Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (30)

Епилог

По стените се стичаше дъжд от улиците горе. Капките падаха в нарастващите локви, сякаш плачеха за копелето, проснато по средата на мазето сред собствената си кръв.

 

Тежко задъхан, погледнах към него, но за кратко. Двата ми глока бяха насочени в противоположни посоки към хората на Бени, докато дойде останалата част от екипа ми. Слушалката в ухото ми избръмча.

— Идваме до десет секунди, Мадокс. Браво на теб.

Шефът на екипа, Хенри Гивънс, говореше тихо. И той като мен знаеше, че щом Бени е мъртъв, всичко е свършило.

В помещението нахлуха дузина мъже, целите в черно и с автомати в ръце. Аз свалих оръжията си.

— Тези са само пионки. Разкарайте ги оттук.

Прибрах пистолетите в кобурите им, свалих остатъка от лента от китките си и тръгнах нагоре по стълбите. Горе ме чакаше Томас, а кафеникавото му яке и косата му бяха подгизнали от бурята.

— Направи каквото трябваше. Добре ли си? — попита той на път към колата, забелязал раната на челото ми.

Бях прекарал два часа на онзи дървен стол и ми ритаха задника, докато Бени ме разпитваше. Бяха ме „разкрили“ сутринта, което, разбира се, също влизаше в плана, но разпитът трябваше да завърши с арестуването, не със смъртта му.

Стиснах силно зъби. Отдавна бях спрял да си изпускам нервите и да пребивам всеки, който ме ядоса. Но само за няколко секунди цялото ми обучение отиде по дяволите: достатъчно бе само Бени да спомене името й.

— Трябва да се прибирам, Томи. Нямаше ме със седмици, а днес имаме годишнина… все още. — Отворих вратата на колата, но Томас ме хвана за китката.

— Първо трябва да дадеш отчет. Ти работи години по този случай.

— Пропилях… Пропилях години.

Томас въздъхна.

— Нали не искаш да отнесеш всичко това у дома?

Аз също въздъхнах.

— Не, но трябва да вървя. Обещах й.

— Аз ще й се обадя. Ще й обясня.

— Ще я излъжеш.

— Това ни е работата.

Истината винаги беше грозна. Томас беше прав. Той на практика ме беше отгледал, но аз не го познавах истински, докато не постъпих на работа във ФБР. Когато замина за колежа, мислех, че учи реклама. По-късно дори ни каза, че е станал шеф на рекламен отдел в Калифорния. Беше достатъчно далеч, за да поддържа с лекота тази версия.

Като погледнах назад, разбрах защо Томас беше решил веднъж да се прибере у дома без специален случай — вечерта, когато се запозна с Аби. Тогава, когато е започвал да разследва Бени и многобройните му нелегални дейности, по чист късмет малкото му братче се беше запознало и влюбило в дъщерята на един от длъжниците на Бени. На всичкото отгоре и ние се бяхме замесили в бизнеса му.

В мига, в който взех дипломата си по наказателно право в Източния, от ФБР веднага се свързаха с мен. Не съзнавах каква чест е това. Нито аз, нито Аби подозирахме, че получават хиляди молби за кандидатстване на година и нямат навика сами да си търсят хора. Но аз бях внедрен — вече имах връзка с Бени.

Дългите години на обучение и отсъствия от дома завършиха с Бени, проснат на пода, вперил мъртвите си очи в тавана на подземието. Бях изпразнил целия си пълнител в тялото му.

Запалих цигара.

— Обади се на Сара в офиса. Кажи й да ми запази място на следващия самолет. Искам да се прибера преди полунощ.

— Той заплаши семейството ти, Травис. Всички знаем на какво е способен Бени. Никой не те обвинява.

— Той знаеше, че е свършено, Томи. Знаеше, че няма къде да избяга. Подхвърли ми стръв. И аз се хванах.

— Може и така да е. Но подробното описание на изтезанията и смъртта на съпругата на най-смъртоносния му враг не беше добър ход. Трябваше да се сети, че не бива да те заплашва.

— Да — процедих аз през стиснати зъби, като си спомних яркия разказ на Бени как отвлича Аби и къса месото й парче по парче от костите. — Бас държа, че сега му се иска да не беше толкова красноречив.

— Остава Мик. Той е следващият в списъка.

— Казах ти, Томи. Мога само да помагам. Не е добра идея да участвам.

Томас само се усмихна. Нямаше нищо против да изчака и да говорим по-късно за това.

Седнах на задната седалка на колата, която ме чакаше, за да ме закара на летището. Щом вратата се затвори и шофьорът потегли, набрах номера на Аби.

— Здрасти, мило — изчурулика тя.

Поех си дълбока, пречистваща глътка въздух. Гласът й беше единственото, от което имах нужда.

— Честита годишнина, Врабчо. Вече пътувам към къщи.

— Наистина? — Гласът й се повиши с една октава. — Това е най-хубавият подарък.

— Как сте?

— Дойдохме при татко. Джеймс тъкмо спечели още една ръка на покер. Започвам да се тревожа.

— Той ти е син, Врабчо. Да не би да се учудваш?

— Той би мен, Трав. Добър е.

Аз замълчах.

— Бил е теб?

— Да.

— Мислех, че имаш правило.

— Знам — въздъхна тя. — Знам. Вече не играя, но той имаше тежък ден, а само така можех да го накарам да си развърже езика.

— Какво е станало?

— Едно дете в училище казало днес нещо за мен.

— Надали за пръв път момче подхвърля нещо за сексапилната си учителка по математика.

— Не, но това май е било доста грубо. Джеймс му казал да млъква. И се сбили.

— Наритал ли му е задника?

— Травис!

Аз се разсмях.

— Само питам!

— Видях всичко от стаята. Джесика стигна преди мен. Може би… е унижила брат си. Малко. Без да иска.

Затворих очи. С големите си меденокафяви очи, дълга тъмна коса и четирийсет килограма злост тя беше мое малко копие. Имаше същия избухлив нрав и не си губеше времето с думи.

Първото й сбиване беше в детската градина, когато защитила братчето си близнак Джеймс от някакво нещастно, нищо неподозиращо момиченце, което го дразнело. Опитахме се да й обясним, че момиченцето сигурно си е падало по него, но Джеси не щеше и да чуе. Колкото и пъти Джеймс да я молеше да го остави сам да се бие, тя свирепо се спускаше да го защитава, въпреки че той беше с осем минути по-голям от нея.

— Дай да поговоря с нея — изпъшках аз. — Джес! Татко е!

От другата страна долетя сладко тънко гласче. Удивително беше как може да бъде свирепа като мен, а да звучи като ангелче.

— Здрасти, тате.

— Миличка… имаше ли проблеми днес?

— Не съм виновна, татко.

— Ти никога не си.

— На Джей му течеше кръв. Онзи го беше притиснал.

Кръвта ми кипна, но по-важно беше да напътствам децата си в правилната посока.

— Какво каза дядо?

— Че е било време някой да натрие носа на Стивън Матис.

Радвах се, че не вижда усмивката ми.

— Не те виня, че си искала да защитиш брат си, Джес, но трябва да го оставиш сам да се бие понякога.

— Обещавам. Но не и когато е на земята.

Отново сподавих смеха си.

— Дай ми мама. След няколко часа се прибирам. Много те обичам, миличка.

— И аз те обичам, тате!

Телефонът изпращя, после отново чух нежния глас на жена си.

— Нищо не направи, нали? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Сигурно. Имаше добри аргументи.

— Винаги има.

— Така е. Слушай, стигнахме до летището. Ще се видим след малко. Обичам те.

Когато колата спря, веднага грабнах чантата си от багажника. Сара, асистентката на Томас, току-що ми беше изпратила мейл с информацията за полета. Самолетът излиташе след половин час. Претичах през регистрацията и охраната и стигнах точно навреме за първото повикване.

Полетът до дома продължи цяла вечност, както винаги. Макар да прекарах една четвърт от него в опити да се освежа и преоблека в тоалетната, което си беше голямо предизвикателство, останалите часове се влачеха едва-едва.

Мисълта, че семейството ме чака, беше мъчителна, но още повече ми тежеше фактът, че това е единайсетата ни годишнина с Аби. Исках само да прегърна жена си. Винаги съм искал само това. На единайсетата година бях толкова влюбен в нея, колкото и през първата.

Всяка годишнина беше победа, среден пръст в лицето на всички, които мислеха, че бракът ни няма да издържи. Аби ме опитоми, семейният живот ме успокои, а когато станах баща, целият ми светоглед се промени.

Погледнах китката си и навих ръкава на ризата си. Прякорът на Аби още си беше там и това ме караше да се чувствам още по-добре.

Самолетът кацна и едва се сдържах да не хукна през терминала. Но докато стигна до колата си, търпението ми се беше изчерпало. Минавах на червено и задминавах всички. Беше забавно, напомняше ми за студентските години.

Спрях на алеята и угасих фаровете. Когато се приближих, лампата на верандата светна.

Аби отвори вратата. Карамелената й коса докосваше раменете й, а големите й сиви очи, макар и малко уморени, издаваха какво облекчение изпитва, че ме вижда. Притиснах я в обятията си, като гледах да не я стискам твърде силно.

— О, боже — въздъхнах аз, заровил лице в косата й, — как само ми липсваше.

Тя се отдръпна и докосна раната на челото ми.

— Да не си паднал?

— Имах тежък ден в работата. Може да съм се блъснал във вратата на колата на път към летището.

Аби ме притегли отново към себе си и впи пръсти в гърба ми.

— Толкова се радвам, че се прибра. Децата си легнаха, но казаха, че няма да заспят, докато не отидеш да ги завиеш.

Аз кимнах и се наведох, за да пипна кръглото й коремче.

— А ти как си? — попитах третото си дете.

Целунах щръкналото пъпче на Аби и се изправих. Тя погали корема си в кръг.

— Още се приготвя.

— Хубаво. — Извадих малка кутийка от ръчната си чанта. — Преди единайсет години отидохме във Вегас. И това продължава да бъде най-хубавият ден от живота ми.

Аби взе кутийката и ме поведе за ръка към вратата. Миришеше на препарат, свещи и деца. На дом.

— И аз имам нещо за теб.

— Така ли?

— Да — усмихна се тя. Скри се в кабинета и след малко излезе с кафяв плик в ръка — Отвори го.

— Взела си ми писмо? Най-добрата съпруга! — подразних я аз.

Тя само се усмихна.

Отворих плика и извадих малка купчина документи. Дати, часове, трансакции, дори имейли. Към и от Бени за бащата на Аби — Мик. Години наред беше работил за Бени. Беше взимал още пари назаем, а после се беше наложило да изработи дълга си, за да не бъде убит, след като Аби отказа повече да плаща вместо него.

Имаше само един проблем: Аби знаеше, че работя с Томас… но доколкото ми беше известно, мислеше, че сме в рекламата.

— Какво е това? — престорих се на объркан аз.

Аби все още имаше безупречното неразгадаемо изражение на покерджия.

— Това е връзката, която ти трябва, между Мик и Бени. Ето това — каза тя, като извади втория лист — е пиронът в ковчега.

— Добре… но какво да правя с него?

На лицето й се разля колеблива усмивка.

— Каквото правиш с тези неща, скъпи. Просто реших, че ако направя малко проучване, този път ще можеш да си останеш по-дълго у дома.

Мислите ми препускаха в търсене на изход от положението. Някак си бях прецакал прикритието си.

— Откога знаеш?

— Има ли значение?

— Ти луда ли си?

Аби сви рамене.

— Отначало малко се обидих. Лъжите ти бяха съшити с бели конци.

Прегърнах я, без да пускам плика и документите.

— Много съжалявам, Враб. Много съжалявам. Нали не си казала на никого?

Тя поклати глава.

— Дори на Америка и Шепли? На татко и децата?

Тя отново поклати глава.

— Не съм толкова глупава, Травис. Да не мислиш, че не ми стига умът да си трая? Сигурността ти зависи от това.

Аз взех лицето й в шепи.

— Какво значи това?

Тя се усмихна.

— Значи да спреш да ме лъжеш, че отиваш на поредната конференция. Някои от историите ти са направо обидни.

Отново я целунах, допирайки нежно устни до нейните.

— А сега какво?

— Целуни децата, а после можем да отпразнуваме единайсет години „казахме ли ви!“. Какво ще кажеш?

Устните ми се разтеглиха в широка усмивка, после погледът ми попадна върху документите.

— Наистина ли нямаш нищо против? Да ми помогнеш да пипна баща ти?

Аби се намръщи.

— Той го е повтарял милион пъти: все казваше, че съм го погубила. Нека се гордее, че е бил прав. А и децата ще бъдат в по-голяма безопасност.

Оставих плика на масичката в антрето.

— Ще говорим пак след малко.

Тръгнах по коридора, хванал Аби за ръка. Стаята на Джесика беше по-близо, така че влязох и я целунах по бузата, като внимавах да не я събудя. После отидох в стаята на Джеймс. Той беше още буден и лежеше тихо в леглото си.

— Здрасти, приятел — прошепнах аз.

— Здрасти, тате.

— Чух, че си имал тежък ден. Добре ли си? — Той кимна. — Сигурен ли си?

— Стивън Матис е тъпак.

Аз кимнах.

— Прав си, но е можело да намериш по-уместен начин да го опишеш.

Джеймс се усмихна криво.

— Значи би мама на покер, а?

Той се ухили.

— Два пъти.

— Това не ми го каза — погледнах към Аби аз. Тъмните извивки на силуета й украсяваха светлия правоъгълник на вратата. — Утре ще ми разкажете подробно.

— Да, сър.

— Обичам те.

— И аз, тате.

Целунах сина си по нослето и с майка му се отправихме към нашата стая. Стените бяха целите накичени със семейни и училищни портрети и рисунки в рамки.

Аби стоеше в средата на стаята с третото ни дете в корема си, ослепително красива и щастлива да ме види, дори след като беше разбрала тайната, която бях крил от нея през по-голямата част от брака ни.

Никога не се бях влюбвал преди Аби и никоя не бе успяла да възбуди интереса ми след това. Животът ми беше тази жена, която стоеше пред мен, и семейството, което бяхме създали заедно. Аби отвори кутийката и ме погледна с насълзени очи.

— Винаги знаеш какво да ми подариш. Прекрасен е — каза тя, като докосна с нежните си пръсти зодиакалните камъни на трите ни деца. После сложи пръстена на десния си безименен пръст и вдигна ръка да му се полюбува.

— Не колкото повишението, което ще ми издействаш ти. Но да знаеш — ще разберат какво си направила и ще си имаме проблеми.

— Кога сме нямали? — отвърна тя без капка смущение.

Поех си дълбоко въздух и затворих вратата на стаята. Макар да бяхме минали през ада, бяхме намерили рая. Може би това беше повече, отколкото двама грешници заслужават, но нямах намерение да се оплаквам.