Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (2)

Първа глава
Врабчо

Шибани лешояди. Могат да те дебнат с часове. С дни и нощи. Гледат право в теб, избират си кое първо да ти откъснат, кое ще бъде най-сладкото, най-крехкото или най-удобното.

Това, което не знаят, което никога не са очаквали, е, че плячката се преструва. Всъщност лешоядите са лесни. Точно когато си мислят, че трябва само да проявят търпение, да си стоят и да чакат да угаснеш, тогава нанасяш удара. В този момент вадиш тайното си оръжие: пълна липса на уважение към статуквото, отказ да се предадеш на общия порядък на нещата.

Сразяваш ги с това колко не ти пука.

Противник в Кръга, някакъв случаен кретен, който иска да те накара да покажеш слабото си място с обиди, жена, която се опитва да те върже — всеки път се получава.

От малък гледам да живея така. Онези задници с кървящи сърца, които раздаваха душата си на всяка вещица златотърсач, която им се усмихне, много грешаха. Аз някак си плувах срещу течението. Аз бях този, който изпъкваше. Ако питате мен, те бяха избрали трудния път. Да оставиш емоцията на вратата и да я замениш с безчувственост или гняв, който много по-лесно се овладява, е играчка. Чувствата те правят уязвим. Колкото и пъти да съм се опитвал да обясня тази грешка на братята си, на братовчедите или на приятелите си, те ме гледаха скептично. И колкото и пъти да ги виждах да плачат или да губят съня си заради някаква тъпа кучка с обувки на токчета, които все едно казват: „Изчукай ме“, не можех да ги разбера. Жените, които си струват разбитото сърце, не биха ти позволили толкова лесно да хлътнеш по тях. Не биха се навеждали над дивана, не биха допуснали да ги примамиш в леглото още на първата вечер… нито дори на десетата.

Никой не обръщаше внимание на теориите ми, понеже нещата не ставаха така. Привличане, секс, увличане, любов, разбито сърце. Това беше логичният ред. Винаги.

Но не и за мен. В никакъв случай.

Отдавна реших, че ще карам на лешояди, докато не се появи добрата птичка. Моята гълъбица. Душица, която не пречи на никого, гледа си своята работа и се опитва да живее, без да дърпа всички надолу със собствените си потребности егоистични навици. Смела. Общителна. Интелигентна. Красива. Мила и възпитана. Същество, което търси партньор за цял живот. Недостижимо, докато не открие причина да ти се довери.

Докато стоях пред отворената врата на апартамента си и изтръсквах последната пепел от цигарата си, в ума ми проблесна образът на момичето с окървавената розова жилетка от Кръга. Без да се замисля, го нарекох Врабчо. В онзи момент това беше само глупав прякор, с който исках да я накарам да се почувства още по-неудобно, отколкото и бездруго се чувстваше. С алените пръски по лицето си и широко отворените си очи тя изглеждаше невинна, но знаех, че е само заради дрехите. Изтиках спомена настрани, обърнал празен поглед към дневната.

Меган лежеше лениво на дивана ми и гледаше телевизия. Изглеждаше отегчена и се почудих защо още е тук. Обикновено си обираше крушите веднага щом я изчукам.

Вратата изскърца жално, когато я натиснах, за да я отворя още по-широко. Прокашлях се и вдигнах раницата си.

— Меган, излизам.

Тя седна и се протегна, после стисна дръжката на огромната си чанта. Наистина ли имаше толкова вещи, че да я напълни? Преметна сребристите брънки на дръжката през рамо и нахлузи обувките си на клиновидни токчета, а на излизане през вратата каза, без да ме поглежда:

— Прати един есемес, ако ти стане скучно.

Сложи големите си слънчеви очила и слезе по стълбите, без да й пука за пренебрежението ми. Точно заради това безразличие беше една от редовните ми мацки. Не ревеше за обвързване, не се тръшкаше. Приемаше отношенията ни такива, каквито са, и си живееше живота.

Моторът ми „Харли Дейвидсън“ блестеше на утринното есенно слънце. Изчаках Меган да се отдалечи от паркинга и изтичах по стълбите, закопчавайки в крачка якето си. Часът по хуманитарни науки на д-р Рузър започваше след половин час, но на него не му пукаше дали ще закъснея. Щом не се вбесяваше, не виждах причина да се претрепя, за да стигна навреме.

— Чакай малко! — извика един глас зад мен.

Шепли стоеше на вратата на апартамента, гол до кръста, и подскачаше на един крак, докато се опитваше да обуе чорапа на другия.

— Снощи исках да те питам нещо. Какво каза на Марек? Наведе се и му прошепна нещо. Изглеждаше така, сякаш си е глътнал езика.

— Благодарих му, че преди няколко седмици се изнесе за уикенда, защото майка му е като дива котка.

Шепли ме изгледа невярващо.

— Пич. Не може да бъде.

— Не. Чух от Карни, че са го хванали с алкохол.

Той поклати глава, после кимна към дивана.

— Да не би да си оставил Меган да преспи тук?

— Не, Шеп. Познаваш ме.

— Значи просто е наминала за едно бързо преди часовете, а? Интересен начин да си те заплюе за деня.

— Мислиш ли, че е затова?

— При нея другите се нареждат след теб — сви рамене Шепли. — Това е Меган. Кой знае. Трябва да закарам Америка до общежитието, ако искаш, мога да взема и теб.

— Не, ще се видим по-късно — отвърнах аз и си сложих тъмните очила. — Мога аз да хвърля Мер.

Лицето на Шепли се изкриви.

— Ъъъ… не.

Развеселен от реакцията му, яхнах мотора си и запалих. Въпреки че имах лошия навик да прелъстявам приятелките на гаджетата му, имаше граници, които не бих преминал. Америка си беше негова, а щом той проявеше интерес към някое, момичето веднага излизаше от радара ми и повече не помислях за него. И той го знаеше. Просто обичаше да ме дразни.

Срещнах се с Адам зад „Сигма Тау“. Той движеше Кръга.

След плащането първата вечер го оставях да събира приходите от залаганията, като му давах дял за труда. Той се грижеше за прикритието, аз — за печалбата. Отношенията ни бяха строго служебни и двамата предпочитахме всичко да бъде максимално просто. Понеже ми плащаше, стоях далеч от него, а понеже не искаше да му сритат задника, и той стоеше далеч от мен.

Тръгнах към столовата. Точно преди да стигна до двойните метални врати, пред мен застанаха Лекси и Ашли.

— Здрасти, Трав — рече Лекси.

Осанката й беше съвършена, тенът — безупречен, а силиконовите й гърди надничаха от розовата тениска. Тъкмо тези неотразими подскачащи хълмчета ме бяха изкушили да я изчукам, но веднъж ми стигаше. Гласът й ми напомняше за съскането на балон, изпускащ въздух, а Нейтън Скуейлър я оправи още същата нощ след мен.

— Здрасти, Лекс.

Смачках фаса на цигарата си и го хвърлих в кошчето, след което бързо влязох в столовата. Не че бързах да нападна бюфета с безвкусни зеленчуци, сухо месо и презрели плодове. Боже. Гласът й можеше да накара кучетата да вият, а децата да се озъртат кой анимационен герой е оживял.

Двете момичета ме последваха, без да обръщат внимание на пренебрежителното ми отношение.

— Шеп — кимнах за поздрав аз.

Той седеше до Америка и се смееше с хората наоколо. Врабчето от боя седеше срещу него и чоплеше храната си с пластмасова вилица. Гласът ми като че ли предизвика любопитството й. Усетих как големите й очи ме проследяват до края на масата, където тръснах таблата си.

Чух кискането на Лекси, което ме накара да потисна кипналото си раздразнение. Щом седнах, тя се настани на коляното ми.

Някои от момчетата от футболния отбор на нашата маса ме гледаха с благоговение, сякаш ескортът от две кифли, които не могат да вържат смислено изречение, е непостижима мечта.

Лекси пусна ръка под масата и притисна с пръсти бедрото ми, а после я плъзна по вътрешния шев на джинсите ми. Разтворих леко крака в очакване да достигне целта.

Точно преди да почувствам допира й, в другия край на масата Америка измърмори високо:

— Току-що повърнах в устата си.

Лекси се обърна със сковано тяло.

— Чух те, мърло.

Покрай лицето на Лекси прелетя питка и тупна на пода. С Шепли се спогледахме и аз изпънах коляно.

Задникът на Лекси тупна на плочките на пода. Признавам, че звукът от плясването на кожата й по теракотата леко ме възбуди.

Тя се отдалечи, без да мрънка много. Шепли като че ли оцени жеста ми, а това ми стигаше. Толерантността ми към момичета като Лекси стигаше само дотук. Имах едно правило: уважение. Към себе си, към семейството си, към приятелите си. По дяволите, дори някои от враговете ми заслужаваха уважение. Не виждах причина да поддържам по-дълго от необходимото връзка с хора, които не разбираха този житейски урок. Може би звучеше лицемерно на жените, които бяха прекрачвали прага на апартамента ми, но ако те се държаха с уважение, и аз щях да им го дам.

Смигнах на Америка, която изглеждаше доволна, кимнах на Шепли и хапнах още малко от онова, което имах в чинията си.

— Добре се представи снощи, Лудо куче — рече Дженкс, като подхвърли един крутон през масата.

— Млъквай, тъпако — скастри го Бразил с характерния си нисък глас. — Ако те чуе, Адам никога няма да те пусне вече.

— А, да — Дженкс сви рамене.

Отнесох таблата си и се върнах намръщено на масата.

— И не ме наричай така.

— Как? Лудо куче?

— Да.

— Защо? Мислех, че това ти е името в Кръга. Нещо като прякор на стриптийзьорка.

Стрелнах го с очи.

— Защо не млъкнеш и не дадеш шанс на тази дупка на лицето ти да зарасне?

Никога не съм харесвал този малък червей.

— Няма проблеми, Травис. Трябваше само да кажеш. — Той се изхили нервно, събра си боклуците и се изнесе.

Скоро почти цялата столова се изпразни. Погледнах към — Шепли и Америка, които още се мотаеха и си приказваха с приятелката си. Косата й беше дълга и вълниста, а кожата и още имаше бронзов загар след лятната ваканция. Циците й не бяха най-големите, които съм виждал, но очите й… те имаха странен сив цвят. Някак си познат.

Нямаше начин да съм я виждал, но лицето й някак ми напомняше за нещо, без да можех да кажа какво точно.

Станах и тръгнах към нея. Имаше коса на порнозвезда и лице на ангел. Очите й бяха като бадеми и уникално красиви. Тогава съзрях: зад красотата и измамната невинност имаше нещо друго, нещо студено и пресметливо. Дори когато се усмихваше, грехът беше така дълбоко запечатан в нея, че никоя жилетка не можеше да го скрие. Тези очи плуваха над малкото й носле и правилните й черти. За всеки друг това момиче беше чисто и наивно, но аз знаех, че крие нещо. Знаех го, защото същият грях живееше в мен, откакто се помнех. Разликата бе, че тя го криеше дълбоко в себе си, а аз редовно пусках моя от клетката.

Вперих очи в Шепли, докато се усети, че го гледам. Щом се обърна, кимнах към Врабчето.

„Коя е тази?“, попитах с устни.

Шепли ми отговори само с объркано навъсване.

„Тя“, казах отново беззвучно аз.

Устата на Шепли се изкриви в дразнещата усмивка, предизвестяваща, че ще направи нещо, за да ме ядоса.

— Какво? — попита той по-силно от необходимото.

Момичето явно разбра, че говорим за нея, защото впери поглед надолу и се престори, че не чува.

След шейсет секунди в присъствието на Врабчето научих две неща: тя не говореше много, а когато го правеше, държеше се като кучка. Но не знам… това някак си ме плени. Правеше се, че стои далеч от задници като мен, но това само ме амбицира още повече.

Врабчето завъртя очи за трети или четвърти път. Дразнех я и това ми се струваше доста забавно. Не бях свикнал момичетата да се отнасят с неподправено отвращение към мен, дори когато им посочвах вратата.

След като и най-чаровните ми усмивки не свършиха работа, реших да разведря обстановката.

— Да нямаш тик?

— Моля?

— Тик. Очите ти постоянно се въртят.

Ако погледите можеха да убиват, кръвта ми щеше да изтече на пода. Не успях да сдържа смеха си. Беше злобна и адски груба. С всеки изминал миг я харесвах все повече.

Наведох се по-близо до лицето й.

— Обаче са невероятни очи. Какъв цвят са? Сиви?

Тя веднага наведе глава и косата покри лицето й. Точка. Накарах я да се почувства неудобно, а това значеше, че имам напредък.

Америка скочи и ме предупреди да внимавам. Не можех да я виня. Беше виждала безкрайната върволица от момичета, които влизаха и излизаха от апартамента. Не исках да я ядосвам, но и тя не изглеждаше ядосана. По-скоро й беше смешно.

— Не си неин тип — заяви.

Зяпнах от изненада, включвайки се в играта:

— Аз съм типът на всички жени!

Врабчето ме погледна косо и се усмихна. Обзе ме топло чувство, а може би просто неистово желание да хвърля това момиче на дивана си. Тя беше различна и това ми действаше освежително.

— О, усмивка! — Струваше ми се нередно да я нарека просто „усмивка“, сякаш не беше най-красивото нещо, което някога съм виждал, но нямах намерение да прецаквам нещата точно когато набирах преднина. — Все пак не съм кофти копеле. Радвам се, че се запознахме, Врабчо. — Станах, заобиколих масата и се наведох към ухото на Америка:

— Помогни ми, моля те. Обещавам да се държа добре.

Към лицето ми полетя пържен картоф.

— Да си извадиш устните от ухото на момичето ми, Травис — отсече Шепли.

Отстъпих с вдигнати ръце и възможно най-невинно изражение на лицето.

— Мрежа! Създавам си мрежа.

Направих още няколко крачки назад към вратата и забелязах малка група момичета. Щом отворих вратата, те ме връхлетяха като стадо бизони, преди да успея да изляза.

Отдавна не бях срещал предизвикателство. Странното беше нямах желание да я изчукам. Притесняваше ме фактът, че може би ме смята за лайно, и то повече, отколкото бих искал. При всички положения за пръв път от много време насам някой се държеше непредсказуемо. Врабчето беше пълната противоположност на момичетата, които бях срещал в Източния университет, и трябваше да разбера защо.

Залата за лекцията на Чейни беше пълна. Взех стъпалата към мястото си по две наведнъж и запрескачах голите крака около чина си.

— Дами — кимнах аз.

Те измучаха и въздъхнаха в хор.

Лешояди. Половината ги изчуках в първи курс, другата половина мина през дивана ми още преди есенната ваканция. С изключение на момичето в края. София ме озари с кривата си усмивка. Лицето й изглеждаше така, сякаш се е подпалило и някой се е опитал да изгаси пламъците с вилица. Някои момчета от братството бяха минали през нея. Като имах предвид техните впечатления и нехайството й към мерките за безопасност, предпочитах да я възприемам като ненужен риск, макар самият аз по навик да внимавах.

Тя се приведе напред, подпряна на лакти, за да установи по-добър контакт с очи. Изпитах порив да потреперя от отвращение, но се сдържах. Не. Изобщо не си струва.

Брюнетката пред мен се обърна и запърха с мигли.

— Здрасти, Травис. Чувам, че се задава парти по двойки в „Сигма Тау“.

— Не — отказах аз, без да се замисля.

Долната й устна се нацупи.

— Но… когато ми каза за него, реших, че искаш да отидем.

Изсмях се.

— Гаврех се с купона. Не е същото.

Блондинката до мен се приведе напред.

— Всички знаят, че Травис Мадокс не ходи на купони по двойки. Кофти избор, Криси.

— Така ли? Никой не те пита — намръщи се Криси.

Докато жените се хапеха, Аби влетя в залата и буквално се хвърли на чин на първия ред, точно преди звънеца.

Преди да успея да се запитам защо, грабнах листата си, захапах химикалката си и се спуснах по стъпалата, за да се настаня до нея.

Изражението на лицето й беше повече от забавно и по необяснима за мен причина ме изпълни с адреналин — също като преди бой.

— Чудесно! Ще водиш записки вместо мен.

Тя беше отвратена докрай, което ми достави още по-голямо удоволствие. Повечето момичета ме отегчаваха до прилошаване, но това будеше интереса ми. Дори ме забавляваше. Не я вълнувах, поне не в положителен смисъл. Като че ли й се гадеше от самото ми присъствие, а това по някаква причина ми изглеждаше много трогателно. Обзе ме желание да разбера дали наистина ме мрази, или просто си е такава. Наведох се към нея.

— Извинявай… обидил ли съм те по някакъв начин?

Погледът й омекна и тя поклати глава. Не ме мразеше. Само й се искаше. Бях много пред нея. Щом искаше да си играем, щяхме да си играем.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Няма да спя с теб — отвърна тя, като че ли я беше срам да го изрече. — Откажи се отсега.

Охо. Очертаваше се забавно.

— Не съм те молил да спиш с мен… нали? — Вдигнах очи към тавана, сякаш мислех по въпроса. — Защо не наминете с Америка довечера?

Устните й се изкривиха, сякаш беше надушила нещо гадно.

— Дори няма да флиртувам с теб, кълна се.

— Ще си помисля.

Опитах се да не се усмихвам твърде много, за да не се издам. Тя нямаше да поддаде като лешоядите горе. Хвърлих поглед зад гърба си; всички бяха вперили убийствени погледи в тила на Аби. И те го знаеха също като мен. Аби беше различна и щеше да се наложи да се потрудя за нея. За разнообразие.

След три проекта за татуировки и две дузини триизмерни кубчета лекцията най-после свърши. Излетях по коридора, преди някой да ме спре. Развих добра скорост, но Аби някак си беше успяла да излезе преди мен и вече имаше двайсет метра преднина.

Дявол да ме вземе. Тя ме избягваше. Ускорих крачка, докато я настигна.

— Помисли ли си?

— Травис!

До мен изникна някакво момиче, което си играеше с косата си. Трябваше да слушам дразнещото й дърдорене, докато Аби продължаваше напред.

— Извинявай, ъъъ…

— Хедър.

— Извинявай, Хедър… аз… трябва да вървя.

Тя обви ръце около мен. Потупах я по гърба, измъкнах се от хватката й и продължих напред, чудейки се коя ли беше тази.

Преди да съм се сетил, пред погледа ми се появиха дългите загорели крака на Аби. Пъхнах една „Марлборо“ в уста и подтичвайки, се изравних с нея.

— Докъде бях стигнал? А, да… ти си мислеше.

— За какво говориш?

— Помисли ли си за довечера?

— Ако се съглася, ще престанеш ли да ме следиш?

Престорих се, че обмислям въпроса, и кимнах.

— Да.

— Тогава ще намина.

Да бе. С тази нямаше да е лесно.

— Кога?

— Довечера. Ще намина довечера.

Спрях на място. Беше намислила нещо. Не очаквах да мине в офанзива.

— Супер — отвърнах аз, като прикрих изненадата си. — Ще се видим тогава, Врабчо.

Тя се отдалечи, без да погледне назад, ни най-малко не беше смутена от разговора. Изчезна сред другите студенти, отиващи на лекции.

Мярнах бялата бейзболна шапка с емблемата на Източния университет на Шепли. Бързаше за час по компютри. Смръщих вежди. Мразех този курс. Да не би някой да не знае как се работи с шибаните компютри?

Присъединих се към Шепли и Америка в потока от студенти по главната алея. Докато приятелят й се заяждаше с мен, Америка се кискаше и го гледаше с блясък в очите. Тя не беше лешояд. Да, беше секси, но можеше да води разговор, без да заеква на всяка дума, и понякога беше доста забавна. Най-много ми харесваше, че седмици наред след първата им среща отказваше да идва в апартамента, а после, дори след като гледаха филм у нас гушнати, се прибираше в общежитието си.

Имах обаче усещането, че изпитателният срок на Шепли е на път да приключи.

— Здрасти, Мер — кимнах й аз.

— Как върви, Трав? — попита тя.

Усмихна се приветливо, но после очите й се върнаха отново на Шепли.

Късметлия беше той. Такива момичета не се появяваха често.

— Аз съм дотук — каза тя и махна към общежитието зад ъгъла. Уви ръце около шията на Шепли и го целуна. Той стисна тениската й от двете страни и я притегли към себе си, преди да я пусне.

Америка махна за последно и на двама ни и отиде при приятеля си Финч на входа на сградата.

— Хлътваш по нея, а? — попитах Шепли, като го ощипах по ръката.

Той ме изблъска.

— Не е твоя работа, тъпако.

— Има ли сестра?

— Едно дете е. И остави приятелките й на мира, Трав. Сериозно говоря.

Последните му думи бяха излишни. В повечето случаи очите му ясно изразяваха емоциите и мислите му и беше видно, че е безкрайно сериозен, може би дори отчаян. Не просто беше хлътнал, беше влюбен.

— Имаш предвид Аби.

Той се намръщи.

— Имам предвид всичките й приятелки. Дори Финч. Просто стой настрана.

Преметнах ръка през врата му.

— Братовчеде! Влюбен ли си? Очите ми се навлажняват, като те слушам.

— Млъквай. Само ми обещай, че ще стоиш далеч от приятелките й.

Аз се ухилих.

— Нищо не обещавам.