Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (7)

Шеста глава
Шотове

Отворих очи тъкмо когато слънцето започваше да хвърля сенки по стените на стаята. Заплетената разрошена коса на Аби покриваше лицето ми. Вдишах дълбоко през носа.

„Пич Какви ги вършиш… освен че плашиш всички“, помислих си. Обърнах се по гръб, но преди да успея да се възпра, вдишах отново. Тя още миришеше на шампоан и лосион.

Няколко секунди по-късно будилникът иззвъня и Аби понечи да се надигне. Ръката й се плъзна по гърдите ми, после стреснато отскочи.

— Травис? — промълви тя сънено. — Будилникът ти.

Изчака минута, после въздъхна, пресегна се през мен и когато най-сетне стигна часовника, започна да го удря, докато спре.

Отпусна се на възглавницата и изпъшка. Не можах да се сдържа и се изкисках.

— Ти си буден?

— Обещах да се държа добре, но не съм казвал, че няма да позволя да легнеш отгоре ми.

— Не съм лягала отгоре ти! Не можех да стигна часовника. Това е най-дразнещата аларма, която някога съм чувала. Звучи като умиращо животно.

— Искаш ли закуска? — попитах аз и пъхнах ръце под главата си.

— Не съм гладна.

Изглеждаше ядосана от нещо, но не й обърнах внимание. Може би не обичаше сутрините. Макар че по тази логика не обичаше нито следобедите, нито вечерите. Като се замислех, тя си беше просто една кисела кучка… и на мен ми харесваше.

— Аз пък съм гладен. Защо не отидем заедно до кафенето с мотора?

— Няма да понеса жалките ти шофьорски умения толкова рано сутринта.

Тя пъхна малките си слаби крачета в чехлите и се затътри към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се облека, а после на лекции — отвърна подразнено тя. — Да ти дам ли разписанието си?

Искаше да играем грубо? Добре. Никакви проблеми. Приближих се до нея и сложих ръце на раменете й. Мамка му, беше ми много приятно да усещам кожата й до своята.

— Винаги ли си толкова тросната, или ще ти мине, щом повярваш, че не съм измислил някакъв сложен план да се вмъкна в гащите ти?

— Не съм тросната.

Наведох се и прошепнах в ухото й:

— Не искам да спя с теб, Враб. Твърде много те харесвам.

Тялото й се напрегна, а аз се отдалечих, без да кажа и нищо повече. Ако бях заподскачал победоносно от радост, щеше да изглежда твърде демонстративно. Едва след като се скрих зад вратата, замахнах тържествуващо във въздуха.

Не беше лесно да я държа в напрежение, но когато успеех, чувствах, че съм с една крачка по-близо до…

До какво? Не бях съвсем сигурен. Просто усещах, че така трябва да бъде.

Отдавна не бях пазарувал, така че закуската не беше кулинарен шедьовър, но ставаше. Разбърках яйца в купа, добавих малко лук, зелени и червени чушки и излях всичко в тигана. Аби влезе и седна на табуретката.

— Сигурна ли си, че не искаш?

— Сигурна съм. Но ти благодаря.

Тъкмо беше станала от леглото и изглеждаше великолепно. Това беше абсурдно. Сигурен бях, че не може да е типично, но нямаше как да знам. Единствените момичета, които бях виждал сутрин, бяха тези на Шепли, а тях не ги бях заглеждал дал достатъчно внимателно, за да си съставя мнение.

Шепли грабна няколко чинии и ги сложи пред мен. Сипах бърканите яйца. Аби наблюдаваше с лек интерес.

Америка изпухтя, когато той сложи чинията пред нея.

— Не ме гледай така, Шеп, просто не ми се ходи.

Шепли вече дни наред се жалваше, че Америка не иска да ходят на купона за двойки. Не я винях. Купоните за двойки бяха същинско мъчение. Но беше впечатляващо, че тя не иска да ходи. Повечето хора си умираха да бъдат канени на такива събития.

— Миличка — изхленчи Шепли, — в Къщата правят купон за двойки два пъти годишно. Има още цял месец. Предостатъчно време, за да си намериш рокля и всичките там момичешки неща.

Америка не се връзваше. Спрях да ги слушам, докато не схванах, че Америка ще се навие само ако и Аби се съгласи да отиде. А това значеше и Аби да си намери гадже. Америка ме погледна и аз повдигнах вежди.

— Трав не ходи на купони за двойки — заяви без колебание Шепли. — На такива места отиваш с приятелката си, а той… нали знаеш.

Америка сви рамене.

— Може да й намерим друг.

Отворих уста да кажа нещо, но Аби видимо не беше доволна.

— Чувам те — изръмжа тя.

Америка се нацупи. Шепли не можеше да откаже на тази й физиономия.

— Моля те, Аби. Ще ти намерим някой готин тип, забавен и остроумен, и знаеш, че ще се погрижа да е секси. Обещавам ти, че ще си изкараш добре! А и кой знае, може да ти излезе късметът.

Намръщих се. Америка щеше да й намери някого? За купона за двойки. Някое от момчетата от моето братство? Не, мамка му. При мисълта, че Аби може да излезе с когото и да било, целият настръхвах.

Хвърлих тигана в мивката и той издрънча.

— Не съм казал, че няма да я заведа.

Аби завъртя очи.

— Не ми прави услуги, Травис.

— Нямах това предвид, Враб. Купоните за двойки са за момчета с приятелки, а всички знаят, че аз нямам такава. Пък и няма да се притеснявам, че след това ще очакваш годежен пръстен.

Америка пак направи физиономията.

— Много те моля, Аби!

— Не ме гледай така! — отвърна Аби измъчено. — На Травис не му се ходи, на мен не ми се ходи… няма да бъде забавно.

Колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми допадаше. Скръстих ръце и се облегнах на мивката.

— Не съм казал, че не ми се ходи. Мисля, че ще бъде забавно, ако отидем четиримата заедно — свих рамене аз.

Всички погледи се насочиха към Аби и тя потръпна.

— Защо не се забавляваме тук?

Лично аз нямах нищо против.

Раменете на Америка се отпуснаха разочаровано, а Шепли се наведе напред.

— Защото аз трябва да отида, Аби. Аз съм първокурсник. Трябва да се погрижа всичко да върви гладко, всеки да има бира и ръката си… такива неща.

Аби беше покрусена. Очевидно не й се ходеше, но ме плашеше това, че не можеше да откаже на Америка, а Шепли беше готов на всичко, за да накара приятелката си да отиде с него. Ако Аби не отидеше с мен, можеше да прекара вечерта — или нощта — с някого от братството. Те не бяха лоши момчета, но като знам какви истории разправяха, нямаше да понеса да говорят така и за Аби.

Прекосих кухнята и я прегърнах през раменете.

— Хайде, Враб. Ще дойдеш ли с мен?

Аби погледна към Америка, после към Шепли. Минаха само няколко секунди, докато очите й срещнат моите, но ми се сториха цяла вечност.

— Да — въздъхна тя.

В гласа й не се долавяше никакъв ентусиазъм, но това беше без значение. Тя щеше да отиде на купона с мен и аз отново можех да дишам.

Америка изписка, плесна с ръце и скочи да прегърне Аби.

Шепли ми се усмихна признателно, после се обърна към Врабчето.

— Благодаря ти, Аби — каза той, като сложи ръка на гърба й.

Не бях виждал момиче, което да се радва по-малко на перспективата да излезе с мен, но все пак не аз бях причината за недоволството й.

Момичетата най-после се приготвиха и тръгнаха за лекциите си от осем часа. Шепли се зае да измие чиниите, доволен че най-после е постигнал своето.

— Благодаря ти, пич. Мислех, че Америка никога няма да се навие.

— А какви ги дрънкахте с нея? Опитвате се да уредите Врабчо с някого ли?

— Не. Тоест Америка може и да се опитва. Не знам. Какво значение има?

— Има.

— Така ли?

— Просто недейте… недейте да го правите, ясно? Не искам да я видя как се натиска в някой ъгъл с Паркър Хейс.

Шепли кимна, докато изстъргваше яйцата от тигана.

— Или с когото и да било.

— Е, и?

— Докъде според теб ще стигне това?

Намръщих се.

— Не знам. Докъдето може. Просто не ме настъпвай по мазолите.

— Травис, искаш ли, я или не? Ако правиш всичко възможно да й попречиш да излиза с друг, когато ти самият не си с нея, значи си голям задник.

— Ние сме просто приятели.

Шепли се подсмихна скептично.

— Приятелите си говорят за чукането през уикенда. Не виждам при вас да става така.

— Не, но това не значи, че не можем да бъдем приятели.

Шепли вдигна невярващо вежди.

— Всъщност значи, братле.

Той беше прав. Но не исках да си го призная.

— Просто… — Млъкнах, като видях изражението на Шепли. От всички хора той най-малко би ме съдил, но ми се струваше слабост да кажа какво си мисля и колко често образът на Аби изниква в съзнанието ми. Шепли щеше да разбере, но това не будеше в мен по-голямо желание да го изрека на глас. — В нея има нещо, от което се нуждая. Това е всичко. Толкова ли е странно, че я намирам за готина и не искам да я деля?

— Не можеш да я делиш, ако не е твоя.

— Какво знам аз за гаджетата, Шеп? Познавам само теб и шантавите ти обсебващи връзки. Ако тя срещне някого и започне да излиза с него, ще я изгубя.

— Тогава излизай ти с нея.

Поклатих глава.

— Още не съм готов.

— И защо? Страх ли те е? — попита Шепли, като ме замери с кърпата за чинии.

Тя падна на пода и аз се наведох да я взема. Платът се извиваше и разтягаше, докато го въртях в ръцете си.

— Тя е различна, Шепли. Тя е добра.

— Какво чакаш?

Свих рамене.

— Сигурно още един повод.

Шепли направи неодобрителна гримаса и се наведе да включи съдомиялната. Кухнята се изпълни с бръмчене и шум вода и Шепли се отправи към стаята си.

— Наближава рожденият й ден, между другото. Мер иска й организираме нещо заедно.

— Рожденият ден на Аби?

— Да, след малко повече от седмица.

— Ами трябва да измислим нещо тогава. Знаеш ли какво обича? Америка има ли нещо предвид? Сигурно ще е добре да й купя нещо. Какво, по дяволите, да й взема?

— Ще го измислиш. Лекциите започват в пет. Ще се возиш в чарджъра? — усмихна се Шепли.

— Не. Ще видя дали ще успея пак да кача Аби на мотора. Това е единственият начин да се добера до бедрата й.

Шепли се разсмя и затвори вратата на стаята си.

Аз се запътих към стаята си и облякох джинси и тениска. Портфейл, телефон, ключове. Не можех да си представя да съм момиче. Безумните действия, които трябваше да изпълнят само за да излязат през вратата, поглъщаха половината от живота им.

Часовете продължиха цяла вечност. Когато свършиха, хукнах към „Морган Хол“. Аби стоеше на входа с някакъв тип и кръвта ми веднага кипна. След няколко секунди разпознах Финч и облекчено въздъхнах. Тя го чакаше да си допуши цигарата и се смееше на всяка негова дума. Финч размахваше ръце, очевидно по средата на някаква суперистория, като млъкваше само за да си дръпне от цигарата.

Когато се приближих, той смигна на Аби. Приех го като добър знак.

— Здрасти, Травис — изчурулика Финч.

— Финч — кимнах аз и веднага се обърнах към Аби. — Тръгвам си към къщи, Враб. Да те закарам ли?

— Тъкмо влизах — ухили се тя.

Коремът ми се сви и без да мисля, изтърсих:

— Няма ли да спиш у нас довечера?

— Ще спя у вас. Просто трябва да си взема някои неща, които съм забравила.

— Какво например?

— Например самобръсначка. Защо питаш?

Мамка му, харесвах я.

— Време беше да си обръснеш краката. Ужасно жулят.

Очите на Финч щяха да изхвръкнат от орбитите си.

Аби се намръщи.

— Така тръгват слуховете! — Погледна към Финч. — Спя в леглото му. Само спя.

— Добре — съгласи се Финч със самодоволна усмивка.

Докато се усетя, тя вече беше влязла и се качваше към стаята си. Хукнах нагоре, като взимах по две стъпала наведнъж, за да я настигна.

— Не се сърди де. Само се шегувах.

— Бездруго всички си мислят, че правим секс. Ти само влошаваш положението.

Очевидно да прави секс с мен, беше нещо лошо. Ако някой я попиташе за това, тя щеше да отговори не просто „не“, а „не, за бога“.

— На кого му пука какво си мислят?

— На мен, Травис! На мен!

Тя отвори вратата на стаята си и се защура насам-натам, отваряше и затваряше чекмеджета и пъхаше разни неща в сак. Изведнъж ме заля непоносимо чувство на загуба, от онези, които те карат или да се разсмееш, или да заплачеш. Без да искам се изкисках.

Аби ме стрелна с потъмнели очи.

— Не е смешно. Нима искаш целият университет да ме мисли за една от твоите курви?

Моите курви ли? Те не бяха мои. Затова бяха курви.

Взех сака от ръката й. Не отиваше на добре. За нея да я свързват с мен, да не говорим да ми стане гадже, означаваше уронване на авторитета. Но защо тогава все пак искаше да бъдем приятели?

— Никой не го мисли. А ако го мисли, най-добре да не го чувам.

Отворих и вратата и тя изхвърча бясна навън. Тъкмо когато пристъпих да я последвам, тя внезапно се спря и аз едва се задържах на пръстите на краката си.

— Опа! — възкликнах, като се блъснах лекичко в нея.

Тя се обърна.

— Боже мой!

Реших, че я е заболяло. Шокираното й изражение ме стресна, но тя продължи:

— Хората вероятно смятат, че сме заедно, а ти най-безсрамно продължаваш със своя си… начин на живот. Сигурно изглеждам адски жалка! — Ужасена от тази мисъл, тя замълча и поклати глава. — Мисля, че не бива да идвам повече при теб. Трябва просто да стоим далеч един от друг за известно време.

Грабна сака си от ръката ми, но аз го издърпах обратно.

— Никой не мисли, че сме заедно, Враб. Не е нужно да спреш да говориш с мен само за да докажеш нещо.

Чувствах се леко отчаян, което силно ме притесняваше.

Тя пак дръпна сака си. Аз също го дръпнах, решен да не отстъпвам. Накрая тя изръмжа:

— Случвало ли се е някога момиче — приятелка — да преспи у вас? Случвало ли се е да возиш момиче до университета и обратно? А да обядваш всеки ден с него? Никой не знае какво да мисли за нас, дори когато им казваме!

Тръгнах към паркинга със сака й в ръка, а мислите ми препускаха.

— Ще се оправя с това, окей? Не искам никой да мисли нещо лошо за теб заради мен.

Аби винаги беше загадка, но наскърбеният поглед в очите й ме изненада. Толкова ме смути, че бях готов на всичко, само и само да върна усмивката й. Тя пристъпяше неспокойно, видимо притеснена. Съжалих за всичките си съмнителни постъпки в живота си, защото сега те се оказваха поредното препятствие на пътя ми.

Тогава осъзнах: от нас нямаше да излезе двойка. Каквото и да правех, колкото и да се стараех да спечеля благоволението й, никога нямаше да бъда достатъчно добър за нея. Не исках тя да свърши с някого като мен. Трябваше да се задоволя с малкото време, което успявах да прекарам с нея.

Това беше трудно за преглъщане, но в същото време един познат глас от тъмните ъгълчета на съзнанието ми шепнеше, че трябва да се боря за това, което искам. А борбата изглеждаше много по-лесна от алтернативата.

— Нека ти се реванширам. Да отидем довечера в „Холандката“?

„Холандката“ беше пълна дупка, но не толкова претъпкана като „Вратата“. С много по-малко лешояди.

— Това е рокерски бар — намръщи се тя.

— Добре, тогава в клуба. Ще те заведа на вечеря, а после може да отидем в „Червената врата“. Аз черпя.

— И как вечерята и клубът ще решат проблема? Когато ни видят заедно, ще стане още по-зле.

Вързах сака й на багажника на мотора и прекрачих седалката. Тя вече не спореше за сака си. Това беше добър знак.

— Помисли си само. Аз, пиян, в бар, пълен с оскъдно облечени жени. Много скоро всички ще схванат, че не сме двойка.

— А аз какво трябва да направя? Да си хвана някого от бара, за да го докажа?

Беше мой ред да се намръщя. От мисълта, че тя може да тръгне с някого, устата ми изтръпна, сякаш се бях налял с лимонов сок.

— Не съм казал такова нещо. Няма нужда да прекаляваме.

Тя завъртя очи, качи се зад мен и обви ръце около кръста ми.

— Значи някакво случайно момиче ще се прибере заедно с нас от бара? Така ли ще ми се реваншираш?

— Да не ревнуваш, Врабчо?

— От какво да ревнувам? От някаква слабоумна преносителка на болести по полов път, която ще изриташ на сутринта?

Изхилих се и запалих. Само ако знаеше колко невъзможно е това. Когато тя беше наблизо, всички други сякаш изчезваха. Нужни ми бяха много усилия и концентрация, за да вървя на крачка пред нея.

Казахме на Шепли и Америка за плановете си и момичетата започнаха да се приготвят.

Влязох пръв под душа, като твърде късно се усетих, че е трябвало да бъда последен — на момичетата им отне много повече време да се оправят, отколкото на нас двамата.

Тримата с Шепли и Америка чакахме цяла вечност Аби да излезе от банята, но когато тя най-сетне се появи, едва не паднах. Краката й изглеждаха безкрайно дълги в късата черна рокля. Гърдите й си играеха на криеница и току надничаха от деколтето, когато се завъртеше под определен ъгъл, а дългите й къдрици висяха отстрани на раменете.

Не помнех да е толкова почерняла от слънцето, но кожата й лъщеше с приятен тен на фона на тъмната рокля.

— Хубави крака — отбелязах аз.

Тя се усмихна.

— Споменах ли, че самобръсначката е вълшебна?

Вълшебна друг път. Аби беше великолепна.

— Не мисля, че е от нея.

Изведох я за ръка през вратата и я поведох към чарджъра на Шепли. Тя не се дръпна и я държах за ръка чак до колата. Не можех да я пусна. На влизане в суши бара преплетох пръсти в нейните.

Поръчах саке за всички, после повторих. Сервитьорката не поиска личните ни карти, докато не стигнахме до бирата. Знаех, че Америка има фалшива, но останах впечатлен, когато и Аби невъзмутимо извади нейната. Щом сервитьорката я погледна и се отдалечи, аз я грабнах от ръката й. Снимката й беше в ъгъла и всичко изглеждаше както трябва. Никога не бях виждал лична карта, издадена в Канзас, но тази беше безупречна. Името беше Джесика Джеймс и това по някаква причина ме възбуди. Много.

Аби се опита да дръпне картата си от ръката ми и аз я изтървах. Тя я хвана още преди да е паднала на пода и тутакси я скри в портфейла си.

Усмихна се и аз отвърнах на усмивката й, подпрян на лакти.

— Джесика Джеймс?

Тя зае същата поза и ме погледна в очите. Страшно уверена. А това беше невероятно секси.

— Да. И?

— Интересен избор.

— Също като Калифорния Ролс. Пфу.

Шепли избухна в смях, но рязко спря, когато Америка гаврътна бирата си.

— Забави темпото, мило. Сакето хваща по-късно.

Америка изтри устата си и се ухили.

— И преди съм пила саке, Шеп. Не се стягай.

Колкото повече пиехме, толкова по-шумни ставахме. Сервитьорите като че ли нямаха нищо против — вероятно защото беше късно и имаше само още неколцина души в другия край на ресторанта, и то почти толкова пияни, колкото бяхме ние. С изключение на Шепли. Той твърде много пазеше колата си, за да прекали с пиенето, и обичаше Америка дори повече от колата си. Когато тя беше с нас, той не само внимаваше с пиенето, но старателно спазваше всички правила и даже включваше мигачи.

Мъж под чехъл.

Сервитьорката донесе сметката и аз хвърлих няколко банкноти на масата, а после смушках Аби на излизане от сепарето. Тя ми отвърна закачливо с лакът и аз небрежно преметнах ръка през раменете й, докато прекосявахме паркинга.

Америка седна на предната седалка до гаджето си и започна да го ближе по ухото. Аби ме погледна и завъртя очи, но въпреки принудителната си роля на зрител на еротично шоу явно си прекарваше добре.

Шепли влезе в паркинга пред „Вратата“ и обиколи два или три пъти редиците от коли.

— Хайде да паркираш тази вечер, Шеп — промърмори Америка.

— Ей, трябва да си намеря по-широко място. Не искам някой пиян кретен да ми остърже боята.

Сигурно. Или просто удължаваше банята с език, която Америка устройваше на ухото му. Най-после паркира в дъното на паркинга и аз помогнах на Аби да слезе. Тя подръпна роклята си и леко разлюля бедра, преди да поеме ръката ми.

— Исках да ви питам за личните ви карти — казах аз. — Безупречни са. Тук няма такива. — Знаех това. Неведнъж си бях купувал.

— Да, имаме ги от известно време. Бяха ни необходими…

За какъв дявол може да й е трябвала фалшива лична карта?

— … в Уичита — довърши тя.

Чакълът хрущеше под краката ни и Аби ме стисна по-здраво за ръката, стъпвайки с обувките си на високи токове между камъните.

Америка се спъна. Инстинктивно пуснах ръката на Аби, но Шепли успя да хване приятелката си, преди да падне.

— Хубаво е да имаш връзки — изкиска се Америка.

— Божичко, жено — рече Шепли, като я държеше за ръка, за да не падне пак. — Май си се наредила.

Намръщих се, чудейки се какво трябва да значи това.

— За какво говориш, Мер? Какви връзки?

— Аби има стари приятелчета, които…

— Това са фалшиви лични карти, Трав — прекъсна я Аби. — Ако искаш да бъдат добре направени, трябва да познаваш правилните хора, нали така?

Погледнах към Америка, защото усещах, че нещо не е наред, но тя избягваше погледа ми. Във всеки случай нямаше да бъде разумно да настоявам, особено след като Аби току-що ме беше нарекла Трав.

— Така е — отвърнах аз и отново й подадох ръка.

Тя я пое и се усмихна с изражението на изпечен мошеник. Мислеше си, че ме е метнала. Определено по-късно трябваше да се върна на въпроса.

— Трябва ми още едно питие! — заяви тя и ме повлече към голямата червена врата на клуба.

— Шотове! — извика Америка.

Шепли завъртя очи.

— О, да. Точно това ти трябва. Още един шот.

Когато Аби влезе, всички се обърнаха към нея, дори няколко момчета с приятелките си безсрамно си счупиха вратовете, за да я огледат по-добре.

Мамка му, чака ме тежка вечер, помислих си аз и стиснах по-здраво ръката й.

Отидохме до бара, който беше най-близо до дансинга. Меган стоеше сред облаци дим до билярдните маси. Обичайното й ловно поле. Големите й сини очи се спряха върху мен още преди да я позная. Не ме гледа дълго. Ръката на Аби още беше в моята и изражението на Меган се промени веднага, щом забеляза. Кимнах й, а тя се подсмихна насреща ми.

Обичайното ми място на бара беше свободно, но околните бяха заети. Ками ме видя да се приближавам с Аби и се засмя, после насочи вниманието си към останалите седящи наоколо, за да ги предупреди за предстоящото им изгонване. Те си тръгнаха, без да се оплакват.

Говорете каквото си искате. Да бъдеш откачено копеле, си има своите предимства.