Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (10)

Девета глава
Смазан

Изражението на Шепли се промени. Ставаше много делови, щом Адам се обадеше за бой.

Той затрака с пръсти по клавиатурата на телефона си и разпрати есемеси на всички хора в списъка си. Когато се скри в стаята си, Америка се усмихна и с широко отворени очи каза:

— Най-добре да се освежим.

Докато успея да кажа нещо, тя повлече Аби по коридора. Суетнята беше излишна. Щях да сритам онзи тип в задника, да си докарам парите за наема и сметките за следващите няколко месеца и животът пак щеше да си потече нормално. Е, горе-долу. Аби щеше да се върне в „Морган Хол“, а аз щях вляза доброволно в затвора, за да не убия Паркър. Америка джафкаше на Аби да се преоблече, а Шепли вече беше свършил с телефона си и държеше ключовете за чарджъра в ръка. Изви гръб назад, за да погледне към коридора, и завъртя очи.

— Да вървим! — извика.

Америка дотича по коридора, но вместо да дойде при нас, се скри в стаята на Шепли. Той пак завъртя очи, но с усмивка.

Няколко секунди по-късно тя излетя от там с къса зелена рокля, а Аби се появи по тесни джинси и жълт потник, под който циците й подскачаха при всяко движение.

— О, не, по дяволите. Искаш да ме убиеш ли? Трябва да се преоблечеш, Враб.

— Какво? — не разбра тя и погледна надолу към джинсите си.

Проблемът обаче не беше в тях.

— Изглежда супер, Трав, остави я на мира! — сопна се Америка.

Хванах Аби за ръка и я поведох по коридора.

— Сложи си тениска… и маратонки. Нещо удобно.

— Какво? Защо?

Аз се спрях на вратата на стаята си.

— Защото ще мисля повече кой ти зяпа циците в този потник, отколкото за Хофман.

Може да е сексистко, но това беше истината. Нямаше да мога да се съсредоточа, а не исках да загубя бой заради балкона на Аби.

— Мислех, че не ти пука какво мислят другите?

Тя кипеше. Очевидно не схващаше.

— Това е различно, Врабчо. — Погледът ми се спусна надолу към гърдите й, гордо повдигнати от белия дантелен сутиен. Изведнъж се изкуших да отменя боя, само и само да прекарам остатъка от вечерта в опити да ги видя голи, притиснати в моите. Отърсих се от тези мисли и отново я погледнах в очите. — Не можеш да дойдеш с това на боя… просто… просто се преоблечи, моля те — заекнах аз, избутах я в стаята и затворих вратата, преди да съм теглил майната на всичко и да съм я целунал.

— Травис! — извика тя отвътре.

После се чу трополене из стаята и звук от летящи обувки. Най-сетне вратата се отвори. Сега тя беше по тениска и кецове. И така беше секси, но поне нямаше да се притеснявам твърде много кой я сваля, за да спечеля проклетия бой.

— По-добре ли е така? — изпухтя тя.

— Да! Да вървим!

Шепли и Америка вече бяха в чарджъра и потегляха от паркинга. Аз си сложих тъмните очила и изчаках Аби да се качи, преди да дам газ и да излетя на тъмната улица.

Щом стигнахме до университета, изгасих фара и бавно спрях на тротоара зад сградата на факултета „Джеферсън“.

Когато заведох Аби до задния вход, очите й се разшириха и тя се изсмя.

— Шегуваш се.

— Това е ВИП входът. Трябва да видиш как влизат всички останали.

Скочих в мазето и зачаках в мрака.

— Травис! — обади се тя с нещо между шепот и вик.

— Тук долу, Враб. Просто слез с краката напред. Аз ще те хвана.

— Откачил си, ако мислиш, че ще скоча в тъмното!

— Ще те хвана! Обещавам! Хайде, слизай!

— Това е чиста лудост!

Видях как краката й се промушиха през малкото правоъгълно отворче. Въпреки предпазливите маневри тя все пак успя да падне, вместо да скочи. Тихото й изпискване отекна в бетонните стени и тя се приземи в ръцете ми. Най-лесното хващане на света.

— Падаш като момиче! — пошегувах се аз и я спуснах на земята.

Тръгнахме през тъмния лабиринт, докато стигнахме до помещение в съседство на залата, където щеше да се състои боят. Адам викаше през рупора си, а над морето от глави се вдигаха протегнати ръце, размахващи банкноти.

— Какво правим? — попита тя, стиснала здраво бицепса ми с малките си ръчички.

— Чакаме. Адам трябва да си изпълни програмата, преди да вляза.

— Тук ли да те чакам, или да вляза? Къде да отида, когато започне боят? Къде са Шеп и Мер?

Изглеждаше много неспокойна. Почувствах се виновен, че оставям сама тук.

— Минаха от другата страна. Просто ме последвай. Няма да те пратя сама между зъбите на тигъра. Стой до Адам, той ще те пази да не те смажат. Не мога хем да се оглеждам за теб, хем да раздавам крошета.

— Да ме смажат?

— Тази вечер ще дойдат повече хора. Брейди Хофман е от Държавния. Там си имат собствен Кръг. Ще се съберат нашата тълпа и тяхната.

— Притеснен ли си?

Усмихнах се.

— Не, но ти изглеждаш малко притеснена.

— Може би — призна тя.

Искаше ми се да се наведа и да я целуна. Да направя нещо, за да променя изражението й на уплашено агънце. Почудих се дали се е притеснявала за мен и първата вечер, когато се запознахме, или сега се притесняваше, защото вече ме познаваше. Защото й пукаше за мен.

— Ако ще се почувстваш по-добре, няма да му позволя да ме докосне. Няма да допусна да ме удари дори веднъж, за да зарадва феновете си.

— И как ще го постигнеш?

Свих рамене.

— Обикновено им позволявам да ми вкарат един, за да изглежда справедливо.

— Ти? Ти им позволяваш да те ударят?

— А би ли било забавно, ако само ги млатех, без да успеят да ме фраснат нито веднъж? Няма да е добре за бизнеса, никой не би залагал срещу мен.

— Пълни глупости — заяви тя и скръсти ръце.

Повдигнах вежди.

— Мислиш, че те баламосвам ли?

— Трудно ми е да повярвам, че те удрят само ако позволиш.

— Искаш ли да се обзаложим, Аби Абърнати? — усмихнах се аз.

Докато изричах тези думи, нямах намерение да се възползвам, но когато тя ми отвърна със също толкова дръзка усмивка, хрумна ми гениална идея.

— Приемам баса — отговори тя. — Според мен ще успее да те удари поне веднъж.

— А ако не успее? Какво печеля?

Тя сви рамене. Виковете от другата страна на стената се усилиха. Адам започна да описва правилата в обичайния си кретенски стил.

Едва се сдържах да не се ухиля до уши.

— Ако ти спечелиш, няма да правя секс цял месец. — Тя повдигна вежди. — Но ако аз спечеля, ще живееш един месец при мен.

— Какво? — опита се да надвика шумотевицата Аби. — Аз без друго живея при теб! Що за бас е това?

Тя не знаеше. Никой не й беше казал.

— Днес са оправили бойлерите в „Морган Хол“ — смигнах й аз.

Едното ъгълче на устните й се вдигна нагоре. Тя изобщо не се поколеба.

— Всичко си струва, само и само да те гледам как страдаш в абстиненция.

Отговорът й изпълни вените ми с адреналин, който изпитвах само по време на бой. Целунах я по бузата, като задържах устните си върху кожата й секунда по-дълго от обичайното, и влязох в залата. Чувствах се като крал. Този шибаняк не можеше с пръст да ме докосне.

Както и очаквах, помещението беше претъпкано, а щом влязохме, блъсканицата и виковете още повече се усилиха. Кимнах на Адам към Аби, за да му дам знак да я държи под око. Той веднага ме разбра. Адам беше алчно копеле, но някога е бил непобедимото чудовище на Кръга.

Нямаше за какво да се притеснявам, щом той я наглеждаше. И той щеше да се постарае, за да не се разсейвам. Адам беше готов на всичко, за да изкара куп пари.

Пред мен се разтвори тунел, за да стигна до Кръга, а зад мен бариерата от тел се затвори плътно. Брейди застана срещу мен, като дишаше тежко и трепереше, сякаш току-що се беше налял с „Ред Бул“ и „Маунтин дю“.

Обикновено не приемах сериозно подобни пози и си играех с противниците, докато откачат, но този мач беше твърде важен и сложих маската на играч.

Адам изкрещя в рупора. Съсредоточих се, отстъпих на колко крачки назад и зачаках Брейди да направи първата си грешка. Избегнах един удар, после още един. Адам изруга нещо зад гърба ми. Не беше доволен, но това можеше да се очаква. Той обичаше схватките да бъдат интересни. Това беше най-добрият начин да привлича повече хора в мазетата. А повече хора значеше повече пари.

Свих лакътя си и със силен, бърз удар стоварих юмрук в носа на Брейди. Друг път бих се отдръпнал, но сега исках да приключа по-бързо и да прекарам остатъка от нощта, празнувайки с Аби.

Засипах Хофман с удари, после избегнах още няколко от неговите, като внимавах да не се превъзбудя и да не му позволя да ме удари, с което щях да разваля всичко. Брейди отново ми налетя, но бързо се измори с напразни удари, без да успее да ме уцели. Бях се научил да избягвам крошетата на Трентън много по-бързо, отколкото този тип можеше да замахне.

Търпението ми се изчерпа и примамих Хофман към циментовата колона в средата на помещението. Застанах пред нея и се поколебах точно толкова, колкото да го накарам да си мисли, че му се е разкрила възможност да размаже лицето ми с унищожителен удар. Вложи всичко в последния си замах, но аз отстъпих настрани и той заби юмрук право в колоната. В очите му се изписа изненада и той се преви на две.

Това беше моментът, който чаках. Веднага го нападнах. По силния глух удар разбрах, че Хофман най-после се е строполил на земята. След кратко затишие цялата зала избухна. Адам хвърли червения флаг върху лицето на Хофман, а после всички ме заобиколиха.

В повечето случаи вниманието и неистовите викове на заложилите за мен ми харесваха, но този път само щяха да ме забавят. Опитвах се да открия Аби в морето от хора, а когато най-после зърнах мястото, на което трябваше да ме чака, коремът ми се сви. Нямаше я там.

Усмивките на околните се заменяха с шокирани изражения, докато ги разблъсквах от пътя си.

— Разкарайте се! Мамка ви! — крещях, обзет от паника.

Най-после стигнах до помещението с газената лампа и започнах отчаяно да я търся в мрака.

— Врабчо!

— Тук съм!

Тялото й се блъсна в моето и обвих ръце около нея. В първия миг ме обзе облекчение, в следващия — раздразнение.

— Изкара ми акъла! Без малко да се сбия още веднъж, докато се опитвам да те намеря… Най-после се добирам до мястото, където трябва да си, а теб те няма!

— Радвам се, че дойде. Нямах голямо желание да се оправям сама в тъмното.

Милата й усмивка ме накара да забравя всичко останало и да си спомня, че тя е моя. Поне още един месец.

— Май изгуби баса.

Появи се Адам, хвърли едно око на Аби и ме изгледа изпепеляващо.

— Трябва да поговорим — заяви.

Смигнах на Аби.

— Стой тук. Ей сега се връщам.

Последвах Адам в съседната стая.

— Знам какво ще кажеш…

— Не, не знаеш — изръмжа той. — Нямам представа какво правиш с нея, но не се ебавай с моите пари.

Изсмях се.

— Ти си изкара кинтите тази вечер. Но ще ти се реванширам.

— И още как! Не искам да се повтаря!

После тръсна банкнотите в ръката ми и ядосан си тръгна.

Прибрах пачката в джоба си и се усмихнах на Аби.

— Ще ти трябват повечко дрехи.

— Наистина ли ще ме накараш да остана при теб цял месец?

— Ти щеше ли да ме накараш да изкарам цял месец без секс?

Тя се засмя.

— Тогава да се отбием в „Морган Хол“.

Всеки опит да прикрия безкрайното си задоволство беше обречен на епичен провал.

— Ще бъде интересно.

Адам се появи отново и мушна някакви пари в ръката на Аби, преди да изчезне сред разотиващата се тълпа.

— Заложила си? — учудих се аз.

Тя сви рамене.

— Реших да се насладя докрай на преживяването.

Хванах я за ръка и я заведох до прозореца. Подскочих и се набрах нагоре. Като се измъкнах навън, се обърнах и се наведох, за да я изтегля.

Разходката до общежитието беше идеална. Беше необичайно топла нощ, заредена с усещането за лято. Стараех се да не се хиля като идиот през цялото време, но не беше лесно.

— Защо, за бога, искаш да живея при теб?

Свих рамене.

— Не знам. Всичко е по-хубаво, когато ти си наблизо.

Шепли и Америка ни чакаха в чарджъра да свалим багажа на Аби. Щом те потеглиха, ние се върнахме на паркинга и възседнахме мотора. Тя обви ръце около гърдите ми и аз сложих ръка върху тях.

Поех си въздух.

— Радвам се, че дойде с мен тази вечер, Враб. Никога не съм се забавлявал така по време на бой.

Тя подпря брадичка на рамото ми.

— Защото се опитваше да спечелиш баса.

Обърнах се и я погледнах в очите.

— И още как.

Тя повдигна вежди.

— Затова ли беше в такова лошо настроение днес? Знаел си, че са поправили бойлерите и че довечера си тръгвам?

За миг се изгубих в очите й. После реших, че е по-добре да замълча. Запалих и потеглих към апартамента… по-бавно от всякога. Когато ни спираше светофар, изпитвах неимоверна радост да сложа ръка на нейната или на коляното й. Тя като че ли нямаше нищо против, а аз бях на седмото небе от щастие.

Спряхме пред блока и Аби слезе от мотора с отдавна отработено движение.

— Мразя, когато се прибират първи. Имам чувството, че ги прекъсвам.

— Свиквай. Това е твоят дом за следващите четири седмици — казах аз и се обърнах с гръб към нея. — Качвай се.

— Какво?

— Хайде, ще те занеса догоре.

Тя се засмя и скочи на гърба ми. Хванах я за бедрата и хукнах нагоре по стълбите. Америка отвори вратата още преди да сме стигнали и се ухили.

— Вижте се само. Ако не знаех…

— Стига, Мер — обади се Шепли от дивана.

Супер. Шепли беше в едно от неговите си настроения.

Америка се усмихна, сякаш бе казала повече, отколкото трябва, и отвори широко вратата, за да минем. Отпуснах се на фотьойла, без да пускам Врабчо. Когато се облегнах върху нея, тя изписка и игриво се опита да отблъсне тежестта ми.

— Много си весел тази вечер, Трав. Какво става? — попита Америка.

— Току-що спечелих купчина пари, Мер. Два пъти повече, отколкото очаквах. Как да не съм щастлив?

— Не, нещо друго е — ухили се тя, докато гледаше как потупвам Аби по бедрото.

— Мер — предупреди я Шепли.

— Добре, ще сменя темата. Паркър не те ли покани този уикенд на купона на „Сигма Тау“, Аби?

Чувството за лекота мигом се изпари и аз се обърнах към Аби.

— Ъъъ… да. Няма ли всички да ходим?

— Аз съм там — отговори Шепли, загледан в телевизора.

— Значи и аз — каза Америка и ме погледна очаквателно.

Това беше примамка. Надяваше се да клъвна и сам да предложа да отида с тях, но аз повече се притеснявах от шибаната покана на Паркър.

— Той ще те вземе ли?

— Не, само ме покани на купона.

На лицето на Америка се изписа палава усмивка. Щеше да се пръсне от нетърпение.

— Да, но каза, че ще се видите там. Много е сладък.

Стрелнах я подразнено с очи, после се обърнах към Аби.

— Ще отидеш ли?

— Казах му, че ще отида — сви рамене тя. — А ти?

— Да — отвърнах, без да се поколебая.

Все пак това не беше купон за двойки, само за пиене на бира. Нямах нищо против тези събирания. А и в никакъв случай не възнамерявах да допусна Паркър да прекара цяла нощ с нея. Тя щеше да се върне… пфу, не исках дори да го мисля. Той щеше да я заслепи с лъскавата си усмивка или да я заведе в ресторанта на родителите си, за да се изфука с парите си, или да намери друг начин да се пъхне в гащите й. Шепли ме погледна.

— Миналата седмица каза, че няма да ходиш.

— Размислих, Шеп. Какъв е проблемът?

— А, никакъв — измърмори той и си отиде в стаята.

Америка се намръщи.

— Знаеш какъв е проблемът. Защо просто не спреш да го дразниш и не се свърши вече?

Тя последва Шепли и гласовете им утихнаха зад затворената врата.

— Е, радвам се, че всички знаят — каза Аби.

Тя не беше единствената объркана от поведението на Шепли. Само допреди малко той ме дразнеше за чувствата ми към нея, а сега се държеше като малка кучка. Какво се бе случило междувременно, та да откачи така? Сигурни щеше да се почувства по-добре, когато разбереше, че всъщност съм приключил с другите момичета и желая само Аби. Може би признанието ми, че държа на нея, го беше разтревожило. Аз не бях най-надеждното гадже. Да. В това имаше някаква логика.

Изправих се.

— Ще си взема душ.

— Имат ли някакви проблеми? — попита Аби.

— Не, просто го тресе параноята.

— Заради нас — предположи тя.

Главата ми се замая. Тя каза „нас“.

— Какво? — изгледа ме подозрително тя.

— Права си. Заради нас е. Недей да заспиваш, моля те. Искам да поговорим за нещо.

Изкъпах се за пет минути, но останах още пет под струята вода, за да измисля какво да кажа на Аби. Не биваше да губя повече време. Следващия месец тя щеше да живее тук и това беше идеалният момент да й докажа, че не съм този, за когото ме мисли. Бях различен, поне за нея, и през следващите четири седмици трябваше да разпръсна всичките й подозрения.

Излязох изпод душа и се подсуших, развълнуван и адски нервен от притеснения какво ще се случи след този разговор. Точно преди да отворя вратата, чух шумолене в коридора.

Америка каза нещо с отчаян глас. Открехнах леко вратата и се заслушах.

— Ти ми обеща, Аби — каза Шепли. — Когато ти казах да му прощаваш повече, нямах предвид да започваш връзка с него! Мислех, че сте само приятели!

— Такива сме — отвърна Аби.

— Не, не сте!

— Миличък, казах ти, че всичко ще бъде наред — намеси се Америка.

— Защо упорстваш, Мер? Казах ти какво ще се случи!

— А аз ти казах, че няма! Не ми ли вярваш?

Шепли се прибра ядосан в стаята си.

След няколко секунди тишина отново се чу гласът на Америка:

— Просто не мога да му набия в главата, че каквото и да става между вас с Травис, то няма да ни засегне. Но той се е парил неведнъж. Не ми вярва.

По дяволите, Шепли. Това не беше идеалният развой на събитията. Отворих още малко вратата, колкото да виждам лицето на Аби.

— За какво говориш, Мер? Ние с Травис не сме заедно. Ние сме само приятели. Чу го какво каза… той не се интересува от мен по този начин.

Мамка му. Ставаше все по-зле.

— Ти си го чула? — изненада се Америка.

— Да.

— И му вярваш?

Аби сви рамене.

— Няма значение. Нищо няма да се случи. Той ми каза, че не гледа на мен по този начин. Освен това изпитва страх от обвързване, пък и трудно бих могла да си намеря приятелка, с която да не е спал, като изключим теб. А и не съм в състояние да понасям променливото му настроение. Не мога да повярвам, че Шепли мисли другояче.

Всичките ми надежди се изпариха. Разочарованието ме смаза. Няколко секунди болката беше непоносима… докато не позволих гневът да надделее. Гневът винаги е по-лесен за овладяване.

— Защото той не само познава Травис… той е говорил с него, Аби.

— Какво имаш предвид?

— Мер? — извика Шеп от спалнята.

Америка въздъхна.

— Ти си най-добрата ми приятелка. Понякога си мисля, че те познавам по-добре, отколкото самата ти се познаваш. Гледам ви заедно и единствената разлика между нас двамата с Шеп и вас двамата с Травис е, че ние правим секс. Други няма.

— Има огромна, наистина огромна разлика. Шеп води ли момичета вкъщи всяка вечер? Ти отиваш ли на купона утро с намерението да се видиш с момче, с когото определено е възможно да се стигне до връзка? Знаеш, че не мога да бъди гадже на Травис, Мер. Не разбирам защо изобщо го обсъждаме.

— Не си въобразявам, Аби. Последния месец прекарваш цялото си време с него. Признай си, че имаш чувства.

Не можех да издържа и дума повече.

— Зарежи, Мер — обадих се аз.

Момичетата подскочиха, като чуха гласа ми. Очите на Аби срещнаха моите. В погледа й не се четеше нито смущение, нито съжаление, което само ме вбеси още повече. Бях си подал главата от черупката и тя беше прерязала гърлото ми.

Прибрах се в стаята си, преди да кажа нещо гадно. Седнах, но това не помогна. Станах, крачих напред-назад, правих лицеви опори, но без никаква полза. Стените ме притискаха, а вътре в мен кипеше ярост, готова да изригне всеки момент.

Единственото спасение беше да изляза от апартамента, да си проветря главата и да се опитам да се отпусна с няколко шота. „Вратата“. Можех да отида във „Вратата“. Ками беше на бара. Тя можеше да ми каже какво да правя. Винаги знаеше как да ме успокои. И затова Трентън я харесваше. Тя имаше трима по-малки братя и окото й не мигваше, когато станеше въпрос за проблемите ни с гнева.

Нахлузих джинси и тениска, грабнах тъмните си очила, ключовете за мотора и якето си и се обух, преди да изляза в коридора.

Когато ме видя, очите на Аби се разшириха. Добре че бях сложил очилата. Не исках да види болката в погледа ми.

— Излизаш ли? — попита тя, като се изправи. — Къде отиваш?

— Навън — отвърнах аз, без да обръщам внимание на умолителния й тон.