Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (17)

Шестнайсета глава
Пространство и време

Не изпаднах веднага в паника. Сънливото мержелеене пред очите ме объркваше достатъчно, за да ми вдъхне спокойствие. Когато се пресегнах към Аби и не я открих, усетих само леко разочарование, последвано от любопитство.

Вероятно беше в банята или закусваше на дивана. Току-що ми беше отдала девствеността си, след като бе вложила много време и усилия в преструване, че изпитва само платонични чувства. Това не беше малко.

— Враб?

Вдигнах само глава с надеждата тя да се върне и да се пъхне в леглото при мен. След няколко секунди се предадох и седнах.

Без да имам ни най-малка представа какво ме очаква, обух боксерките, които бях изритал снощи, и облякох някаква тениска.

Отидох до банята и почуках. Вратата леко се открехна. Вътре не се чуваше движение, но аз все пак я повиках:

— Врабчо?

Отворих по-широко и видях това, което можеше да се очаква. Празно и тъмно. Отидох в дневната, сигурен, че ще я намеря в кухнята или на дивана, но я нямаше.

— Врабчо? — извиках отново и зачаках отговор.

Усетих как в мен се надига паника, но реших да не откачам, докато не разбера какво, по дяволите, става. Нахълтах в стаята на Шепли, без да чукам.

Америка лежеше до него в обятията му, както аз очаквах да намеря Аби сутринта до себе си.

— Виждали ли сте Аби? Не мога да я намеря.

Шепли се надигна на лакът и потри очите си с кокалчета.

— Какво?

— Аби — повторих нетърпеливо аз и щракнах лампата. Шепли и Америка трепнаха от светлината. — Виждали ли сте я?

В главата ми се разиграваха всякакви сценарии, предизвикващи различни степени на тревога. Може би беше извела Тото и някой я беше отвлякъл или наранил, или беше паднала по стълбите… Ала в коридора се чуваше как Тото трака с нокти по пода, значи не можеше да е това. Вероятно беше слязла да вземе нещо от колата на Америка.

Втурнах се към входната врата и се огледах. После изтичах надолу по стълбите и претърсих с поглед всяка педя между апартамента и колата на Америка.

Не. Беше изчезнала.

Шепли се появи на вратата, като мижеше и притискаше ръце към тялото си в студа.

— Да. Събуди ни рано. Искаше да се прибере у дома.

Взех стълбите на един дъх, хванах Шепли за голите рамене и го изблъсках назад, докато не го притиснах в стената. Той стисна тениската ми отчасти смръщен, отчасти слисан.

— Какво, по…

— Закарал си я вкъщи? В „Морган“? Посред шибаната нощ? Защо?

— Защото ме помоли.

Блъснах го още веднъж в стената, обладан от заслепяваща ярост.

Америка излезе от стаята с разрошена коса и размазана спирала под очите и стегна колана на халата си.

— Какво става, по дяволите? — попита тя и замръзна в крачка, като ме видя.

Шепли измъкна ръката си и я вдигна предупредително.

— Стой там, Мер.

— Ядосана ли беше? Или разстроена? Защо си е тръгнала? — процедих през зъби.

Америка направи още една крачка.

— Тя просто мрази да се сбогува, Травис! Изобщо не се учудих, че предпочита да си тръгне, преди да си се събудил.

Погледнах я, без да пускам Шепли.

— А… плачеше ли?

Представих си Аби отвратена, задето е позволила на някакъв задник като мен, за когото изобщо не й пука, да отнеме девствеността си, а после си помислих, че може би неволно съм я наранил.

Страхът, разкривил лицето на Америка, се замени с объркване, а после с гняв.

— Защо? — попита тя с тон, който не беше толкова въпросителен, колкото обвинителен. — Защо да плаче или да е разстроена, Травис?

— Мер — предупреди я Шепли.

Америка направи още една крачка.

— Какво си направил?

Пуснах Шепли, но той продължаваше да стиска тениската ми с юмрук, докато гледах приятелката му.

— Плачеше ли? — повторих аз.

Америка поклати глава.

— Беше си добре! Просто искаше да се прибере у дома! Какво си направил? — изкрещя тя.

— Нещо случило ли се е? — попита Шепли.

Без да мисля, се обърнах и замахнах. Юмрукът ми мина на косъм от лицето му.

Америка изпищя и закри уста с ръце.

— Травис, престани! — каза тя през пръстите си.

Шепли ме хвана за лактите и завря лицето си в моето.

— Обади й се! — извика той. — Успокой се, по дяволите, и се обади на Аби!

Откъм коридора долетя звук от бързи, леки стъпки. Америка се върна и ми подаде телефона.

— Обади й се.

Грабнах го и набрах номера на Аби. Звъня дълго и накрая се включи гласовата поща. Затворих и набрах пак. И пак. И пак. Тя не вдигаше. Мразеше ме.

Хвърлих телефона си на пода. Гърдите ми силно се повдигаха. Когато в очите ми запариха сълзи, грабнах първото нещо, което попадна под ръката ми, и го запратих през стаята. Каквото и да беше, разби се на големи парчета.

Обърнах се и видях двата стола един срещу друг, останали така след вечерята ни снощи. Хванах крака на единия и го удрях в хладилника, докато не се строши. Вратата на хладилника се отвори и аз я изритах. От удара тя пак се отвори и я заритах, докато Шепли не дотича да я затвори.

Отидох в стаята си. Разхвърляните чаршафи ми се подиграваха насреща. Ръцете ми летяха във всички посоки, докато ги дърпах от матрака — долен чаршаф, горен чаршаф, завивка, а после се върнах в кухнята и ги изхвърлих в боклука. Същото направих и с възглавниците. Все така обезумял от ярост, застанах в стаята си и се опитах да се успокоя. Само че нямаше за какво да се успокоявам. Бях изгубил всичко.

Крачех нервно напред-назад. Спрях пред нощното шкафче и си спомних как Аби бръкна в чекмеджето. Изскърца, когато го отворих. Вътре имаше купа, пълна с презервативи.

Почти не ги бях докосвал, откакто се запознах с Аби. А сега, когато тя бе направила своя избор, не можех да си представя да бъда с друга.

Взех купата и усетих студеното стъкло в ръцете си. Запратих я към стената. Тя се разби до вратата и във всички посоки се разпиляха малки пакетчета.

Отражението ми в огледалото над шкафчето ме гледаше, брадичката ми висеше надолу. Взрях се в собствените си очи. Гърдите ми се повдигаха, треперех и във всяко отношение приличах на луд, но на този етап бях абсолютно неспособен да се овладея. Завъртях се и забих юмрук в огледалото. В кокалчетата ми се забодоха малки парченца и оставиха кърваво петно.

— Травис, престани! — извика Шепли от коридора. — Престани, по дяволите!

Аз го изругах, изблъсках го навън и треснах вратата. Притиснах длани към нея, после отстъпих назад и я заритах, докато кракът ми не направи дупка в дървената плоскост. Заблъсках я настрани, за да я избия от пантите, след което я захвърлих в другия край на стаята.

Шепли отново ме хвана.

— Казах да престанеш! — изкрещя той. — Плашиш Америка!

Вената на челото му — онази, която изпъкваше само когато се разяри — пулсираше.

Аз го блъснах, той ми отвърна. Замахнах отново и той се наведе.

— Ще отида при нея! — каза умолително Америка. — Ще разбера дали е добре и ще я накарам да ти се обади!

Отпуснах ръце. Въпреки студа, който нахлуваше през отворената външна врата, по слепоочията ми се стичаше пот. Гърдите ми се повдигаха, сякаш съм тичал с километри.

Америка изтича в стаята на Шепли. След пет минути излезе оттам, вече облечена, и върза косата си в движение. Шепли й помогна да си облече якето и я целуна за довиждане, като й кимна успокоително. Тя грабна ключовете си и остави вратата да се тресне зад гърба й.

— Седни. Мамка. Му — процеди Шепли, като сочеше фотьойла.

Затворих очи и се подчиних. Вдигнах треперещи ръце към лицето си.

— Имаш късмет. Още две секунди и щях да се обадя на Джим. И на всичките ти братя.

— Не се обаждай на татко — поклатих глава аз. — Недей.

В очите ми пареха солени сълзи.

— Говори.

— Аз я изчуках. Тоест… не я изчуках, ние…

Шепли кимна.

— Явно нощта е била тежка и за двама ви. Чия беше идеята?

— Нейна. — Примигнах. — Опитах се да се дръпна. Предложих й да изчакаме, но тя едва ли не ме молеше.

Шепли изглеждаше не по-малко объркан от мен самия.

Вдигнах ръце и ги отпуснах в скута си.

— Може би съм я наранил, не знам.

— Как се държа тя след това? Каза ли нещо?

Замислих се.

— Каза, че си го е бивало като за първа целувка.

— Моля?

— Преди няколко седмици се изпусна, че се притеснява при първа целувка, и аз я подкачах за това.

Шепли свъси вежди.

— Не звучи като да е била разстроена.

— Аз й казах, че това е последната й първа целувка. — Изсмях се и избърсах влагата от носа си с края на тениската си. Мислех си, че всичко е наред, Шеп. Че тя най-после ме е допуснала до себе си. Защо ще иска да… а после ще си тръгне?

Шепли бавно и объркано поклати глава.

— Не знам, братовчеде. Америка ще разбере. Скоро ще стане ясно.

Забил поглед в земята, мислех какво ли може да последва по-нататък.

— Какво ще правя? — попитах, като вдигнах очи към него.

Шепли ме стисна за ръката.

— Ще почистиш това, което сътвори, за да си зает с нещо, докато се обадят.

Отидох в стаята си. Вратата лежеше на голия матрак, по мода бяха посипани парчета огледало и стъкла. Изглеждаше така, сякаш бе избухнала бомба.

Шепли се появи на прага с метла, лопата и отвертка.

— Аз ще събера стъклата. Ти оправи вратата.

Кимнах и вдигнах голямата дървена плоскост от леглото. Точно когато завъртях за последно отвертката, телефонът ми иззвъня. Хукнах да го взема от нощното шкафче.

Беше Америка.

— Мер?

— Аз съм. — Гласът на Аби беше тих и притеснен.

Искаше ми се да я помоля да се върне, да ми прости, но не знаех какво съм сгрешил. После се ядосах.

— Какво, по дяволите, ти стана снощи? Събуждам се тази сутрин и теб те няма, ти… ти просто си си тръгнала, без да се сбогуваш! Защо?

— Съжалявам. Аз…

— Съжаляваш?! Аз откачих! Не си вдигаш телефона, измъкваш се… защо? Мислех, че най-после сме изяснили всичко!

— Просто ми трябваше малко време да помисля.

— За какво? — замълчах, боейки се как ще отговори на въпроса, който се канех да й задам. — Аз… наранил ли съм те?

— Не! Нищо подобно! Наистина много съжалявам. Сигурна съм, че Америка ти е казала. Аз не се сбогувам.

— Трябва да те видя — казах отчаяно аз.

Аби въздъхна.

— Имам много работа днес, Трав. Трябва да разопаковам багажа си и имам купища пране.

— Ти съжаляваш за това, което се случи.

— Не… не е така. Ние сме приятели. Това никога няма да се промени.

— Приятели?! Тогава какво беше това снощи, по дяволите?

Чувах сподавения й дъх.

— Знам какво искаш. Просто не мога… да го направя сега.

— Значи ти трябва време? Можеше да ми го кажеш. Нямаше нужда да бягаш така.

— Стори ми се по-лесно.

— По-лесно за кого?

— Не можех да заспя. Мислех си само какво ще бъде на сутринта, как ще се кача в колата на Мер и… Не можех да го направя, Трав.

— Достатъчно лошо е, че вече няма да бъдеш тук. Не можеш просто да изчезнеш от живота ми.

— Ще се видим утре — каза тя, като се опитваше да звучи колкото може по-спокойно. — Не искам помежду ни да има неудобство, става ли? Просто трябва да премисля някои неща. Това е всичко.

— Добре. Мога да го направя.

Връзката прекъсна и Шепли ме изгледа предпазливо.

— Травис… току-що закачи вратата. Без повече поразии, става ли?

Кимнах с изкривена физиономия. Исках да се ядосам — това беше много по-лесно за овладяване от непоносимата физическа болка в гърдите ми, но усещах единствено вълна след вълна на тъга. Бях твърде уморен, за да се боря с нея.

— Какво каза тя?

— Че й трябва време.

— Добре, значи това не е краят. Можеш да изтърпиш, нали?

Поех си дълбоко въздух.

— Да. Мога.

Парчетата стъкла дрънчаха в лопатата, докато Шепли се отдалечаваше по коридора. Останал сам в стаята си, заобиколен от снимки на двама ни с Аби, отново ми се прииска да счупя нещо, затова отидох в дневната да чакам Америка.

За щастие, тя не се забави. Предполагах, че се тревожи за Шепли.

Вратата се отвори и аз се изправих.

— Тя с теб ли е?

— Не.

— Каза ли нещо друго?

Америка преглътна и се поколеба.

— Каза, че ще удържи на обещанието си, и по това време утре вече няма да ти липсва.

Сведох очи надолу.

— Тя няма да се върне.

Отпуснах се на дивана, а Америка се приближи към мен.

— Какво значи това, Травис?

Стиснах главата си в ръце.

— Това, което се случи снощи, не е било нейният начин да каже, че иска да бъдем заедно. Бил е нейният начин да се сбогува.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Познавам я.

— Аби държи на теб.

— Тя не ме обича.

Америка си пое въздух и всичките й резерви относно характера ми се изпариха, а лицето й омекна в съчувствено изражение.

— И за това не можеш да бъдеш сигурен. Слушай, дай й просто малко пространство. Аби не е като другите момичета, с които си свикнал, Трав. Тя лесно се плаши. Последния път, когато някой й спомена за сериозна връзка, тя смени щата. Положението не е толкова зле, колкото ти се струва.

Вдигнах поглед към нея с искрица надежда.

— Наистина ли мислиш така?

— Травис, тя си е тръгнала, защото се е изплашила от чувствата, които изпитва към теб. Ако знаеше всичко, щях да ти обясня по-лесно, но не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото обещах на Аби, а тя е най-добрата ми приятелка.

— Не ми ли вярва?

— Не вярва на себе си. Но ти трябва да ми повярваш. — Америка ме хвана за ръката и ме изправи. — Върви да си вземеш дълъг горещ душ, а после ще излезем да хапнем. Шепли ми каза, че довечера си на покер при баща ти.

Поклатих глава.

— Не ми се играе. Ще ме разпитват за Врабчо. Не може ли да отидем да я видим?

Америка пребледня.

— Тя няма да си бъде вкъщи.

— Ще излизате ли?

— Само тя.

— С кого? — Трябваха ми броени секунди, за да се сетя. — С Паркър?

Америка кимна.

— Затова си мисли, че няма да ми липсва — казах сломено.

Не можех да повярвам, че ще ми го причини. Беше жестоко.

Америка без колебание пресече следващия ми пристъп на ярост.

— Ще отидем на кино, на някоя комедия, естествено, а после, ако картингът е още отворен, може пак да ме избуташ от пистата.

Америка беше умно момиче. Знаеше, че картингът е от малкото места, на които не съм ходил с Аби.

— Не съм те избутал. Ти просто не можеш да караш.

— Ще видим — отвърна тя и ме тласна към банята. — Ако трябва, наплачи се. Викай. Изкарай всичко от себе си, а после ще се забавляваме. Няма да е завинаги, но поне да мине тази вечер.

На вратата на банята се обърнах към нея.

— Благодаря ти, Мер.

— Да, да… — махна тя и се върна при Шепли.

Пуснах водата и изчаках банята да се затопли от парата, преди да вляза под душа. Стреснах се от отражението си в огледалото. С тъмни кръгове под уморените очи, прегърбен и отпуснат. Изглеждах адски зле.

Вече под душа, затворих очи и оставих водата да се стича по лицето ми. Нежните черти на Аби прогаряха клепачите ми. Не беше за пръв път: виждах я винаги, когато затворех очи. Но сега, когато я нямаше, това беше истински кошмар.

Сподавих нещо, което се надигаше в гърдите ми. През няколко минути болката избухваше наново. Липсваше ми. Божичко, как ми липсваше. Всичко, което бяхме преживели, се връщаше отново и отново в съзнанието ми.

Долепих ръце до стената и стиснах очи.

— Моля те, върни се — казах тихо. Не можеше да ме чуе, но аз копнеех да се върне и да ме спаси от нетърпимата болка.

След като си изплаках отчаянието под водата, вдишах дълбоко няколко пъти и се стегнах. Фактът, че Аби си е тръгнала, не биваше да ме изненадва толкова след всичко, случило се предната вечер. Думите на Америка звучаха логично. Това беше нещо ново за Аби и тя беше не по-малко уплашена от мен. И двамата никак не ни биваше с емоциите и в мига, в който осъзнах, че съм хлътнал по нея, разбрах, че тя ще ме разкъса.

Горещата вода отми гнева и страха и аз се изпълних с оптимизъм. Не бях нещастник, който представа си няма как да спечели някое момиче. Изгубен в чувствата си към Аби, напълно бях забравил това. Време беше отново да повярвам в себе си и да си спомня, че Аби не е просто някакво си момиче, което може да разбие сърцето ми; тя беше и най-добрата ми приятелка. Знаех как да я накарам да се усмихне, знаех кои са любимите й неща. Все още държах козове.

 

 

Върнахме се от картинга в приповдигнато настроение. Америка се кискаше как е била Шепли четири пъти подред, а той се преструваше, че се цупи.

Докато той се мъчеше да отключи, държах телефона си в ръката и за тринайсети път се борех с желанието да се обадя на Аби.

— Защо просто не й звъннеш? — попита Америка.

— Сигурно още е на срещата. Най-добре да не я… прекъсвам — отвърнах аз, мъчейки се да пропъдя мисълта какво се случва в този момент.

— Така ли? — искрено се изненада Америка. — Не каза ли, че искаш да я поканиш на боулинг утре? Невъзпитано е да каниш момиче на среща в последния момент.

Шепли най-после уцели ключалката и отвори вратата.

Аз седнах на дивана, вперил очи в името на Аби в указателя.

— Майната му — казах и докоснах името.

Даде сигнал свободно, после още веднъж. Сърцето ми биеше по-силно в гърдите, отколкото преди бой.

Аби вдигна.

— Как върви срещата, Враб?

— Какво искаш, Травис? — прошепна тя. Поне не дишаше тежко.

— Ходи ми се на боулинг утре. Търся си партньор.

— Боулинг?! Не можа ли да ми се обадиш по-късно?

Опита се да прозвучи остро, но в тона й се долавяше точно обратното. Личеше си, че се радва да ме чуе. Увереността ми рязко се повиши. Тя не искаше да бъде с Паркър.

— Откъде да знам кога ще свършиш? О… това не прозвуча добре — пошегувах се аз.

— Ще ти се обадя утре и ще се разберем, става ли?

— Не, не става. Каза, че искаш да бъдем приятели, но не можем да излезем заедно да се забавляваме, така ли? — Тя замълча и аз си представих как върти прекрасните си очи. Ревнувах, че Паркър ги гледа на живо. — Не ми върти очи. Идваш ли, или не?

— Откъде знаеш, че въртя очи? Преследваш ли ме?

— Ти винаги въртиш очи. Да или не? Губиш ценно време от срещата си.

— Да! — прошепна силно тя с доловима усмивка в гласа. — Ще дойда.

— Ще те взема в седем.

Телефонът тупна глухо, като го хвърлих в края на дивана, после вдигнах очи към Америка.

— Уреди ли си среща?

— Да — отвърнах аз и се отпуснах на възглавницата.

Америка свали краката си от Шепли и пак го подразни за състезанието, докато той превключваше каналите на телевизора. Скоро обаче й омръзна.

— Връщам се в общежитието.

Шепли се намръщи. Не обичаше тя да си тръгва.

— Пиши ми.

— Непременно — усмихна се тя. — До скоро, Трав.

Завиждах й, че излиза, че има нещо за правене. Още преди няколко дни бях приключил всичките си домашни работи. Погледът ми се спря върху часовника над телевизора. Минутите се нижеха бавно и колкото повече си повтарях да не мисля за това, толкова по-трудно ми беше да откъсна очи от светещия циферблат. Стори ми се, че минава цяла вечност, а беше само половин час. Ръцете ми се размърдаха. Чувстваш се толкова отегчен и неспокоен, че дори секундите се превърнаха в мъчение. Борех се да изтласкам мислите за Аби и Паркър от съзнанието си. Накрая станах.

— Излизаш ли? — попита Шепли с лека усмивка.

— Не мога просто да седя тук. Нали знаеш каква пяна излиза на устата на Паркър, като я види. Подлудява ме.

— Мислиш ли, че…?

— Не. Аби не би го направила. Америка каза, че тя е… няма значение. Тази моя уста ще ми докара неприятности.

— Девствена?

— Ти си знаел?

Свих рамене.

— Аби ми каза. Мислиш ли, че защото ние с нея… сега тя ще…?

— Не.

Потърках тила си.

— Прав си. Мисля, че си прав. Надявам се. Тя е способна на големи безумия, за да ме отблъсне.

— Така ли? Искам да кажа, това ще те отблъсне ли?

Погледнах го в очите.

— Аз я обичам, Шеп. Но знам какво ще направя с Паркър, ако се възползва от нея.

Шепли поклати глава.

— Изборът е неин, Трав. Ако това е решението й, трябва да я оставиш на мира.

Взех ключовете си за мотора и ги стиснах здраво. Острите им метални ръбове се забиха в дланта ми.

Преди да се кача на своя харли, звъннах на Аби.

— Прибра ли се вече?

— Да, докара ме преди пет минути.

— И аз идвам след пет.

Затворих, преди да е успяла да възрази. Докато карах към „Морган Хол“, студеният въздух в лицето ми помогна да притъпя гнева, възбуден от мисълта за Паркър, но с приближаването до общежитието стомахът ми се свиваше.

Двигателят ми изръмжа на паркинга и ехото от тухлените стени го усили още повече. На фона на тъмните прозорци и пустия паркинг аз и моторът ми изпъквахме в странно тихата нощ. Чакането ми се стори безкрайно дълго. Най-после Аби се появи на вратата. Всички мускулчета в тялото ми се напрегнаха, докато тръпнех дали ще се усмихне, или ще избухне.

Тя не направи нито едното.

— Не ти ли е студено? — попита ме, като пристегна якето си.

— Изглеждаш добре — отвърнах аз. Не беше с рокля. Очевидно не се опитваше да изглежда секси пред него, което ми донесе известно облекчение. — Хубаво ли си изкара?

— Ъъ… да, благодаря. Какво правиш тук?

Запалих мотора.

— Реших да покарам малко, за да си проясня главата. Искам да дойдеш с мен.

— Студено е, Трав.

— Искаш ли да взема колата на Шеп?

— Утре ще ходим на боулинг. Не можеш ли да изчакаш дотогава?

— Доскоро те виждах всяка секунда, сега съм щастлив, ако те зърна за десет минути…

Тя се усмихна и поклати глава.

— Минали са само два дена, Трав.

— Липсваш ми. Качвай си дупето на мотора и да вървим.

Тя обмисли предложението, после си закопча якето и се качи зад мен.

Без да се извинявам, притеглих ръцете й около себе си така силно, че едва успявах да си поема въздух. Но за пръв път тази вечер усещах, че наистина дишам.