Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (23)

Двайсет и втора глава

Следващата седмица ми се стори безкрайна. Двамата с Америка решихме, че най-разумно ще бъде тя да се върне за и известно време в общежитието. Шепли неохотно се съгласи. Ако пропускаше всички часове по история и явно си беше намерила друго място за хранене вместо столовата. Опитах и да я намеря след някои от другите й часове, но тя или не беше отишла, или си беше тръгнала по-рано. Не си вдигаше телефона.

Шепли ме уверяваше, че е добре и че нищо не й се е случило. Колкото и мъчително да беше да знам, че съм разделен от Аби, още по-зле щеше да бъде напълно да се откъсна от нея и да не знам дали е жива, или умряла. Макар да изглеждаше, че тя не иска да има нищо общо с мен, не можех да спра да се надявам, че все някога ще ми прости или толкова ще й липсвам, че ще дойде в апартамента. Мисълта, че повече никога няма да я видя, беше твърде болезнена, затова просто продължавах да чакам.

В петък Шепли почука на вратата ми.

— Влез — отговорих аз от леглото, забил поглед в тавана.

— Ще излизаш ли тази вечер?

— Не.

— Може би трябва да се обадиш на Трент. Да пийнете и да се разсееш.

— Не.

Шепли въздъхна.

— Слушай, Америка ще намине, обаче… много ми е гадно, че трябва да ти го кажа, но не бива да я разпитваш за Аби. Едва я убедих да дойде. Иска да стои само в моята стая. Става ли?

— Да.

— Обади се на Трент. Трябва само да хапнеш нещо и да си вземеш един душ. Изглеждаш кошмарно.

Шепли затвори вратата. Още не се затваряше добре след онзи случай, когато я изритах. Всеки път, когато някой я затвореше, си спомнях как разбих целия апартамент заради Аби и как скоро след това тя се върна, за да бъде с мен.

Затворих очи, но както всяка вечер тази седмица не можех да заспя. Не можех да проумея как хората като Шепли преживяват тези мъчения отново и отново с различни момичета. Дори да срещнех момиче, което някак си да се мери с Аби, не можех да си представя отново да дам сърцето си. Не можех отново да изпитам същите чувства. Беше като бавна смърт, която винаги бях носил в себе си.

Двайсет минути по-късно чух гласа на Америка в дневната. Приглушеният им шепот, докато се скриваха в стаята на Шепли, сякаш отекна в целия апартамент.

Дори гласът на Америка ми идваше в повече. Мисълта, че тя вероятно току-що е говорила с Аби, беше мъчителна.

Насилих се да стана и да отида в банята, за да си взема душ и да извърша някои основни хигиенни ритуали, които бях зарязал през последната седмица. Водата заглуши гласа ма Америка, но в мига, в който я спрях, отново го чух.

Облякох се и грабнах ключовете от мотора си. Щях да покарам и най-вероятно да стигна до къщата на татко, за да му съобщя новините.

Точно когато минавах покрай стаята на Шепли, телефонът на Америка иззвъня. Беше Аби. Коремът ми се сви.

— Мога да дойда да те взема и да те заведа на вечеря.

Аби беше гладна. Може би щеше да отиде в столовата.

Изтичах до харлито и бързо излетях от паркинга. Карах като луд, без да спирам на червени светофари и знаци „стоп“, чак до Източния университет.

Влязох, в столовата, но Аби я нямаше. Изчаках няколко минути, но тя така и не се появи. Раменете ми се отпуснаха и се затътрих в мрака към паркинга. Беше тиха и спокойна нощ. Студена. Обратното на онази нощ, в която спечелих баса и с Аби отидохме заедно до общежитието. Всичко ми напомняше колко пусто е без нея наблизо.

На няколко метра пред себе си видях дребничка фигурка, която вървеше сама към столовата. Беше Аби.

Косата й беше вдигната на кок, а когато се приближи, видях, че не носи грим. Беше кръстосала ръце пред гърдите си, облечена само по една дебела сива жилетка, която да я пази от студа.

— Врабчо? — повиках я аз, като излязох на светло.

Тя рязко спря, но като ме позна, се отпусна.

— Божичко, Травис! Изкара ми акъла.

— Ако си вдигаше телефона, нямаше да се налага да те дебна в мрака.

— Изглеждаш все едно си минал през ада.

— Бях там един-два пъти тази седмица.

Аби притисна още по-силно ръце към тялото си и аз едва се сдържах да не я прегърна, за да я стопля. После въздъхна.

— Тръгнала съм да си взема нещо за ядене. Ще ти се обадя по-късно.

— Не. Трябва да поговорим.

— Трав…

— Отказах на Бени. Обадих му се в сряда.

Надявах се да се усмихне или поне с нещо да покаже одобрението си.

Лицето й обаче остана безизразно.

— Не знам какво очакваш да кажа, Травис.

— Че ми прощаваш. Че ще ме приемеш отново.

Тя стисна зъби.

— Не мога.

Лицето ми се сгърчи.

Аби се опита да ме заобиколи. Аз инстинктивно застанах на пътя й. Ако сега си тръгнеше, щях да я изгубя.

— Не съм спал, не съм ял. Не мога да се съсредоточа. Знам, че ме обичаш. Всичко ще си бъде постарому, само ме приеми отново.

Тя затвори очи.

— Нищо няма да излезе, Травис. Струва ми се, че ти си обсебен от желанието да ме притежаваш.

— Не е вярно. Обичам те повече от живота си, Врабчо.

— Точно това имам предвид. Това е лудост.

— Не е лудост. Истина е.

— Добре… как точно са подредени нещата за теб? Парите, аз, животът… или има нещо преди парите?

— Осъзнавам какво направих, ясно? Разбирам защо мислиш така, но ако предполагах, че ще ме напуснеш, никога нямаше да… Исках само да се погрижа за теб.

— Вече ми го каза.

— Моля те, не постъпвай така. Не мога да го понеса… това ме убива — простенах аз на ръба на паниката.

Стената, с която се ограждаше Аби, когато бяхме само приятели, отново беше издигната, поздрава и отпреди. Тя изобщо не ме слушаше. Думите ми не стигаха до нея.

— За мен всичко приключи, Травис.

Аз се сгърчих.

— Не го казвай.

— Всичко приключи. Върви си у дома.

Веждите ми се свъсиха.

— Ти си моят дом.

Аби се спря и за миг ми се стори, че съм проникнал до съзнанието й. После обаче очите й се замъглиха и стената отново се вдигна.

— Ти направи своя избор, Трав. Аз също.

— Ще стоя далеч от Вегас и от Бени… Ще завърша. Но имам нужда от теб. Имам нужда от теб. Ти си най-добрата ми приятелка.

За пръв път, откакто бях малко дете, в очите ми пареха сълзи и се спускаха по едната ми буза. Неспособен да се и младея, протегнах ръце към Аби, стиснах мъничкото й тяло и обятията си и впих устни в нейните. Устата й беше студена и скована и аз хванах лицето й с ръце, за да я целуна още по-силно, с отчаяна надежда тя да откликне.

— Целуни ме.

Устните й останаха изопнати, а тялото — безжизнено. Ако я пуснех, щеше да падне.

— Целуни ме! — молех се аз. — Моля те, Врабчо! Аз му отказах!

Тя ме отблъсна.

— Остави ме на мира, Травис!

Аби се опита да мине покрай мен, но аз я хванах за китката. Ръката й се изпъна зад гърба й, но тя не се обърна.

— Умолявам те! — Паднах на колене, без да пускам ръката й. Дъхът ми излезе на облаче и ми напомни за студа. — Умолявам те, Аби. Не го прави.

Аби ме погледна и очите й се спуснаха към ръката ми, пипнала нейната. И татуировката с нейното име на китката ми.

Отмести поглед и се обърна отново към столовата.

— Пусни ме, Травис.

Останах без въздух, всичките ми надежди се стопиха. Пуснах ръката й и тя се изплъзна между пръстите ми.

Аби се отдалечи, без да погледне назад, а ръцете ми се отпуснаха на паважа. Тя нямаше да се върне. Вече не ме искаше и аз нищо не можех да направя.

Трябваха ми няколко минути, за да събера сили да се надигна. Краката ми не искаха да помръднат, но някак си успях да се завлека до харлито. Възседнах го и оставих сълзите да се стичат. До този момент само веднъж в живота си бях преживявал загуба, но този път я усещах по-истински. Загубата на Аби не беше история, която си спомнях от ранното детство: тя се случваше пред очите ми, поваляше ме като болест, ограбваше сетивата ми и ми причиняваше мъчителна физическа болка.

В съзнанието ми отекнаха думите на майка ми. Аби беше момичето, за което трябваше да се боря и аз се борех. И никога нямаше да бъде достатъчно.

До мен спря червен „Додж Интрепид“. И без да погледна, знаех кой е.

Трентън изгаси двигателя и протегна ръка през отворения прозорец.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърнах аз, като избърсах очи с ръкава на якето си.

— Кофти вечер?

— Аха — кимнах аз, загледан в пълния резервоар на мотора.

— Тъкмо свърших работа. Трябва да пийна нещо. Хайде с мен в „Холандката“.

Поех си продължително дъх на пресекулки. И Трентън, също като татко и останалите ми братя, винаги знаеше какво да прави с мен. И двамата бяхме наясно, че не бива да карам в това състояние.

— Хубаво.

— Хубаво? — изненада се той с усмивка.

Преметнах крак през седалката на мотора и се приближих до вратата към пътническото място на колата на Трентън, Лъхна ме горещият въздух от парното и за пръв път тази вечер почувствах колко е студено, а аз съм без връхна дреха.

— Шепли ли ти се обади?

— Да. — Той излезе на заден ход и бавно подкара през паркинга към улицата. Погледна ме. — Май някакъв тип на име Френч се обадил на неговото момиче. Казал й, че двамата с Аби се карате пред столовата.

— Не се карахме. Аз само… се опитвах да си я върна.

Трентън кимна и излезе на улицата.

— И аз така си помислих.

Повече не говорихме, докато не седнахме на бара в „Холандката“. Хората тук бяха корави грубияни, но Бил, собственик и барман, познаваше татко още откакто бяхме деца и повечето редовни посетители бяха видели как израстваме пред очите им.

— Радвам се да ви видя, момчета. Отдавна не сте идвали — каза Бил, като избърса плота и сложи по една бира и шот пред двама ни.

— Здрасти, Бил — поздрави го Трентън и веднага обърна шота.

— Добре ли си, Травис? — попита Бил.

— След няколко малки ще е по-добре — отговори вместо мен Трентън.

Бях му признателен. Ако си отворех устата в този момент, сигурно щях да се разрева.

Трентън продължи да ми купува уиски, докато зъбите ми не изтръпнаха и бях на ръба да припадна. Вероятно и това се е случило по някое време между бара и апартамента, защото ми другата сутрин се събудих с дрехите на дивана, без да знам как, по дяволите, съм стигнал дотук. Шепли затвори вратата и чух познатия звук от потеглянето на хондата на Америка.

Седнах и затворих едното си око.

— Добре ли си изкарахте?

— Да. А ти?

— Сигурно. Чу ли ме да влизам?

— Да, Трент довлече задника ти по стълбите и те хвърли ни дивана. Ти се хилеше, така че вечерта явно е била силна.

— Трент може да се държи като кретен, но е добър брат.

— Определено. Гладен ли си?

— Не, за бога — простенах аз.

— Добре тогава. Аз ще си направя закуска.

Седнах на дивана и се опитах да си припомня миналата вечер. Последните часове тънеха в мъгла, но когато стигнах до момента, в който видях Аби пред столовата, целият потръпнах.

— Казах на Мер, че имаме планове за днес. Мислех да отидем до дърводелския цех да ти сменят скърцащата врата.

— Не си длъжен да се грижиш за мен като за бебе, Шеп.

— Не съм. Тръгваме след половин час. Само че първо си измий муцуната — рече той, като се настани на фотьойла с купа в ръце. — После ще се приберем да учим. Чакат ни изпити.

— Мамка му — въздъхнах аз.

— Ще поръчам пица за обяд, а на вечеря ще изядем каквото е останало.

— Наближава Денят на благодарността, забрави ли? Два дни ще ям пица за закуска, обяд и вечеря. Не, благодаря.

— Добре, тогава китайска храна.

— На това му се вика да решаваш проблемите един по един.

— Знам. Повярвай, върши работа.

Кимнах леко с надеждата да е прав.

 

 

Дните се точеха бавно, но стоенето до късно вечер с Шепли, а понякога и с Америка, скъсяваше безсънните нощи. Трентън обеща да не казва на татко и на останалите ми братя за Аби, докато не мине Денят на благодарността, но аз въпреки всичко се ужасявах от наближаването на празника, защото бях съобщил на всички, че тя ще дойде. Щяха да питат за нея и бързо да познаят, че лъжа.

След последната ми лекция в петък се обадих на Шепли.

— Слушай, знам, че прекалявам, но трябва да разбереш къде ще прекара Аби ваканцията.

— Това е лесно. Ще бъде с нас. Ще прекара ваканцията в дома на Америка.

— Наистина ли?

— Да, защо?

— Няма значение — отвърнах аз и рязко затворих телефона.

Обикалях около университета под ръмящия дъждец и чаках Аби да излезе от час. Пред факултета „Хувър“ видях събрани няколко души от курса й по математически анализ. Зърнах темето на Паркър, после и Аби.

Тя се беше свила в зимното си яке и като че ли се чувстваше неудобно, докато Паркър дрънкаше нещо.

Нахлупих ниско червената си бейзболна шапка и се затичах към тях. Погледът на Аби срещна моя и веждите й лекичко се вдигнаха.

В главата ми се въртеше една и съща мантра. Какъвто и заядлив коментар да направи Паркър, дръж се хладнокръвни не прецаквай всичко. Не. Прецаквай. Всичко.

За моя изненада Паркър си тръгна, без да ми каже и дума.

Пъхнах ръце в джобовете на суитшърта си с емблемата на Източния.

— Шепли ми каза, че тримата с Америка заминавате утре за Уичита.

— Да.

— Цялата ваканция ли ще прекараш при Америка?

Тя сви рамене, като видимо се опитваше да си придаде нехаен вид.

— Доста съм близка с родителите й.

— Ами майка ти?

— Тя е алкохоличка, Травис. Изобщо не знае, че е Денят на благодарността.

Стомахът ми се сви, понеже знаех, че в отговора на следващия ми въпрос се крие последният ми шанс. В небето прогърмя и аз вдигнах лице нагоре, присвил очи срещу едрите дъждовни капки.

— Трябва да те помоля за една услуга. Ела тук — казах аз, като се скрих от пороя под най-близкия навес и дръпнах Аби, за да не се намокри до кости.

— Каква услуга? — подозрително попита тя. Едва я чувах от дъжда.

— Моето… — Пристъпих от крак на крак, нервите ми бяха на път да се скъсат. Умът ми крещеше: „Млъкни!“, но бях решил поне да се опитам. — Татко и момчетата още те очакват в четвъртък.

— Травис! — простена Аби.

Сведох поглед.

— Каза, че ще дойдеш.

— Знам, но… сега е малко неуместно, не смяташ ли?

— Каза, че ще дойдеш — повторих аз колкото можех по-спокойно.

— Когато се съгласих, още бяхме заедно. Ти знаеше, че няма да дойда, щом сме разделени.

— Не, не знаех, а сега е твърде късно. Томас си пристига, Тайлър си взе почивен ден. Всички с нетърпение очакват да те видят.

Аби се присви и завъртя кичур коса между пръстите си.

— Те бездруго щяха да си дойдат.

— Не всички. Не сме се събирали за Деня на благодарността от години. Но се постараха да дойдат, защото им обещах истинска вечеря. В кухнята не е стъпвала жена, откакто мама почина…

— Това не прозвуча никак сексистко.

— Стига, Враб, нямах това предвид. Всички искаме да дойдеш. Само това казвам.

— Не си им казал за нас, нали?

— Татко щеше да пита защо, а аз не съм готов да говоря за това с него. Не бих могъл да се чуя как обяснявам що за глупак съм. Моля те, ела, Враб.

— Трябва да сложа пуйката в шест сутринта. Значи е добре да тръгнем оттук в пет.

— Или да спим там.

Тя вдигна вежди.

— Няма начин! Достатъчно ми е, че ще трябва да лъжа семейството ти и да се преструвам, че още сме заедно.

Реакцията й, макар и очаквана, все пак ужили егото ми.

— Държиш се така, сякаш те моля да минеш през огъня.

— Трябваше да им кажеш!

— Ще го направя. След празника. Наистина.

Тя въздъхна и погледна настрани. Докато чаках отговора й, се чувствах така, сякаш ми изтръгват ноктите един по един.

— Ако ми обещаеш, че това не е някакъв номер, който пробваш, за да се съберем, ще дойда.

Кимнах, като внимавах да не изглежда твърде въодушевено.

— Обещавам.

Аби стисна устни, но в очите й проблесна съвсем лека усмивка.

— Ще се видим в пет.

Наведох се да я целуна по бузата. Възнамерявах да го направя набързо, но устните ми отдавна жадуваха за кожата й и не можех да ги откъсна.

— Благодаря ти, Врабчо.

След като Шепли и Америка заминаха за Уичита с хондата, аз почистих апартамента, сгънах последното пране, изпуших половин пакет цигари, приготвих си багаж като за преставане и започнах да проклинам часовника, че се движи толкова бавно. Когато най-после стана четири и половина, тичах по стълбите до чарджъра на Шепли и потеглих към общежитието, като се стараех да не карам твърде бързо.

Щом почуках на вратата на Аби, обърканото й изражение ме учуди.

— Травис! — ахна тя.

— Готова ли си?

Тя повдигна вежди.

— За какво?

— Каза да те взема в пет.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Имах предвид пет сутринта!

— О. Май ще трябва да се обадя на татко и да му кажа, че все пак няма да спим там.

— Травис! — простена тя.

— Взех колата на Шеп, за да не се мъчим с багажа на мотора. Има свободна стая, в която можеш да се настаниш. Можем да гледаме филм или…

— Няма да спя у баща ти!

Лицето ми посърна.

— Добре, аз… ще се видим сутринта.

Отстъпих крачка назад, а Аби затвори вратата. Тя все пак щеше да дойде, но ако не се появеше тази вечер, както бях казал, семейството ми щеше да се досети, че нещо не е наред. Тръгнах бавно по коридора и започнах да набирам номера на татко. Той щеше да пита защо, а на мен не ми се искаше да го лъжа.

— Травис, почакай.

Обърнах се и я видях да стои в коридора.

— Дай ми минута да си взема някои неща.

Усмихнах се с облекчение. Върнахме се заедно в стаята й и аз изчаках на вратата, докато си събере багажа в една чанта.

— Още те обичам, Враб.

Тя не вдигна очи.

— Недей. Не го правя заради теб.

Преглътнах с остра болка в гърдите.

— Знам.