Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (27)

Двайсет и шеста глава
Паника

Животът се беше върнал в обичайното си русло — може би повече за Аби, отколкото за мен. Външно изглеждахме щастливи, но аз усещах как около мен се издига стена от предпазливост. Не можех да приема и една секунда с Аби като даденост. Когато я погледнех и ми се приискаше да я докосна, правех го. Когато не беше у нас и ми липсваше, отивах в общежитието. Когато бяхме в апартамента, държах я в обятията си.

Първата ни поява в университета като двойка имаше очаквания ефект. Докато се разхождахме заедно, хванати за ръце, смеехме се и от време на време се целувахме — добре де, често се целувахме, — слуховете плъзнаха по-необуздано от всякога. Както винаги в Източния, клюките и историите, достойни за жълтата преса, щяха да продължат, докато друг скандал не разтърси студентската общност.

Не ми стигаха тревогите за връзката ни с Аби, ами Шепли ставаше все по-нервен заради последния бой за годината. Не че аз бях много спокоен. И двамата разчитахме на печалбата от този мач, за да покрием разходите си през лятото, пък и тези през част от есента. А тъй като бях решил, че последният бой тази година ще бъде и последният в живота ми, ставаше още по-важен.

Пролетната ваканция наближаваше, но от Адам нямаше вест. Най-сетне Шепли научи през няколко човека, че Адам се е снишил след арестите след последния мач.

В последния петък преди ваканцията настроението в университета беше приповдигнато въпреки навалелия през нощта сняг. По пътя към столовата с Аби се измъкнахме на косъм от няколко престрелки със снежни топки, но Америка не успя.

Докато чакахме на опашката, за да сложим в таблите си бог знае какво, не спирахме да бъбрим и да се смеем, а после седнахме на обичайните си места. Шепли успокояваше Америка, а аз забавлявах Бразил, като му разказвах как Аби обра братята ми на покер. Телефонът ми иззвъня, но не го забелязах, докато Аби не ми го посочи.

— Трав?

Щом чух името си, изречено с нейния глас, аз се обърнах, оглушал за всичко останало.

— Може би ще искаш да вдигнеш.

Погледнах телефона си и въздъхнах.

— Или не.

Част от мен се нуждаеше от последния бой, но друга част съзнаваше, че това означава да прекарам известно време отделно от Аби. След като я нападнаха на предишния мач, нямаше начин да се съсредоточа, ако тя дойдеше без охрана, нито ако изобщо не беше там. Последният мач за годината винаги беше най-големият, така че не можех да си позволя да мисля за друго.

— Може да е важно — каза тя.

Поднесох телефона към ухото си.

— Какво става, Адам?

— Лудо куче! Сега ще те зарадвам. Всичко е готово. Навих шибания Джон Савидж! Другата година започва да се бие професионално! Това е шансът на живота ти, приятелю! Пет цифри. Ще ти стигнат за известно време.

— Това е последният ми бой, Адам.

Отсреща настъпи мълчание. Представях си как скърца със зъби. Неведнъж беше обвинявал Аби, че застрашава притока му на пари, и бях сигурен, че и сега ще хвърли вината за решението ми върху нея.

— Ще я водиш ли?

— Още не съм сигурен.

— По-добре я остави вкъщи, Травис. Ако това наистина е последният ти бой, искам да дадеш всичко от себе си.

— Няма да дойда без нея, а Шепли няма да бъде в града.

— Без глупости този път. Сериозно говоря.

— Знам… чух те.

Адам въздъхна.

— Ако не искаш да я оставиш вкъщи, може да се обадиш на Трент. Така ще си по-спокоен и ще можеш да се концентрираш.

— Хм… това всъщност не е лоша идея.

— Помисли си. И ми кажи.

Адам затвори телефона. Аби ме гледаше очаквателно.

— Ще бъде достатъчно, за да си платя наема за следващите осем месеца. Адам е поканил Джон Савидж. Той се опитва да стане професионалист.

— Не съм го виждал да се бие, а ти? — облегна се напред Шепли.

— Само веднъж в Спрингфилд. Добър е.

— Не достатъчно — каза Аби. Аз се наведох и я целунах по челото. — Мога да си остана вкъщи, Трав.

— Не — поклатих глава аз.

— Не искам да те удрят като последния път, защото се притесняваш за мен.

— Не, Врабчо.

— Ще те чакам.

Усмихваше се, но очевидно насила, което още повече затвърди решението ми.

— Ще помоля Трент да дойде. Той е единственият, на комуто бих се доверил, за да се съсредоточа върху боя.

— Много благодаря, задник — измърмори Шепли.

— Ти имаше своя шанс — подразних го аз, макар и не съвсем на шега.

Шепли се усмихна накриво. Можеше да се цупи колкото си ще, но истината беше, че той сгази лука в „Хелертон“, като допусна Аби да се откъсне от него. Ако беше внимавал, това нямаше да се случи. Всички го знаехме.

Америка и Аби се кълняха, че е било злощастно съвпадение, но аз не мислех така и му го казах. Беше гледал мача, а не Аби, и ако Итън беше довършил започнатото, сега щях да лежа в затвора за убийство. Шепли се извинява седмици наред на Аби, но по едно време го дръпнах настрани и му казах да спре. На никого не му беше приятно да преживява случилото се наново всеки път, когато го обземеше чувство на вина.

— Шепли, ти не беше виновен. Точно ти го разкара от мен, не помниш ли? — каза Аби, като се пресегна през Америка, за да го потупа по ръката. После се обърна към мен. — Кога е боят?

— По някое време другата седмица. Искам да дойдеш. Имам нужда от теб там.

Ако не бях такъв задник, щях да настоявам да си остане у дома, но неведнъж бях доказал, че съм. Потребността, която изпитвах от присъствието на Аби Абърнати, надвиваше всяка разумна мисъл. Така беше открай време и мислех, че винаги ще си остане така.

Аби се усмихна, подпряла брадичка на рамото ми.

— Значи ще дойда.

Изпратих я до следващата лекция и я целунах за довиждане, след което се запътих към „Морган“, за да се видя с Шепли и Америка. Наоколо бързо опустяваше и аз се скрих зад ъгъла, за да пуша на спокойствие, без да се налага постоянно да избягвам разни мацки, мъкнещи сакове или пране.

Извадих телефона от джоба си и набрах номера на Трент. На всеки сигнал „свободно“ все повече губех търпение. Накрая се включи гласовата му поща.

— Трент, аз съм. Трябва ми голяма услуга. Не може да чака, така че ми звънни при първа възможност. До после.

Затворих и видях Шепли и Америка, които излизаха през стъклените врати на общежитието с по два сака в ръце.

— Май сте готови.

Шепли се усмихна, но Америка — не.

— Не са страшни — смушках я аз с лакът, но това не помогна.

— Ще се отпусне, когато стигнем — рече Шепли, повече за да окуражи приятелката си, отколкото да убеди мен.

Помогнах им да натоварят багажа в чарджъра и зачакахме Аби да свърши часовете си, за да дойде при нас.

Нахлупих плетената си шапка над ушите и запалих цигара. Трентън не се обаждаше и се тревожех, че няма да може да дойде. Близнаците бяха в Колорадо с някогашни приятели от „Сигма Тау“, а нямах доверие на никого другиго да пази Аби.

Дръпнах няколко пъти от цигарата, като обмислях различни сценарии, в случай че Трентън не се обади, и се обвинявах какъв егоист съм, като застрашавам сигурността на Аби по този начин. За да спечеля боя обаче, ми беше нужна пълна концентрация, а това означаваше две неща: Аби да бъде там и да бъде в безопасност. Ако Трентън беше на работа или не ми се обадеше, трябваше да отменя боя. Това беше единственият ми вариант.

Дръпнах си за последно от последната цигара в пакета. Така бях потънал в грижи, че не бях забелязал колко съм изпушил. Погледнах си часовника. Аби трябваше да е приключила вече.

В този миг чух името си.

— Здрасти, Врабчо.

— Всичко наред ли е?

— Вече да — казах аз и я притиснах към себе си.

— Добре. Какво става?

— Просто имам много неща на главата си — въздъхнах аз. Като видях, че очаква още, продължих: — Тази седмица, боят, твоето присъствие…

— Казах ти, ще си остана у дома.

— Имам нужда от теб там — заявих аз и хвърлих цигарата си на земята.

Загледах се как изчезва в дълбокия отпечатък от стъпка в снега, а после хванах Аби за ръка.

— Говори ли с Трент? — попита ме тя.

— Звънях, но не вдигна. Чакам да се обади.

Америка свали прозореца на чарджъра и подаде глава.

— Побързайте! Умряхме от студ!

Аз се усмихнах и отворих вратата пред Аби. Шепли и Америка повтаряха същия разговор, който водеха, откакто тя бе разбрала, че ще се запознава с техните. Точно когато спряхме пред апартамента, телефонът ми иззвъня.

— Какво става, по дяволите, Трент? Звънях ти преди часове. Не е като да си свръхзает с работа или нещо подобно.

— Не са часове и съжалявам. Бях при Ками.

— Както и да е. Слушай, трябва ми услуга. Другата седмица имам бой. Искам да дойдеш. Не знам кога е, но когато ти се обадя, трябва да се появиш до час. Ще можеш ли?

— Не знам. Какво ще получа? — подразни ме той.

— Можеш или не, тъпако? Защото искам да държиш под око Врабчо. Предния път я докопа някакъв задник и…

— Какви ги дрънкаш? Наистина ли?

— Да.

— Кой го направи? — Гласът на Трентън изведнъж стана сериозен.

— Погрижих се. Та ако ти се обадя…?

— Да. Разбира се, братле, ще дойда.

— Благодаря ти, Трент.

Затворих телефона и облегнах глава назад.

— Сега спокоен ли си? — попита Шепли, като ме гледаше и огледалото.

— Да. Не бях сигурен как ще се справя без него.

— Казах ти — подзе отново Аби, но аз я спрях.

— Врабчо, колко пъти да ти повтарям?

Тя поклати глава на нетърпеливия ми тон.

— Просто не разбирам. Преди не ти бях нужна.

Обърнах се към нея и погалих бузата й с пръсти. Тя изобщо не осъзнаваше колко са дълбоки чувствата ми.

— Преди не те познавах. Когато не си там, не мога да се съсредоточа. Чудя се къде си, какво правиш… когато си там и те виждам, мога да се концентрирам. Знам, че е лудост, но е така.

— Много ми харесва тази лудост — отвърна тя и ме целуна по устните.

— Очевидно — промърмори под нос Америка.

Преди слънцето да се е скрило зад хоризонта, Америка и Шепли поеха с чарджъра на юг. Аби залюля ключовете на хондата и се усмихна.

— Поне няма да мръзнем с харлито.

Аз също се усмихнах. Тя сви рамене и подхвърли:

— А може би и ти трябва да си вземеш кола?

— След мача отиваме да купим. Какво ще кажеш?

Тя скочи, обви ръце и крака около мен и обсипа бузите, устата и врата ми с целувки.

Качих се бързо до апартамента и я занесох право в стаята си.

Следващите четири дни прекарахме гушнати или в леглото, или на дивана с Тото в гледане на стари филми. Така очакването на обаждането от Адам беше по-поносимо.

Най-сетне във вторник вечерта, между повторенията на „Момчето се запознава със света“, на дисплея на телефона ми светна името на Адам. С Аби се спогледахме.

— Лудо куче. Искам те след час. В „Кийтън Хол“. Вземи си маската на играч, сладък, чака те среща с Хълк Хоган на стероиди.

— До после.

Станах и вдигнах Аби.

— Облечи си нещо топло, миличка. „Кийтън“ е стара сграда и отоплението вероятно е спряно през ваканцията.

Аби изигра малък танц на радостта и изтича по коридора към стаята. Неволно се усмихнах. Коя друга жена би се вълнувала от перспективата гаджето й да си разменя удари с някого? Нищо чудно, че се влюбих в нея.

Намъкнах суитшърта и ботушите си и зачаках Аби на вратата.

— Идвам! — извика тя и се появи зад ъгъла.

Хвана дръжките от двете страна на вратата и присви устни като модел… или патица. Не бях сигурен.

Очите ми се спуснаха по дългата й сива жилетка, бялата тениска и тесните сини джинси, напъхани във високите черни ботуши. Искаше да се пошегува, но на мен дъхът ми спря.

Тя се отпусна и ръцете й увиснаха покрай тялото.

— Толкова ли е зле?

— Не — отвърнах аз, мъчейки се да намеря верните думи. — Изобщо не е зле.

Отворих с една ръка вратата, а другата протегнах към нея. Аби прекоси дневната с пружинираща крачка и преплете пръсти в моите.

Хондата не беше от най-бързите, но все пак стигнахме до „Кийтън“ достатъчно рано. По пътя звъннах на Трентън, като се молех да спази обещанието си.

Аби стоеше до мен и заедно чакахме Трентън до високата олющена стена на „Кийтън“. Източната и западната стена бяха опасани със скелета. Университетът се готвеше за пластична операция на най-старата си сграда.

Запалих цигара и всмукнах, издухвайки дима през носа си.

Аби стисна ръката ми.

— Ще дойде.

От всички посоки вече се стичаха хора, които бяха паркирали по-далече. Колкото повече наближаваше уреченият час, толкова повече народ се трупаше около южния пожарен изход.

Аз се намръщих. Изборът на място не беше добре обмислен. Последният бой за годината винаги привличаше по-сериозните комарджии и те идваха рано, за да дадат залозите си и да си осигурят хубави места. Високата миза привличаше и не толкова опитни фенове, които идваха късно и се оказваха притиснати до стените. Тази година тълпата беше особено голяма. „Кийтън“ се намираше в края на университетското градче, което беше хубаво, но сутеренът му беше от най-малките.

— Това е една от най-лошите идеи на Адам досега — измърморих аз.

— Вече е късно за промяна — отвърна Аби, като оглеждаше тухлите.

Отворих телефона си, за да пусна шестото поред съобщение на Трентън, после пак го затворих.

— Изглеждаш нервен тази вечер — прошепна Аби.

— Ще се почувствам по-добре, когато Трент си довлече задника.

— Тук съм, мрънкало! — обади се тихо Трентън.

Въздъхнах с облекчение.

— Как си, сестричке? — Трентън прегърна Аби с една ръка, а с другата закачливо ме сръга.

— Добре съм, Трент — отвърна развеселено тя.

Хванах Аби за ръка и я поведох към задната част на сградата, като хвърлих поглед на Трентън.

— Ако се появят ченгета и се разделим, чакайте ме в „Морган Хол“.

Трентън кимна, а аз спрях пред отворен прозорец ниско до земята.

— Подиграваш се с мен — възмути се Трент, като видя прозореца. — Дори Аби едва ще мине оттук…

— Ще минеш — успокоих го аз и пропълзях в мрака навътре.

Отдавна свикнала с промъкването по такива места, Аби без колебание застана на четири крака върху замръзналата земя и бавно се спусна заднешком през прозореца, сигурна, че ще я хвана.

Изчакахме няколко секунди, докато Трент с пъшкане се оттласна от площадката и скочи на пода, като едва не падна.

— Имаш късмет, че обичам Аби. За никой друг не бих го направил — изръмжа той и си изтупа тениската.

Подскочих и с едно движение затворих прозореца.

— Оттук — казах аз и ги поведох в тъмнината.

Вървяхме към вътрешността на сградата, докато не видяхме пред себе си трепкаща светлинка.

Докато краката ни стържеха по бетонения под, до нас долетя и тихото жужене на гласове.

След третия завой Трент въздъхна.

— Никога няма да успеем да се измъкнем оттук.

— Просто ще ме следвате — отвърнах аз.

Стана ясно, че наближаваме, по нарастващия шум от тълпата, събрана в основното помещение. Чу се и гласът на Адам през рупора, който крещеше имена и числа.

Спрях в следващата стая и огледах чиновете и столовете, покрити с бели чаршафи. Обзе ме неприятно чувство. Изборът на това място беше грешка. Почти толкова голяма, колкото идеята ми да доведа Аби на такова опасно място. Ако станеше сбиване, Трентън щеше да пази Аби, но обичайното убежище беше заето от мебели и вещи.

— Е, как ще го изиграеш? — попита Трентън.

— Разделяй и владей.

— Какво ще разделяш?

— Главата от тялото му.

Трентън кимна.

— Добър план.

— Врабчо, искам да стоиш до тази врата, ясно? — Аби гледаше хаоса в съседната зала с разширени очи. — Врабчо, чу ли? — докоснах я по ръката аз.

— Какво? — примигна тя.

— Искам да стоиш до тази врата. И през цялото време дръж Трент за ръка.

— Няма да мръдна. Обещавам.

Усмихнах се на милото й, стъписано изражение.

— Сега ти изглеждаш нервна.

Тя погледна към вратата, после към мен.

— Имам лошо чувство, Трав. Не за боя, а… нещо друго. От това място ме побиват тръпки.

Не можех да възразя.

— Няма да стоим дълго.

Прозвуча гласът на Адам през рупора, обявяваше предстоящия мач.

Докоснах лицето на Аби и я погледнах в очите.

— Обичам те.

По устните й премина сянка от усмивка и аз я притиснах силно към гърдите си.

— … така че не се опитвайте да прецакате системата с курвите си, момчета! — гърмеше гласът на Адам, усилен от рупора.

Сложих ръката на Аби върху тази на Трентън.

— Не я изпускай от очи. Нито за секунда. Започне ли боят, всички полудяват.

— … Да приветстваме участника в днешния мач… ДЖОН САВИДЖ!

— Ще я пазя с живота си, братле — увери ме Трентън, като я стисна леко за ръката. — А сега върви да нариташ задника на тоя и да се махаме оттук.

— Треперете като листа, момчета, сваляйте гащи, момичета! Тук е ТРАВИС МАДОКС, ЛУДОТО КУЧЕ!

Излязох в голямата зала. Всички ръкомахаха, а гласовете им гърмяха в унисон. Морето от хора се раздели пред мен и аз бавно се отправих към Кръга.

Помещението се осветяваше само от газените лампи, висящи от тавана. Адам още се стараеше да се крие, след като едва не беше спипан предния път, и не искаше да се издава с ярки светлини.

Въпреки сумрака виждах суровото изражение на Джон Савидж. Той беше по-висок от мен, а очите му бяха диви и нетърпеливи. Подскочи няколко пъти от крак на крак, после спря и ме изгледа убийствено от главата до петите.

Савидж не беше аматьор, но имаше само три начина да ме победи: нокаут, подчинение и решителност. Предимството обаче беше на моя страна, защото имах трима братя, които се биеха по различен начин.

Ако Джон Савидж се биеше като Трентън, щеше да разчита на нападение, скорост и изненадващи атаки. Цял живот бях тренирал това.

Ако се биеше като близнаците, с комбинация от удари и ритници, или променяше тактиката на ударите си, чудесно — и това бях тренирал цял живот.

Томас беше най-смъртоносният. Ако Савидж се биеше умно, а вероятно беше така, ако се съдеше по начина, по който ме измерваше с поглед, щеше да използва съвършен баланс от сила, скорост и стратегия. Бях си разменял удари е най-големия си брат само няколко пъти, но когато станах на шестнайсет, вече не можеше да ме надвие без помощта на другите.

Колкото и да беше тренирал Джон Савидж, каквото и предимство да си мислеше, че има, аз вече се бях бил с него. Бях се бил с всеки… и бях побеждавал.

Адам даде сигнал за начало и Савидж направи малка крачка назад, преди да замахне силно към мен.

Избегнах удара. Определено щеше да се бие като Томас.

Приближи се твърде много, а аз впрегнах цялата си енергия и го блъснах назад в тълпата. Те го върнаха обратно в кръга и той тръгна към мен с подновена решителност.

Заби ми две крошета, но аз го сграбчих и притиснах лицето му в коляното си. Джон залитна назад, окопити се и пак ме нападна.

Завъртях се и избегнах удара, но той се опита да ме сграбчи през кръста. Вече потен, лесно се изплъзнах от хватката му. Когато се обърнах, лакътят му пресрещна челюстта ми. Светът спря за по-малко от секунда, после го отблъснах и му отговорих с лява и дясна кука без никакво забавяне.

Долната устна на Савидж се разцепи и рукна кръв. Тя усили децибелите в залата до оглушаващи нива.

Свих лакът и юмрукът ми полетя напред, като спря чак в носа на Савидж. Нарочно го зашеметих, за да имам време да погледна към Аби. Тя стоеше там, където я бях помолил, все още хванала Трентън за ръката.

Спокоен, че тя е добре, отново се съсредоточих върху боя. Бързо отскочих от несигурния замах на Савидж, но той ме хвана и двамата заедно паднахме на земята.

Джон се озова под мен и лакътят ми без никакво усилие се заби във физиономията му. Той ме приклещи с крака и ги сключи в глезените.

— Ще те довърша, шибано копеле! — изръмжа той. Усмихнах се и се изправих, надигайки и него от пода. Той се опита да ме събори отново, но беше време да заведа Аби у дома.

Гласът на Трентън надвика тълпата:

— Спукай му задника, Травис!

Спуснах се напред и леко настрани, като с един унищожителен удар блъснах гърба и главата на Джон в бетона. Противникът ми вече беше замаян; аз свих лакът и започнах да стоварвам юмруци в лицето и главата му, докато ме хванаха две здрави ръце и ме издърпаха назад.

Адам хвърли червения парцал върху гърдите на Савидж и вдигна ръката ми във въздуха. Залата избухна.

Погледнах към Аби, която стърчеше няколко глави над тълпата, вдигната от брат ми.

Трентън крещеше нещо, ухилен до уши.

Точно когато множеството започна да се разпръсва, зърнах ужасеното лице на Аби. След секунда се чу всеобщ писък и настъпи паника. Една от газените лампи в ъгъла на голямата зала беше паднала и беше подпалила чаршафа долу. Пламъците бързо обхванаха и съседния чаршаф, с което започна верижна реакция.

Пищящата тълпа се втурна към стълбището, а помещението бързо се изпълни с дим. Огънят осветяваше ужасените лица на мъже и жени.

— Аби! — изкрещях аз, осъзнал колко далече е тя и колко много хора ни делят един от друг.

Ако не успеех да стигна до нея, двамата с Трентън трябваше да намерят пътя обратно до прозореца през лабиринт от тъмни коридори. Обзе ме ужас и бясно заудрях всички, изпречили се на пътя ми.

В залата притъмня и от другия край се чу силен пукот. Останалите лампи също се бяха запалили и бяха гръмнали Зърнах Трентън, който държеше Аби за ръка и я теглеше след себе си, мъчейки се да си пробие път в тълпата.

Аби клатеше глава и се дърпаше назад.

Трентън се огледа, за да си състави план за бягство, докато стояха насред хаоса. Ако се опитаха да излязат през пожарния изход, щяха да бъдат сред последните. Пожарът бързо се разрастваше. Нямаше да успеят.

Всичките ми опити да стигна до Аби бяха осуетени от множеството, което се люшкаше и ме изблъскваше далеч от нея. Развълнуваните викове, които бяха огласили залата само преди минути, бяха заменени от ужасени писъци на страх и отчаяние, докато всички се мъчеха да се доберат до изхода.

Трентън дърпаше Аби към вратата, но тя се съпротивляваше и гледаше назад.

— Травис! — изкрещя тя, протегнала ръка към мен.

Поех си въздух, за да й отговоря, но дробовете ми се напълниха с дим. Закашлях се и размахах ръце, за да разчистя пушека пред себе си.

— Насам, Трав! — извика Трент.

— Изведи я оттук, Трент! Изведи Врабчо!

Аби поклати глава с разширени очи.

— Травис!

— Вървете! Ще ви настигна навън!

Аби спря за секунда, после стисна устни. Изпитах облекчение. Аби Абърнати имаше силен инстинкт за оцеляване, който най-после беше взел превес. Тя хвана Трентън за ръкава и го издърпа към тъмнината, далеч от огъня.

Аз се обърнах, търсейки изход. Десетки зрители драпаха със зъби и нокти към тесния подстъп на стълбището, като пищяха и се биеха, за да стигнат първи.

Помещението беше почерняло от дим, дробовете ми се бореха за въздух. Коленичих на земята и се опитах да си спомня вратите на стаята. Обърнах се пак към стълбището. Това беше посоката, но нямаше да изпадна в паника. Имаше още един път, водещ към аварийния изход, но на малцина би хрумнало да го използват. Наведох се и се затичах към него, но се спрях.

Помислих си, че Аби и Трентън може да се изгубят, и се върнах назад.

Чух името си и присвих очи по посока на звука.

— Травис! Травис! Насам!

Адам стоеше на вратата и ми махаше да отида при него. Аз поклатих глава.

— Трябва да помогна на Врабчето!

Пътят към малката стая, в която избягаха Трентън и Аби, беше почти чист, затова се втурнах натам, но се сблъсках с някого. Оказа се момиче, може би първокурсничка, с изцапано със сажди лице. Изправи се, разтреперана от ужас.

— Помогни ми! Не мога… не знам как да изляза! — каза тя, кашляйки.

— Адам! — изкрещях аз и я избутах към изхода. — Помогни й!

Момичето се затича към Адам и той я хвана за ръката, след което и двамата изчезнаха през изхода, а димът ги скри от погледа ми.

Надигнах се и хукнах към Аби. В лабиринта от коридори тичаха и други хора, които крещяха и задъхано се мъчеха да намерят изход.

— Аби! — извиках аз в мрака. Мисълта, че може да са сбъркали пътя, ме смразяваше.

В дъното на един коридор стояха няколко момичета и плачеха.

— Виждали ли сте едно момче и момиче да минават оттук? Трентън е ей толкова висок, прилича на мен? — попитах ги, вдигнал ръка до челото си.

Те поклатиха глави.

Коремът ми се сви. Аби и Трентън бяха тръгнали по грешен коридор.

— Вървете оттук, докато стигнете до края — посочих им аз. — Там има стълбище с врата. Качете се до нея и свийте наляво. Ще намерите прозорец, през който да излезете.

Едно от момичетата кимна, избърса очите си и кресна на приятелките си да я последват. Вместо да се върна по същите коридори, по които бяхме дошли, свих наляво. Тичах в тъмнината и се молех някак си да ги срещна.

Чувах писъците от главното помещение, но продължавах да бягам, решен да се убедя, че Аби и Трентън са успели да излязат. Нямаше да се махна оттук, докато не го разберях със сигурност.

След няколко коридора почувствах как паниката притиска гърдите ми. Усещах миризмата на дим и знаех, че в тази стара сграда със струпаните мебели и чаршафи, които подхранваха пламъците, след минути целият сутерен ще бъде погълнат от огъня.

— Аби! — изкрещях отново аз. — Трент!

Отговор нямаше.