Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (25)

Двайсет и четвърта глава
Да забравя

— Трент пак звъни! Вдигни си проклетия телефон! — изкрещя Шепли от дневната.

Държах телефона си върху телевизора. Най-далечната точка от моята стая в целия апартамент.

През първия мъчителен ден без Аби го оставих в жабката на чарджъра. Шепли ми го донесе с довода, че трябва да е в апартамента, в случай че баща ми се обади. Не можех да оспоря логиката му и се съгласих, но само при условие че стои върху телевизора.

Поривът ми да го взема и да се обадя на Аби ме подлудяваше.

— Травис! Телефонът ти!

Зяпах в белия таван, благодарен, че поне другите ми братя са схванали намека, и подразнен, че Трентън не е. Продължаваше да ми намира занимания и да ме напива вечер, но живееше с убеждението, че през деня трябва да ми се обажда през всяка своя почивка. Имах чувството, че ме дебне да не се самоубия.

Две седмици и половина след началото на зимната ваканция желанието да се обадя на Аби се превърна в изгаряща потребност. В никакъв случай не биваше да имам достъп до телефона си. Шепли отвори вратата и ми подхвърли малкия черен апарат. Той падна на гърдите ми.

— Божичко, Шеп, казах ти…

— Знам какво ми каза. Но имаш осемнайсет пропуснати обиждания.

— Всичките от Трент?

— Едно от „Анонимните носителки на бикини“.

Взех телефона, изпънах ръка и го пуснах на пода.

— Трябва да пийна нещо.

— Трябва да си вземеш душ. Смърдиш отвратително. Остави това трябва да си измиеш зъбите, да се обръснеш и да си сложиш дезодорант.

Надигнах се.

— Много те бива да дрънкаш, Шеп, но не съм забравил как ти прах дрехите и ти правих супа цели три месеца след Аня.

— Поне си миех зъбите — изсумтя той.

— Искам да ми организираш бой — казах аз и се отпуснах обратно на матрака.

— Би се онзи ден. И преди седмица. Печалбите бяха ниски заради ваканцията. Адам няма да насрочи нов мач преди началото на семестъра.

— Тогава доведи местните.

— Много е рисковано.

— Обади се на Адам, Шепли.

Той се приближи до леглото, вдигна телефона ми от пода, натисна няколко копчета и го подхвърли върху корема ми.

— Обади му се сам.

Долепих телефона до ухото си.

— Задник такъв! Какви ги вършиш? Защо не си вдигаш телефона? Искам да излезем тази вечер! — избълва Трентън отсреща.

Присвих очи срещу тила на братовчед си, но той излезе от стаята, без да ме погледне.

— Нямам желание, Трент. Обади се на Ками.

— Тя е барманка. Нова година е. Обаче ние можем да отидем да я видим! Освен ако имаш други планове…

— Не. Нямам други планове.

— Искаш просто да си лежиш и да умреш?

— Общо взето — въздъхнах аз.

— Травис, обичам те, братле, но се държиш като невъзможен лигльо. Ясно, тя е любовта на живота ти. Гадна работа. Знам. Но независимо дали ти харесва, или не, животът продължава.

— Благодаря, мистър Роджърс.

— Твърде си млад, за да знаеш дори кой е той.

— Томас ни караше да гледаме повторенията, не помниш ли?

— Не. Слушай. Свършвам в девет. Ще те взема в десет. Ако не си облечен и готов, искам да кажа изкъпан и избръснат, ще се обадя на доста народ, за да им кажа, че вдигаш купон в апартамента с шест кега безплатна бира и проститутки.

— По дяволите, Трент, не го прави.

— Знаеш, че ще го направя. Последно предупреждение. Десет часа, или в единайсет ще имаш гости. Кофти гости.

— Мразя тя — простенах аз.

— Така ти се струва. Ще се видим след час и половина.

Чух изпращяване и връзката прекъсна. Доколкото познавах Трентън, звънеше ми от кабинета на шефа си, вдигнал крака на бюрото му.

Седнах и огледах стаята си. Стените бяха голи; бях свалил снимките на Аби, които преди внасяха цвят върху бялата боя. Над леглото ми отново гордо висеше сомбрерото, след като бе понесло срама да бъде изместено от черно-бялата снимка на двама ни с Аби.

Трентън наистина щеше да ме принуди да го направя. Представих си как седя в бара, а светът около мен празнува, без да забелязва моето нещастие… и лигавщина, според Шепли и Трентън.

Миналата година танцувах с Меган и се прибрах с Каси Бек, която щеше да бъде подходящо име за списъка ми, ако не беше повърнала в гардероба в коридора.

Чудех се какви ли планове има Аби за вечерта, но се опитвах да не мисля твърде много с кого ще бъде. Шепли не беше споменал Америка да има планове. И тъй като не знаех дали не го крие нарочно, дори за мен беше твърде мазохистично да настоявам да разбера.

Отворих скърцащото чекмедже на нощното си шкафче. Пръстите ми опипаха дъното и се спряха върху малка кутийка. Внимателно я извадих и я притиснах към гърдите си, които се надигнаха и отпуснаха от въздишката ми. Отворих кутийката и потръпнах при вида на искрящия диамантен пръстен в нея. Имаше само един пръст, на който можех да сложа колелцето от бяло злато, но с всеки изминал ден тази мечта ми изглеждаше все по-неосъществима.

Още когато купувах пръстена, знаех, че ще минат години, преди да го дам на Аби, но ми се струваше логично да го имам подръка, когато се появи идеалният момент. Мисълта за него ми даваше нещо, което да чакам с нетърпение дори сега. В кутийката лежеше мъничкият къс надежда, който ми беше останал.

Оставих го настрани, изчетох си мислено едно конско и се затътрих по коридора към банята, като съзнателно избягвах отражението си в огледалото. Душът и бръсненето не повдигнаха настроението ми, миенето на зъбите — също (трябваше да изтъкна това пред Шепли). Облякох черна риза и сини джинси и си обух черните ботуши.

Шепли почука на вратата и влезе, също облечен и готов за излизане.

— И ти ли идваш? — попитах аз, докато си закопчавах колана. Не знам защо се учудвах: след като Америка я нямаше, естествено беше плановете му да са свързани с нас.

— Стига да нямаш против.

— Не, разбира се. Само… предполагам, че с Трент сте го подготвили предварително.

— Е, да — призна си той скептично и може би малко развеселено от факта, че едва сега съм се досетил.

Отвън се чу клаксонът на интрепида и Шепли посочи коридора с палец.

— Да тръгваме.

Кимнах и излязох след него. Колата на Трентън миришеше на одеколон и цигари. Пъхнах една марлборо в устата си и се надигнах, за да извадя от задния си джоб запалка.

— Във „Вратата“ е претъпкано, но Ками е казала на портиера да ни пусне. Мисля, че има група, която ще свири на живо, пък и почти всички са се прибрали за празниците. Ще бъде готино.

— Купон с пияни загубеняци от гимназията в умряло университетско градче. Мечта — изръмжах аз.

Трентън се усмихна.

— Навих и една приятелка да дойде. Ще видиш.

Свъсих вежди.

— Кажи ми, че не си го направил.

Пред вратата се беше скупчила групичка хора, които чакаха някой да си тръгне, за да могат да влязат. Минахме покрай тях, без да обръщаме внимание на недоволството им, платихме си и влязохме.

До входа имаше маса, която допреди известно време е била отрупана с новогодишни шапки, чаши, светещи пръчици и свирки. Повечето безплатни неща бяха разграбени, но Трентън все пак успя да намери две нелепи чаши с формата на цифрите на новата година. Целият под беше посипан с брокат, а групата свиреше „Гладен като вълк“.

Изгледах свирепо Трентън, но той се престори, че не забелязва. Двамата с Шепли тръгнахме след брат ми към бара, и където Ками отваряше бутилки и правеше коктейли на пълни обороти, като спираше само за да натрака цифрите на касовия апарат или да запише нещо в сметката на някой клиент. Бурканите с бакшиши преливаха и тя натискаше зелените хартийки всеки път, когато някой добавеше нова банкнота.

Като видя Трентън, очите й грейнаха.

— Значи успя! — Тя грабна три бири, отвори ги и ги сложи на бара пред него.

— Нали ти казах. — Той се усмихна и се наведе да я млясне по устните.

Това беше краят на разговора им, защото тя бързо се обърна, за да подаде поредната бира и да напрегне слух да чуе следващата поръчка.

— Бива си я — отбеляза Шепли.

— И още как — усмихна се Трентън.

— Вие двамата да не…? — попитах аз.

— Не — поклати глава брат ми, — още не. Работя по въпроса. Има си някакво смотано колежанче в Калифорния. Трябва да я ядоса още веднъж и тя ще схване що за кретен е.

— Късмет — пожела му Шепли и отпи от бирата си.

Двамата с Трентън сплашихме една малка компания достатъчно, за да станат от масата си, и небрежно поставихме началото на нощ на пиене и зяпане на хората наоколо.

Ками се грижеше за Трентън от разстояние, като редовно и изпращаше сервитьорка с шотове с текила и бири. Радвах се, че вече съм на четвъртия шот, когато започна втората балада от осемдесетте.

— Отвратителна група, Трент — изкрещях аз, за да надвивам шума.

— Изобщо не цениш наследството на дългокосите рокаджии! Ей, я виж там! — извика той в отговор и посочи дансинга.

През тълпата се приближи червенокоса мацка с лъскаво червило, контрастиращо с бледото й лице.

Трентън стана да я прегърне и тя се усмихна още по-широко.

— Здрасти, Ти! Как си?

— Добре! Добре! Работя. А ти?

— Страхотно! В момента живея в Далас. Работя в агенция за връзки с обществеността. — Погледът й се плъзна по нашата маса, към Шепли, после към мен. — О, боже! Това да не с малкото ти братче? Някога ти бях бавачка!

Намръщих се. Носеше сутиен с гигантски размер и имаше форми на модел от четирийсетте години. Сигурен бях, че ако съм прекарал известно време с нея, щях да я запомня.

Трент се усмихна.

— Травис, нали помниш Кариса? Беше от випуска на Тайлър и Тейлър.

Кариса протегна ръка и аз я стиснах набързо. Пъхнах филтъра на цигарата между зъбите си и щракнах със запалката.

— Май не — казах, като натъпках почти празния пакет в джоба на ризата си.

— Не беше много голям — усмихна се тя.

Трентън махна с ръка към нея.

— Тя преживя тежък развод със Сет Джейкъбс. Помниш ли Сет?

Поклатих глава, уморен от играта на Трентън.

Кариса взе шота пред мен и го пресуши на един дъх, после се приближи до мен.

— Чувам, че и ти напоследък преживяваш труден период. Какво ще кажеш да си правим компания тази вечер?

По очите й личеше, че е пияна… и самотна.

— Не си търся бавачка — отвърнах аз и си дръпнах от цигарата.

— Може би просто приятелка? Беше дълга вечер. Дойдох тук сама, защото всичките ми приятелки са омъжени, нали се сещаш? — изкиска се нервно тя.

— Всъщност не.

Кариса сведе очи и аз се почувствах леко виновен. Държах се идиотски, а тя с нищо не го беше заслужила.

— Извинявай — казах, — не исках да идвам.

Кариса сви рамене.

— И аз. Но не исках и да стоя сама.

Групата спря да свири и започна обратното броене от десет. Кариса се огледа наоколо, после очите й се върнаха към мен. Бяха насълзени. Спряха се върху устните ми и в този момент тълпата ревна: „ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!“.

Групата засвири „За старата любов“ и устните на Кариса се впиха в моите. За миг й отвърнах, но устните й бяха толкова чужди, толкова различни от онова, с което бях свикнал, че само направиха спомена за Аби още по-ярък и съзнанието за липсата й — по-болезнено.

Отдръпнах се и избърсах уста с ръкава си.

— Много съжалявам — каза Кариса, когато станах от масата.

Пробих си път през тълпата до мъжката тоалетна и се заключих в единствената кабинка. Извадих телефона си и го задържах в ръка със замъглен поглед и горчив вкус от текила върху езика си.

Аби сигурно също е пияна — помислих си. — Няма да се ядоса, че се обаждам. Нова година е. Може дори да го очаква.

Прехвърлих имената в указателя и се спрях на Врабчо. Обърнах китката си и видях същата дума, изписана върху кожата ми. Ако Аби искаше да говори с мен, щеше да ми се обади. Бях пропуснал шанса си, а и у татко й бях казал, че ще и позволя да продължи напред. Пиян или не, щеше да бъде и егоистично да й се обадя.

На вратата се почука.

— Трав? — повика ме Шепли. — Добре ли си?

Отключих вратата и излязох навън, все още с телефон в ръката.

— Обади ли й се?

Поклатих глава и погледнах към плочките на отсрещната стена. Замахнах и запратих телефона си срещу нея, той се пръсна на милион парченца по пода. Някакво нещастно копеле на писоара подскочи и раменете му се вдигнаха до ушите.

— Не — отвърнах аз, — и няма да го направя.

Шепли ме последва, без да каже и дума. Кариса си беше тръгнала, а на масата ни чакаха нови шотове.

— Мислех, че може да те разсее, Трав, съжалявам. В твоето положение винаги съм се чувствал по-добре, когато изчукам някоя секси мацка — каза Трентън.

— Значи не си бил в моето положение — отвърнах аз и излях текилата в гърлото си. Изправих се бързо и се хванах за ръба на масата за равновесие. — Време е да се прибирам и да припадам, момчета.

— Сигурен ли си? — попита Трентън с известно разочарование.

След като успя да привлече вниманието на Ками, за да й каже довиждане, тримата се отправихме към колата му. Той ме погледна, преди да запали.

— Мислиш ли, че някога ще те приеме обратно?

— Не.

— Значи може би е време да го преглътнеш. Освен ако искаш да изчезне напълно от живота ти.

— Опитвам се.

— Имам предвид, когато започне семестърът. Преструвай се, че всичко е такова, каквото е било, преди да я видиш гола.

— Млъквай, Трент.

Той запали и включи на задна.

— Просто си мислех — продължи той, като завъртя волана и превключи скоростите, — че беше щастлив и когато бяхте приятели. Може би трябва пак да се върнете към това. Може би си толкова нещастен, защото си мислиш, че и това е невъзможно.

— Може би — отвърнах аз, загледан през прозореца.

Най-после дойде и първият ден на пролетния семестър.

Не бях мигнал цяла нощ, мятах се и се въртях, изпълнен едновременно с ужас и трепет в очакване да видя отново Аби.

Въпреки безсънната нощ бях решил само да се усмихвам и в никакъв случай да не показвам колко страдам — нито пред нея, нито пред когото и да било.

На обяд сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите ми, когато я видях. Изглеждаше някак различна и все пак същата. Разликата беше, че сякаш беше непозната. Не можех просто да отида при нея и да я целуна или докосна както преди. Когато ме забеляза, големите й очи примигнаха, а аз се усмихнах и й намигнах, седнал в края на обичайната ни маса. Футболистите бяха заети да псуват загубата си от Държавния, така че се опитах да облекча страданието им, като им разкажа по-колоритните си преживявания покрай раздялата, като например да гледам как Трентън пуска лиги по Ками, и онзи случай, когато интрепидът се повреди и едва не ни арестуваха за пиянство, докато се прибирахме пеша към къщи.

С периферното си зрение зърнах Финч да прегръща Аби и за миг се зачудих дали тя иска да се махна, или би се разстроила.

И в двата случая незнанието ме убиваше.

Лапнах последната хапка от нещо препържено и отвратително, върнах таблата си и се приближих зад гърба на Аби, като сложих ръце на раменете й.

— Как ти се виждат лекциите, Шеп? — попитах аз възможни най-небрежно.

Шепли направи гримаса.

— Първият ден е скапан. Преглед на програмата и обявяване на правилата. Изобщо не знам защо идвам първата седмица. При теб как е?

— То си е част от играта. А при теб, Врабчо?

Стараех се напрежението от раменете ми да не премине в ръцете ми.

— Същото — отговори тя тихо и дистанцирано.

— Добре ли си изкара ваканцията? — попитах я, като игриво я разклатих.

— Доста добре.

Адско неловко.

— Супер. Имам лекции. До после.

Излязох бързо от столовата, като бръкнах в джоба си и извадих цигара още преди да съм минал през вратата.

Следващите два часа бяха истинско мъчение. Единственото ми убежище беше стаята ми, далеч от университета, далеч от всичко, което ми напомняше, че съм сам, далеч от целия свят, който продължаваше хода си, без пет пари да дава колко ме боли. Шепли постоянно ми повтаряше, че след време ще ми мине, но не забелязвах това да става.

Срещнах се с братовчед си на паркинга пред „Морган Хол“, като с всички сили се стараех да не гледам към входа. Шепли изглеждаше напрегнат и почти не говори по пътя към апартамента.

Спря на обичайното си място пред блока и въздъхна. Чудех се да го питам ли дали с Америка имат проблеми, но не мислех, че мога да понеса и неговото страдание, и своето.

Грабнах раницата си от задната седалка и отворих вратата, като се спрях само колкото да отключа.

— Ей — извика Шепли, като затвори вратата след себе си. — Добре ли си?

— Аха — отвърнах аз, без да се обръщам.

— Получи се малко неловко в столовата.

— Да — съгласих се аз, докато се качвах по стъпалата.

— Е, хм… може би трябва да ти кажа какво дочух. Имам предвид… по дяволите, Трав, не знам дали да ти казвам. Не знам дали от това ще ти стане по-добре, или още по-зле.

Обърнах се.

— От кого го чу?

— Мер и Аби си говореха. И… спомена се, че Аби е била нещастна през цялата ваканция.

Онемях, мъчейки се да успокоя дишането си.

— Чу ли какво казах? — попита Шепли със свъсени вежди.

— Какво значи това? — вдигнах ръце аз. — Била е нещастна заради мен ли? Защото вече не сме приятели? Какво?

Шепли кимна.

— Определено беше лоша идея.

— Така ли? — изкрещях аз разтреперан. — Не… не издържам повече. — Хвърлих ключовете си в коридора и те издрънчаха и стената. — Тя едва ме забеляза днес, а ти ми намекваш, че иска да се върна? Като приятел? Както беше преди Вегас? Или просто си е нещастна?

— Не знам.

Пуснах раницата си на пода и я изритах към Шепли.

— Защо ми го причиняваш, човече? Наистина ли мислиш, че не страдам достатъчно? Защото те уверявам, че е повече от достатъчно.

— Съжалявам, Трав. Просто си помислих, че аз бих искал да знам… на твое място.

— Само че не си на мое място! Просто… остави ме на мира, Шеп. Остави ме на мира, по дяволите.

Треснах вратата и седнах на леглото си, захлупил лице в шепите си.

Шепли открехна леко вратата.

— Не се опитвам да ти вгорча живота, ако това си мислиш. Реших само, че ако някога разбереш, ще ми нариташ задника, задето не съм ти казал. Само това.

Кимнах.

— Добре.

— Мислиш си… мислиш си, че като се терзаеш за гадостите, които е трябвало да преживееш с нея, ще ти бъде по-лесно?

Въздъхнах.

— Опитах се. И се връщах на една и съща мисъл.

— И каква е тя?

— Че сега, когато всичко свърши, иска ми се всички гадости да се върнат… за да се върне и хубавото.

Шепли се озърна, мъчейки се да измисли нещо утешително, но очевидно съветите му бяха изчерпани. Телефонът му избръмча.

— Трент е — каза той, като погледна дисплея, и очите му светнаха. — Искаш ли да пийнеш с него във „Вратата“? Днес свършва в пет. Колата му се е повредила и иска да го закараш да се види с Ками. Трябва да отидеш, пич. Вземи моята кола.

— Добре. Кажи му, че ще отида — подсмръкнах аз и избърсах носа си, преди да стана.

По някое време между излизането от апартамента и спирането на чакъления паркинг пред студиото за татуировки, в което работеше Трентън, Шепли беше успял да го осведоми за отвратителния ми ден. Трентън се издаде, като каза веднага да караме към „Червената врата“, вместо първо да минем през дома му да се преоблече.

Когато пристигнахме, бяхме само ние, Ками, собственикът на заведението и някакъв тип, който зареждаше бара. Но все пак беше средата на седмицата — прекрасно време за ходене на бар и пиене на бира. Не след дълго се напълни с хора.

Когато Лекси мина покрай нас с няколко приятелки, вече бях замаян, но си направих труда да вдигна поглед едва когато Меган се спря до мен.

— Изглеждаш много зле, Мадокс.

— Не съм зле — възразих аз, като с усилие оформях думите с изтръпналите си устни.

— Хайде да танцуваме — изхленчи тя и ме дръпна за ръката.

— Не мисля, че мога — отказах аз, олюлявайки се.

— Не мисля, че трябва — пошегува се Трентън.

Меган ме почерпи бира и седна на стола до мен. След десет минути вече ме галеше по ризата и не особено дискретно докосваше ръцете и пръстите ми. Малко преди барът да затвори, се беше отказала от стола си и стоеше до мен, по-скоро възседнала бедрото ми.

— Не видях мотора ти навън. Трентън ли те докара?

— Не, взех колата на Шепли.

— Обожавам тази кола — изгука тя. — Трябва да ми позволиш да те закарам у вас.

— Искаш да караш чарджъра? — попитах задавено аз.

Хвърлих поглед към Трентън, който едва сдържаше смеха си.

— Може би не е лоша идея, братле. Само внимавай… във всички отношения.

Меган ме издърпа от стола и ме повлече през бара към паркинга. Беше само по бюстие с пайети и джинсова пола, ми като че ли нямаше нищо против студа… ако беше студено. Аз не можех да преценя.

Преметнах ръка през раменете й за равновесие и тя се изкиска. Когато стигнахме до пътническата врата на колата на Шепли, спря да се хили.

— Някои неща никога не се променят, а, Травис?

— Май не — отвърнах аз, вперил поглед в устните й.

Меган обви ръце около врата ми и ме притегли към себе си, а езикът й без никакво колебание нахлу в устата ми. Беше влажен и мек, някак смътно познат.

След няколко минути стискане на задници и обмяна на слюнка тя вдигна крак и го уви около мен. Аз я сграбчих за бедрото и притиснах таза си в нейния. Задникът й се удари във вратата на колата и тя простена в устата ми.

Меган винаги е обичала грубата игра. Прокара език по шията ми и едва тогава забелязах студа — топлата следа бързо се охлади на зимния въздух.

Меган провря ръка между телата ни и ме сграбчи за пениса, като се усмихна. Бях точно там, където ме искаше.

— Ммм, Травис — избъбри тя, захапала устната ми.

— Врабчо.

Думата се откъсна приглушено от устата ми, впита в нейната. По това време на нощта беше лесно да си фантазирам.

— Какво? — изкиска се Меган, но типично в неин стил не настоя за обяснение. — Да отидем в апартамента ти — предложи тя, като взе ключовете от ръката ми. — Съквартирантката ми е болна.

— Така ли? — Хванах дръжката на вратата. — Наистина ли искаш да караш чарджъра?

— По-добре аз, отколкото ти — отвърна тя и ме целуна за последно, преди да заобиколи колата и да седне зад волана.

Докато шофираше, Меган се смееше и разказваше за ваканцията си, но това не й пречеше да разкопчае джинсите ми и да бръкне вътре. Добре че бях пиян — не бях спал с момиче от Деня на благодарността и ако не беше така, докато стигнем до апартамента ми, Меган можеше да си вземе такси и да си ходи.

По средата на пътя се сетих за празната купа с презервативи.

— Чакай малко. Чакай малко. Спри на „Суифт Март“, Трябва да си вземем…

Меган бръкна в чантичката си и извади малка кутийки презервативи.

— Подсигурила съм се.

Облегнах се и се усмихнах. Това беше наистина момиче за мен.

Тя паркира на обичайното място на Шепли. Беше идвали достатъчно често в апартамента, за да е наясно. Заобиколи колата, като подтичваше със ситни крачки, мъчейки се да бърза с високите си токове.

Облегнах се на нея, за да се кача по стълбите, а тя се хилеше в устата ми. Най-после схванах, че вратата вече е отключена, и просто влязохме.

Замръзнах по средата на целувката. Аби стоеше в дневната и гушкаше Тото.

— Врабчо!

— Намерих го! — извика Америка и изскочи от стаята пи Шепли.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Изражението на Аби премина от изненада в гняв.

— Радвам се да те видя както едно време, Трав.

— Тъкмо си тръгвахме — изръмжа Америка, грабна я за ръката и я повлече покрай двама ни с Меган.

Трябваше ми секунда да реагирам, но бързо се спуснах по стълбите. Чак сега забелязах хондата на Америка. В главата ми бушуваше ураган от ругатни.

Без да мисля, хванах Аби за палтото.

— Къде отиваш?

— Вкъщи — тросна се тя и приглади палтото си.

— Какво правиш тук?

Снегът скърцаше под краката на Америка, която застана зад гърба на Аби. Изведнъж Шепли се озова до мен, вперил поглед в приятелката си.

Аби вирна брадичка.

— Съжалявам. Ако знаех, че ще бъдеш тук, нямаше да дойда.

Пъхнах ръце в джобовете на якето си.

— Можеш да идваш тук, когато поискаш, Врабчо. Никога не съм искал обратното.

— Не бих искала да те прекъсвам. — Аби погледна към площадката на стълбите, където, разбира се, стоеше Меган и гледаше шоуто. — Приятна вечер — каза тя и се обърна.

Аз я хванах за ръката.

— Почакай. Ядосана ли си?

Тя дръпна палтото си и се изсмя.

— Знаеш ли… дори се чудя защо съм изненадана.

Може и да се смееше, но в очите й блестеше омраза. Каквото и да правех — независимо дали продължавах живота си без нея, или лежах в леглото си и агонизирах, — тя все щеше да ме мрази.

— Не мога да те спечеля. Не мога! Ти казваш, че всичко е свършено… Нещастен съм! Трябваше да разбия телефона си, за да не ти се обаждам всяка проклета минута, а в училище да се правя, че всичко е наред, само за да бъдеш доволна… а ти, мамка му, ми се ядосваш! Ти разби шибаното ми сърце! — изкрещях аз.

— Травис, пиян си. Пусни Аби да си върви — обади се Шепли.

Сграбчих Аби за раменете и я притеглих към себе си, като я гледах в очите.

— Искаш ли ме, или не? Не можеш да постъпваш така с мен, Врабчо!

— Не дойдох при теб.

— Не искам нея — казах аз, като гледах устните й. — Толкова съм нещастен, Врабчо. — Наведох се да я целуна, но тя ме хвана за брадичката и ме отблъсна.

— Червилото й още е по устата ти, Травис — заяви погнусено.

Отстъпих крачка назад и вдигнах тениската си, за да си избърша устните. Червените следи не оставяха място за съмнение.

— Исках просто да забравя. Само за една шибана нощ.

По бузата на Аби се търкулна сълза, но тя бързо я изтри.

— Тогава не ми позволявай да ти попреча.

Обърна се, но аз отново я хванах за ръката.

Изведнъж в лицето ми се развилия руса буря, размахала малките си, но злобни юмруци.

— Остави я на мира, копеле!

Шепли хвана Америка и я дръпна, но тя го отблъсна, извъртя се и ме зашлеви по лицето. Потръпнах от резкия и силен звук от плесницата. За миг всички замръзнахме, шокирани от внезапния й изблик на ярост.

Шепли отново хвана приятелката си и я поведе към колата, като я държеше за китките, но тя продължаваше да се бори в ръцете му. Русата й коса се мяташе, докато се мъчеше да се измъкне.

— Как можа? Тя заслужаваше да й дадеш нещо по-добро, Травис!

— Америка, ПРЕСТАНИ!

Не бях чувал Шепли да крещи толкова силно. Тя отпусна ръце и го изгледа с отвращение.

— Ти го защитаваш?

Макар и да беше уплашен до смърт, той реши да отстоява позицията си.

— Аби скъса с него. Той просто се опитва да продължи напред.

Америка присви очи и издърпа ръката си.

— Защо тогава ти не отидеш да си намериш случайна КУРВА — тя погледна към Меган — и да я изчукаш, а после ми кажи дали ти е помогнало да ме превъзмогнеш.

— Мер… — каза Шепли, като се опита да я хване, но тя му се изплъзна, седна зад волана и тресна вратата. Аби отвори пътническата врата и седна до нея.

— Миличка, не си тръгвай — умоляваше я Шепли, наведен през прозореца.

Америка запали колата.

— Тук има правилна страна и грешна страна, Шеп. И ти си от грешната страна.

— Аз съм на твоята страна — отчаяно каза той.

— Не, вече не си.

Тя даде на заден.

— Америка? Америка!

Когато хондата се скри от погледа ни, Шепли се обърна, и едва дишаше.

— Шепли, много…

Преди да успея да довърша изречението си, Шепли замахна и стовари юмрук в челюстта ми.

Аз поех удара, докоснах лицето си и кимнах. Заслужавах го.

— Травис? — извика Меган от стълбите.

— Ще я закарам у тях — каза Шепли.

Гледах задните светлини на хондата, които се смаляваха и отнасяха Аби все по-далеч от мен.

В гърлото ми беше заседнала буца.

— Благодаря ти.