ходила на матрака, за да може да се повдигне и аз да вляза докрай в нея.

Стиснал с една ръка желязната пръчка и сложил другата върху шията на Аби, аз се клатех в нея, забравил всичко, което се бе случило помежду ни, цялата болка, която бях изпитал. Прозорецът просветля, а по кожата ни заблестяха капчици от пот, които още повече улесняваха плъзгането на телата ни.

Миг преди да свърша, краката на Аби затрепериха и тя впи нокти в гърба ми. Задържах дъха си и с последния тласък простенах от силните спазми, преминаващи по тялото ми.

Аби се отпусна на леглото с овлажняла коса и безжизнени крайници.

Дишах така, сякаш бях тичал с километри, а от косата по лицето ми се стичаше пот.

От долния етаж се чуха приглушени гласове и очите на Аби светнаха. Аз се обърнах на една страна и се взрях в лицето й с искрено обожание.

— Каза, че само ще ме целунеш — погледна ме тя също като някога. Беше толкова лесно.

— Защо не си останем цял ден в леглото?

— Аз дойдох, за да сготвя, забрави ли?

— Не, дойде, за да ми помогнеш да сготвя, а аз няма да се явя на служба още осем часа.

Тя ме докосна по лицето и по изражението й пролича какво се кани да каже.

— Травис, мисля, че…

— Не го казвай, моля те. Не искам да мисля за това, докато не ми се наложи. — Станах, обух си боксерките и отидох до сака й. Хвърлих дрехите й на леглото и навлякох тениската си — Искам да го запомня като един хубав ден.

Някак бързо стана време за обяд. Денят летеше с безумна скорост. Посрещах с ужас всяка минута и проклинах часовника, чиито стрелки препускаха към вечерта.

Трябва да призная, че не оставях Аби и за секунда. Нямаше значение, че тя се преструва; докато беше до мен, отказвах дори да мисля за истината.

Когато седнахме да вечеряме, татко настоя аз да нарежа пуйката, а Аби се усмихна гордо. Кланът Мадокс унищожи резултата от усилния труд на Аби и я засипа с комплименти.

— Май не ви стигна? — засмя се тя.

Татко се усмихна и облиза вилицата, за да бъде готова за десерта.

— Ти сготви предостатъчно, Аби. Ние просто искахме да се заситим до догодина… освен ако повториш всичко това и на Коледа. Вече си Мадокс. Очаквам те тук на всеки празник, и то не за да готвиш.

При тези думи истината ме застигна и усмивката ми се стопи.

— Благодаря, Джим.

— Не така, татко — обади се Трентън. — Трябва да готви. Не съм ял така от петгодишен! — И той лапна парче орехов пай, като измърка от удоволствие.

Братята ми се заеха да разчистят масата и да измият чиниите, а аз седнах до Аби на дивана, като се стараех да не я прегръщам твърде силно. Татко ни пожела лека нощ — беше хапнал предостатъчно и му беше време за сън.

Издърпах краката на Аби в скута си и събух обувките й, за да разтрия ходилата й с палци. Знаех, че обожава това. Може би се опитвах някак си да й напомня колко хубаво ни е било заедно, макар дълбоко в себе си да знаех, че е време тя да продължи напред.

Аби наистина ме обичаше, но и държеше твърде много на мен, за да ме отпрати, когато настъпи моментът. Макар и да й бях казал, че не мога да се откъсна от нея, най-сетне осъзнах, че я обичам прекалено много, за да съсипя живота й или напълно да я изгубя, като се вкопча в нея, докато се намразим.

— Това беше най-хубавият Ден на благодарността, откакто мама почина.

— Радвам се, че бях тук.

Поех си дълбоко въздух.

— Аз не съм такъв — казах аз, без да съм сигурен как да продължа. — Не знам какво ми стана във Вегас. Това не бях аз. Мислех си за всичко, което можем да си купим с тези пари, и за нищо друго. Не виждах колко тежко ти е да се върнеш там, но дълбоко в себе си сигурно съм знаел. Заслужавах да ме напуснеш. Заслужавах си изгубения сън и болката. Трябваше да премина през всичко това, за да разбера колко много се нуждая от теб и на какво съм готов, за да те задържа и живота си. Каза, че си приключила с мен, и аз го приемам. От както те срещнах, съм друг човек. Промених се… към по-добро. Но колкото и да се старая, като че ли все не успявам да постъпвам правилно. В началото бяхме приятели и аз не мога да те изгубя, Врабчо. Винаги ще те обичам, но ако не мога да те направя щастлива, няма смисъл да се опитвам да си те върна. Не мога да си представя да бъда с друга, но ще бъда щастлив, стига да останем приятели.

— Искаш да бъдем приятели?

— Искам да бъдеш щастлива. Каквото и да е нужно за това.

Тя се усмихна, отблъсквайки онази част от сърцето ми, която искаше да си вземе обратно всички думи, които бях изрекъл. Тайно се надявах да ми каже да си затварям устата, защото двамата си принадлежим.

— Петдесет долара, че ще ми благодариш за това, когато срещнеш бъдещата си съпруга.

— Лесен бас. — Не можех да си представя живота без нея, а тя вече мислеше за бъдещето ни разделени. — Единствената жена, за която бих искал да се оженя, току-що разби сърцето ми.

Аби избърса очите си и стана.

— Мисля, че е време да ме заведеш у дома.

— Стига, Врабчо. Съжалявам, не беше смешно.

— Не е заради това, Трав. Просто съм уморена и съм готова да се прибирам.

Преглътнах и кимнах. Тя прегърна братята ми за довиждане и помоли Трентън да се сбогува с татко от нейно име.

Стоях на вратата с чантите и наблюдавах как всички обещават да се приберат отново за Коледа.

Когато спрях пред „Морган Хол“, вече започвах да приемем края, но сърцето ми въпреки всичко беше разбито.

Наведох се да я целуна по бузата и задържах вратата отворена, докато тя влезе.

— Благодаря ти за днес. Не знаеш колко щастливи направи всички у дома.

Тя се спря пред стълбите и се обърна.

— Утре ще им кажеш, нали?

Погледнах към колата, за да преглътна сълзите си.

— Почти съм сигурен, че вече знаят. Ти не си единствената с безизразно лице на покерджия, Врабчо.

Оставих я сама на стълбите и не погледнах назад. Отсега нататък любовта на живота ми щеше да бъде просто една позната. Не бях сигурен какво е изражението ми, но не исках тя да го вижда.

Чарджърът виеше, докато карах със значително по-висока от допустимата скорост към дома на баща си. Влязох в дневната и Томас ми подаде бутилка уиски. Всички държаха чаши в ръцете си.

— Каза ли им? — попитах Трентън със съкрушен глас.

Той кимна.

Паднах на колене и братята ми ме заобиколиха, сложили ръце на главата и раменете ми в знак на подкрепа.