Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (20)

Деветнайсета глава
При татко

Петък. Денят на купона за двойки, три дни след като Аби се усмихна на новия диван, а минути след това зяпна, видяла татуировката ми.

Момичетата бяха отишли по разни момичешки дела препи купона, а аз седях на стъпалата пред апартамента и чаках Тото да си свърши работата.

По необясними за мен самия причини нервите ми бяха обтегнати. Вече бях глътнал малко уиски, за да се успокоя, но без полза.

Зяпах китката си и се надявах злокобното ми вътрешно чувство да се окаже фалшива тревога. Тъкмо когато понечих да подканя Тото да побърза, понеже навън беше кучи студ, той изви гръб и си свърши работата.

— Крайно време беше! — казах аз и го вдигнах.

— Току-що се обадих на цветаря. По-точно на цветарите. Първият нямаше достатъчно.

Усмихнах се.

— Момичетата ще се пукнат от кеф. Ще ги доставят ли, преди да са се прибрали?

— Да.

— Ами ако се приберат по-рано?

— Има много време.

Кимнах.

— Ей — усмихна се Шепли, — притесняваш ли се за довечера?

— Не — намръщих се аз.

— О, и ти се притесняваш, лигльо! Нервен си заради купона за двойки!

— Не се дръж като кретен — отвърнах аз и си отидох в стаята.

Черната ми риза вече беше изгладена и чакаше на закачалката. Не беше нищо особено — една от двете ризи с копчета, които имах.

Да, това щеше да бъде първият ми купон за двойки, и да, за пръв път отивах с приятелката си, но стомахът ми не беше свит заради това. Беше нещо, което не можех да определя. Сякаш ужасна опасност дебне в непосредственото бъдеще.

Отидох в кухнята и си сипах още едно уиски. На вратата се позвъни и Шепли претича през дневната с препасана през кръста кърпа.

— Можеше аз да отворя.

— Да, ама трябваше да спреш да цивриш над чашата си — изръмжа той и дръпна вратата.

На прага стоеше дребничък мъж с два гигантски букета, по-големи от него самия.

— Ъъ, да… насам, приятел — каза Шепли и отвори по-широко вратата.

Десет минути по-късно апартаментът започна да добива вида, който си бях представял. Беше ми хрумнало да взема цветя на Аби преди купона, но един букет не стигаше.

Тъкмо когато си тръгна първият доставчик, дойде вторият, после третият. Щом на всяка повърхност в апартамента гордо застанаха най-малко два-три ефектни букета от червени, розови, жълти и бели рози, с Шепли останахме доволни.

Взех си набързо душ, избръснах се и тъкмо си обувах джинсите, когато на паркинга изръмжа двигателят на хондата. Няколко секунди след това Америка влезе в апартамента, следвана от Аби. Реакцията им беше мигновена, а двамата с Шепли се хилехме като идиоти, докато момичетата чуруликаха от удоволствие.

Шепли се оглеждаше доволно.

— Отидохме да ви купим цветя, но и двамата решихме, че по един букет не стига.

Аби обви ръце около шията ми.

— Вие сте… удивителни. Благодаря.

Аз я плеснах по дупето, като задържах дланта си върху нежната извивка над бедрото й. — Половин час до купона, Враб.

Момичетата се облякоха в стаята на Шепли. На мен ми трябваха пет минути да си закопчая ризата, да намеря колан и да обуя чорапи. Приготовленията на момичетата обаче продължаваха цяла вечност.

Шепли почука нетърпеливо на вратата им. Купонът беше започнал преди петнайсет минути.

— Време е, дами.

Америка излезе в рокля, която приличаше на втора кожа, и той подсвирна. Лицето й веднага грейна в усмивка.

— Къде е тя? — попитах аз.

— Обува се. Ей сега ще дойде.

— Чакането ме убива. Врабчо!

Вратата изскърца и Аби излезе, като оправяше късата си бяла рокля. Косата й беше сресана на една страна, а гърдите й, макар добре скрити, се подчертаваха от тясната дреха.

Америка ме сръчка с лакът и аз примигнах.

— Мамка му!

— Откачи ли вече? — подразни ме тя.

— Изобщо не откачам, тя изглежда невероятно.

Аби се усмихна закачливо и бавно се завъртя, за да ми покаже цепката отзад.

— Добре, сега вече откачих — заявих аз, като се приближих до нея и я завъртях далеч от погледа на Шепли.

— Не ти ли харесва?

— Трябва ти връхна дреха.

Изтичах до закачалката и бързо наметнах палтото върху раменете й.

— Не може да стои с него цяла вечер, Трав — засмя се Америка.

— Изглеждаш прекрасно, Аби — отбеляза Шепли, опитвайки се да извини държанието ми.

— Така е — казах аз, като отчаяно търсех начин да бъда чут и разбран, без да се скараме. — Изглеждаш невероятно… но не можеш да се облечеш така. Полата ти е… краката ти са… полата ти е твърде къса и това е само половин рокля! Та тя дори няма гръб!

— Такъв е моделът, Травис — усмихна се Аби.

Поне не ми се ядоса.

— Вие двамата май живеете с едничката мисия да се тормозите взаимно — намръщи се Шепли.

— Имаш ли по-дълга рокля? — попитах аз.

Аби се погледна.

— Всъщност отпред е съвсем скромна. Само отзад е разголена.

— Врабчо — подхванах аз, потръпвайки, — не искам да те ядосвам, но не мога да те заведа така в къщата на братството. Ще се сбия още през първите пет минути.

Тя се надигна на пръсти и ме целуна по устните.

— Имам ти доверие.

— Тази вечер ще бъде ужасна — простенах аз.

— Тази вечер ще бъде фантастична — възрази засегнато Америка.

— Помисли си само колко лесно ще я свалиш после — каза Аби, като се надигна отново на пръсти и ме целуна по врата.

— Това е проблемът. Всички момчета ще си мислят същото.

— Да, но само ти ще го направиш — изчурулика тя. Не отговорих и тя отстъпи леко назад, за да ме погледне в очите. — Наистина ли искаш да се преоблека?

Взрях се в лицето й, после я огледах от глава до пети и въздъхнах.

— Каквото и да облечеш, винаги изглеждаш зашеметяващо. Май просто трябва да свикна? — Аби сви рамене и аз поклатих глава. — Добре, вече закъсняхме. Да тръгваме.

Вървяхме прегърнати по моравата към къщата на „Сигма Тау“. Аби трепереше и аз крачех бързо и непохватно с нея под ръка, за да я махна от студа толкова скоро, колкото обувките й на токове позволяваха. В мига, в който минахме през дебелите двойни врати, захапах цигара, за да допълня димната завеса, типична за купоните на братството. Басите от колоните на долния етаж пулсираха под краката ни.

С Шепли помогнахме на момичетата да си съблекат палата и аз поведох Аби към кухнята. Шепли и Америка вървяха зад нас. Стояхме в кухнята с бири в ръка и слушахме Джей Грубер и Брад Пиърс, които обсъждаха последния ми бой. Лекси докосваше ризата на Брад, видимо отегчена от мъжкия им разговор.

— Пич, написал си името на гаджето си на китката? Какво те прихвана? — попита Брад.

Аз обърнах китката си, за да покажа прякора на Аби.

— Луд съм по нея — казах, гледайки към нея.

— Ти почти не я познаваш — изсумтя Лекси.

— Познавам я.

С периферното си зрение забелязах Шепли, който дърпаше Америка към стълбите. Улових Аби за ръка и ги последвахме. За жалост, Брад и Лекси направиха същото. Слязохме заедно към сутерена, като музиката се усилваше с всяко стъпило.

В момента, в който кракът ми стъпи на последното стъпало, диджеят пусна бавна песен. Без колебание дръпнах Аби на бетонения дансинг, заобиколен от изтиканите настрани мебели. Главата на Аби се намести идеално в извивката на шията ми.

— Радвам се, че никога преди не съм идвал на тези купони — казах аз. — Хубаво е, че доведох направо теб.

Тя притисна буза в гърдите ми и впи пръсти в раменете ми.

— Всички те зяпат в тази рокля. Май е готино… да бъда с момиче, което всички желаят.

Аби се отдръпна назад, за да завърти демонстративно очи.

— Те не ме желаят. Любопитни са защо ти ме желаеш. Пък и жалко за всеки, който си мисли, че има някакъв шанс. Аз съм безнадеждно влюбена в теб.

Как можеше дори да се съмнява?

— Знаеш ли защо те желая? Не знаех, че съм изгубен, докато ти не ме намери. Не знаех какво е да бъдеш сам до първата нощ без теб. Ти си единственото правилно нещо в живота ми. Теб чаках, Врабчо.

Аби протегна ръце към лицето ми, а аз я прегърнах и я вдигнах от пода. Устните ни се долепиха и докато тя страстно ме целуваше, аз се постарах безмълвно да й внуша колко я обичам, защото само с думи не бих могъл да изкажа достатъчно.

След още няколко песни и една враждебна, но забавна размяна на реплики между Лекси и Америка, реших, че моментът е подходящ да се качим горе.

— Ела, Врабчо. Имам нужда от една цигара.

Аби ме последва по стълбите. Грабнах палтото й и излязохме на балкона. Щом минахме през вратата, всички замръзнахме на място: и аз, и Аби, и Паркър, и нацапаното с грим момиче, което той задоволяваше с пръсти.

Първото движение беше на Паркър, който извади ръката си изпод полата й.

— Аби — каза той изненадано и задъхано.

— Здрасти, Паркър — отвърна тя, сподавяйки смеха си.

— Как… ъъ… как си?

Аби се усмихна учтиво.

— Чудесно, а ти?

— Ъъ… — Той погледна момичето. — Аби, това е Амбър. Амбър, Аби.

— Аби, Аби?

Паркър кимна бързо и смутено. Амбър стисна ръката на Аби с погнусено изражение, а после погледна към мен, сякаш току-що беше срещнала врага.

— Приятно ми е… май.

— Амбър — предупреди я Паркър.

Аз се изсмях и им отворих вратата да минат. Паркър грабни Амбър за ръката и двамата влязоха в къщата.

— Беше… неловко — отбеляза Аби, като поклати глава и обви с ръце тялото си. Облегна се на парапета и се загледа надолу в малкото двойки, които стояха геройски на зимния вятър.

— Поне спря да се опитва да си те върне — усмихнах се аз.

— Не мисля, че е искал да си ме върне, по-скоро искаше да ме държи далеч от теб.

— Веднъж откара едно момиче от нас. А се държи така, сякаш е свикнал да спасява всички първокурснички, които съм праскал.

Аби ме изгледа накриво с крайчеца на окото си.

— Казвала ли съм ти колко ненавиждам тази дума?

— Извинявай.

Придърпах я към себе си, запалих цигара и всмукнах дълбоко, като обърнах ръка. Нежните, но плътни линии от мастилото се сплитаха, за да образуват думата „Врабче“.

— Може да е странно, но тази татуировка не само ми е любимата вече, а и ми вдъхва спокойствие.

— Наистина е странно — отвърна Аби. Повдигнах вежди и тя се засмя. — Шегувам се. Не мога да кажа, че го разбирам, но е мило… по начина на Травис Мадокс.

— Ако усещането да я имам на ръката си е толкова хубаво, колко ли по-хубаво ще бъде да сложа пръстен на ръката ти.

— Травис…

— След четири-пет години — добавих бързо, съжалил, че стигнах толкова далеч.

Аби си пое въздух.

— Трябва да забавим темпото. Мнооого да го забавим.

— Не започвай пак, Врабчо.

— Ако продължаваме така, ще се окажа бременна домакиня, преди да съм завършила. Не съм готова да живея при теб, не съм готова за пръстен и определено не съм готова да стоя на едно място.

Аз я хванах нежно за раменете.

— Това нали не означава, че искаш да излизаме и с други хора? Защото с никого няма да те деля. Няма начин.

— Не искам другиго — отговори тя подразнено.

Успокоих се и пуснах раменете й, за да се хвана за перилата.

— А какво имаш предвид тогава? — попитах, тръпнейки от ужас в очакване на отговора.

— Да забавим темпото. Нищо друго.

Кимнах, явно недоволен.

Аби ме докосна по ръката.

— Не се ядосвай.

— Имам чувството, че правим една крачка напред и две назад, Врабчо. Всеки път, когато ми се стори, че сме постигнали съгласие, ти издигаш стена помежду ни. Не разбирам… повечето момичета тормозят гаджетата си да бъдат сериозни, да говорят за чувствата си, да направят следващата крачка…

— Мисля, че вече се разбрахме, че не съм „повечето момичета“.

Наведох унило глава.

— Омръзна ми да гадая. Как виждаш ти нещата, Аби?

Тя притисна устни в ризата ми.

— Когато си мисля за бъдещето, виждам теб.

Придърпах я към себе си. Всички мускулчета в тялото ми се отпуснаха, когато чух тези думи. Загледахме се в нощните облаци, които плуваха в беззвездното черно небе. Смехът и жуженето на гласовете долу извикаха усмивка на лицето на Аби. Също като нея и аз гледах прииждащите към купона хора, които се увиваха плътно в якетата си и бързаха към топлината на къщата.

За пръв път този ден злокобното чувство, витаещо около мен, започваше да избледнява.

— Аби! Ето те! Къде ли не те търсих! — втурна се през вратата Америка с телефона си в ръка. — Току-що говорих с татко. Мик им се обадил снощи.

Аби сбърчи нос.

— Мик ли? Защо ще им се обажда?

Америка повдигна вежди.

— Майка ти постоянно му затваряла.

— Какво иска?

Америка стисна устни.

— Да разбере къде си.

— Не са му казали, нали?

Америка посърна.

— Той ти е баща, Аби. Татко е сметнал, че има право да знае.

— Ще дойде тук — каза Аби, в гласа й се четеше паника. — Ще дойде тук, Мер!

— Знам! Съжалявам!

Америка се опита да я успокои, но Аби се отдръпна и захлупи лице в шепите си.

Не знаех какво точно става, но сложих ръце на раменете й.

— Той няма да те нарани, Врабчо. Няма да му позволя.

— Ще намери начин — каза Америка, загледана в Аби с натежал поглед. — Винаги намира. — Трябва да се махна оттук.

Аби се уви в палтото си и задърпа дръжката на вратата. Беше твърде разстроена, за да се успокои и първо да натисне надолу, после да дръпне. По бузите й се стичаха сълзи. Сложих ръце върху нейните и й помогнах да отвори. Тя ме погледна. Не знаех дали бузите й са зачервени от смущение, или от студ, но единственото, което исках, беше да върна предишния им цвят.

Хванах я под ръка и заедно слязохме по стълбите и си запробивахме път през тълпата около входа. Аби вървеше бързо с отчаяното желание по-скоро да намери сигурност в апартамента. Бях чувал само хвалебствия за Мик Абърнати като играч на покер от баща си. Докато гледах как Аби тича като уплашено момиченце, намразвах цялото време, което семейството ми бе изгубило да благоговее пред него.

Америка протегна ръка и хвана Аби за палтото, за да я спре.

— Аби! — прошепна тя и посочи малка група хора.

Бяха се скупчили около възрастен разрошен мъж, небръснат и толкова мръсен, че сигурно смърдеше. Той сочеше към къщата и размахваше малка снимка. Младежите кимаха и обсъждаха помежду си снимката.

Аби се приближи и гневно я издърпа от ръцете му.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Погледнах снимката в ръката й. Беше на не повече от петнайсет, кльощава, с провиснала коса и хлътнали очи. Изглеждаше нещастна. Нищо чудно, че е искала да се махне.

Хората се отдръпнаха. Погледнах слисаните им изражения и зачаках мъжа да отговори. Това беше Мик Абърнати, по дяволите. Познах го по пронизителните очи, хлътнали в мърлявата му физиономия.

Шепли и Америка застанаха от двете страни на Аби. Аз сложих ръце върху раменете й отзад. Мик изгледа роклята на Аби и цъкна неодобрително с език.

— Е, Бисквитке. Можеш да изведеш момичето от Вегас…

— Млъкни. Млъкни, Мик. Просто се обърни и се върни там, откъдето си дошъл. Не те искам тук.

— Не мога, Бисквитке. Имам нужда от помощта ти.

— Нищо ново — изсумтя Америка.

Мик присви очи срещу нея, после се обърна пак към дъщеря си.

— Ужасно си хубава. Пораснала си. Нямаше да те позная на улицата.

Аби въздъхна.

— Какво искаш?

Той вдигна ръце и сви рамене.

— Май загазих, хлапе. Старият ти татко има нужда от малко пари.

Аби се напрегна.

— Колко?

— Справях се добре, наистина се справях. Трябваше само да взема малък заем, за да изляза напред, и… знаеш как става.

— Знам. Колко ти трябват?

— Двайсет и пет.

— Мамка му, Мик, две хиляди и петстотин? Веднага ти ги давам, ако обещаеш да се разкараш оттук — казах аз и извади портфейла си.

— Той има предвид двайсет и пет хиляди — поясни Аби студено.

Мик ме огледа от глава до пети.

— Кой е този смешник?

Вдигнах вежди и първосигнално се приведох към жертвата си. Единственото, което ме спираше, беше дребничкото тяло на Аби помежду ни и съзнанието, че този противен човек е нейният баща.

— Сега разбирам защо умен човек като вас е стигнал дотам да иска издръжка от дъщеря си.

Преди Мик да успее да отговори, Аби извади телефона си.

— На кого дължиш този път, Мик?

Той се почеса по мазната прошарена коса.

— Смешна история, Бисквитке…

— На кого? — изкрещя тя.

— На Бени.

Аби се облегна назад върху мен.

— На Бени? Дължиш пари на Бени? Какво, по дяволите… — Тя замълча. — Нямам толкова пари, Мик.

Той се усмихна.

— Нещо ми подсказва, че имаш.

— Не, нямам! Този път наистина го направи, а? Знаех си, че няма да се спреш, докато не те убият!

Той пристъпи към нея. Самодоволната усмивка беше изчезнала от физиономията му.

— Колко имаш?

— Единайсет хиляди. Спестявах за кола.

Америка я стрелна с очи.

— Откъде имаш единайсет хиляди, Аби?

— От боевете на Травис.

Аз я задърпах за раменете, докато не се обърна, за да ме погледне в очите.

— Изкарала си единайсет хиляди от моите боеве? Кога си залагала?

— Имаме си уговорка с Адам — отвърна спокойно тя.

Погледът на Мик изведнъж се оживи.

— За един уикенд можеш да ги удвоиш, Бисквитке. Можеш да ми дадеш двайсет и петте бона до неделя и Бени няма да ми прати главорезите си.

— Ще остана без пукната пара, Мик. А трябва да си плащам и следването — каза тя с нотка на тъга в гласа.

— О, ще си ги върнеш за нула време — пренебрежително махна с ръка той.

— Кога е крайният срок?

— В понеделник сутринта. В полунощ — отговори той без капка разкаяние.

— Не си длъжна да му даваш шибаните кинти, Врабчо — намесих се аз.

Мик сграбчи Аби за китката.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш! Нямаше да се забъркам в тази каша, ако не беше ти!

Америка го плесна през ръката и го блъсна.

— Да не си посмял пак да дрънкаш тези глупости, Мик! Тя не те е накарала да вземеш пари от Бени!

Мик погледна Аби с омерзение. Тази ненавист в очите му заличаваше кръвната връзка помежду им.

— Ако не беше тя, щях да имам свои пари. Ти ми отне всичко, Аби! Аз нямам нищо!

Аби преглътна сълзите си.

— Ще дам парите на Бени до неделя. Но след това искам да ме оставиш на мира. Няма да го правя повече, Мик. Отсега нататък си сам, чуваш ли ме? Стой далеч от мен.

Той стисна устни и кимна.

— Както искаш, Бисквитке.

Аби се обърна и тръгна към колата.

Америка въздъхна.

— Стягайте си багажа, момчета. Отиваме във Вегас.

Тя също се запъти към колата, а двамата с Шепли стояхме като гръмнати.

— Момент. Какво? — Той ме погледна. — В Лас Вегас ли? В Невада?

— Така изглежда — отвърнах аз, като пъхнах ръце в джобовете си.

— Просто ще си вземем билети за самолета? — Той все още се опитваше да осмисли ситуацията.

— Аха.

Шепли отиде да отвори вратата на Америка, за да могат двете с Аби да се качат, после я затръшна със слисана физиономия.

— Никога не съм бил във Вегас.

Устните ми се разтегнаха в крива, закачлива усмивка.

— Май е време да поправим тази грешка.