Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (1)

Пролог

Макар че по челото й бе избила пот и дишаше на пресекулки, тя не изглеждаше болна. Кожата й нямаше онази прасковена свежест, с която бях свикнал, а очите й не бяха толкова бистри, но все пак беше красива. Най-красивата жена, която щях да срещна през живота си.

Ръката й се отпусна отстрани на леглото и пръстът й потрепна. Погледът ми се плъзна от чупливите й пожълтели нокти по тънката й ръка, към слабото й рамо и се спря върху очите й. Клепачите й бяха полузатворени, но бях сигурен, че тя знае, че съм тук. Точно това обичах в нея. Когато ме гледаше, наистина ме виждаше. Не гледаше през мен към десетките други неща, които имаше да прави в този ден, нито ставаше глуха за глупавите ми истории. Слушаше ме и това я правеше истински щастлива. Всички други като че ли кимаха, без да слушат, но не и тя. Никога.

— Травис — каза тя с пресипнал глас. Прокашля се и ъгълчетата на устните й се повдигнаха нагоре. — Ела, миличък. Всичко е наред. Ела тук.

Татко сложи пръсти на врата ми и ме побутна напред, без да спира да слуша сестрата. Наричаше я Беки. Дойде у дома за пръв път преди няколко дни. Думите й бяха сърдечни, очите й някак мили, но аз не я харесвах. Не можех да го обясня, но самото й присъствие ме плашеше. Знаех, че вероятно идва, за да помогне, но това не беше хубаво, въпреки че татко нямаше нищо против нея.

Татко ме избута няколко крачки напред — достатъчно близо, за да може мама да ме докосне. Тя протегна дългите си изящни пръсти и ме погали по ръката.

— Всичко е наред, Травис — прошепна тя. — Мама иска да ти каже нещо.

Пъхнах пръст в устата си и го прокарах по венците си, докато пристъпях неспокойно. Кимнах и тя се усмихна по-широко, затова започнах да правя големи кръгове с главата си, докато се приближавах към лицето й.

Тя ме придърпа към себе си с малкото си останали сили и си пое въздух.

— Ще те помоля да бъдеш много твърд, сине. Знам, че можеш, защото вече си голямо момче.

Пак кимнах и също се усмихнах в отговор, макар да не ми беше до това. Не ми се струваше уместно да се усмихвам, когато тя изглеждаше толкова изтощена и притеснена, но пък беше доволна, че се държа смело, и затова се държах смело.

— Травис, важно е да чуеш какво ще ти кажа и още по-важно е да го запомниш. Ще ти бъде много трудно. Аз се опитвам да помня неща, откак бях на три, а…

Тя млъкна, за момент болката стана прекалено силна.

— Много ли е зле, Даян? — попита Беки и вкара игла в абоката на мама.

След няколко секунди мама се отпусна. Пое си въздух и опита още веднъж:

— Ще можеш ли да го направиш заради мен? Ще запомниш ли това, което ще ти кажа? — Отново кимнах и тя вдигна ръка към бузата ми. Кожата й не беше много топла, а ръката й се задържа само за няколко секунди, преди да се разтрепери и да падне върху леглото. — Първо, съвсем нормално е да ти бъде тъжно. Чувствата са хубаво нещо. Запомни това. Второ, остани дете колкото можеш по-дълго. Играй, Травис. Забавлявай се — очите й блестяха от влага — и се грижете с братята ти един за друг и за баща ти. Дори когато пораснете и се преместите да живеете другаде, важно е да се прибирате у дома. Разбираш ли?

Главата ми се мяташе нагоре-надолу в отчаян опит да я успокоя.

— Някой ден ще се влюбиш, сине. Не се примирявай с коя да е. Избери момиче, което не се дава лесно, за което трябва да се бориш, а после никога не спирай да се бориш. Никога — тя си пое дълбоко въздух — не спирай да се бориш за това, което искаш. И никога — тя сключи вежди — не забравяй, че мама те обича. Дори когато не ме виждаш. — По бузата й се търкулна сълза. — Аз винаги, винаги ще те обичам.

При следващото вдишване изхриптя и се закашля.

— Добре — намеси се Беки и пъхна нещо странно в ушите си, а другия му край допря до гърдите на мама. — Време е за почивка.

— Нямам време — прошепна мама.

Беки погледна татко.

— Още малко, мистър Мадокс. Може би трябва да доведете и другите момчета да се сбогуват.

Татко стисна устни и поклати глава.

— Не съм готов — сподавено промълви той.

— Никога няма да бъдете готов да изгубите жена си, Джим. Но не бива да я оставяте да си отиде, без момчетата да са си взели сбогом.

Татко се замисли за минута, избърса носа си с ръкав и кимна. Излезе с тежка стъпка от стаята. Приличаше на луд.

Гледах мама, наблюдавах мъчителното й дишане, виждах как Беки проверява цифрите на кутията до себе си. Докоснах мама по китката. Погледът на Беки като че ли показваше, че тя знае нещо, което аз не знам, и от това ме свиваше коремът.

— Нали знаеш, Травис — каза Беки, като се наведе, за да ме погледне в очите, — от лекарството мама ще изглежда така, сякаш спи, но тя ще те чува. Пак можеш да й кажеш, че я обичаш и че ще ти липсва, тя ще чуе всичко.

Погледнах към мама, но бързо поклатих глава.

— Не искам да ми липсва.

Беки сложи меката си топла ръка на рамото ми, също както правеше мама, когато бях разстроен.

— Майка ти иска да остане тук, при теб. Много го иска. Но Исус я вика при себе си още сега.

Намръщих се.

— Аз имам повече нужда от нея, отколкото Исус.

Беки се усмихна и ме целуна по главата.

Татко почука на вратата и я отвори. Братята ми се бяха скупчили около него в коридора и Беки ме заведе за ръка при тях.

Очите на Трентън не се откъсваха от леглото на мама, а Тейлър и Тайлър гледаха навсякъде, само не и към леглото. Почувствах се по-добре, че всички изглеждаха уплашени като мен.

Томас застана до мен, малко напред, също като онзи път, когато ме защити, докато играехме на двора и съседските момчета се опитаха да се сбият с Тайлър.

— Не изглежда добре — рече той.

Татко се прокашля.

— Мама е много болна от дълго време, момчета, и вече е време… време е да…

Той млъкна.

Беки се усмихна съчувствено.

— Майка ви не се храни и не поема течности. Тялото й вече се предава. Ще бъде много трудно, но сега е подходящият момент да й кажете, че я обичате, че ще ви липсва и че може да си отиде. Тя трябва да знае, че всичко е наред.

Братята ми кимнаха едновременно. Всички, освен мен. Не, не беше наред. Не исках да си отива. Не ме интересуваше дали Исус я вика. Тя беше моята майка. Той можеше да си вземе някоя стара майка. Някоя, която си няма малки момченца, за които да се грижи. Мъчех се да запомня всичко, което ми каза. Опитвах се да го запечатам в главата си. Да играя. Да си идвам при татко. Да се боря за това, което обичам. Последното ме безпокоеше. Обичах мама, но не знаех как да се боря за нея.

Беки се наведе към ухото на татко. Той поклати глава и кимна на братята ми.

— Хайде, момчета. Да се сбогуваме, а после ти ще сложиш другите да спят, Томас. Няма нужда да присъстват на всичко останало.

— Да, сър — отвърна Томас.

Знаех, че се преструва на смел. Очите му бяха тъжни също като моите.

Томас поговори малко с нея, после Тейлър и Тайлър прошепнаха някакви неща в ушите й. Трентън се разплака и дълго я прегръща. Всички й казаха, че може да ни остави. Всички без мен. Този път мама нищо не отговори.

Томас ме дръпна за ръката и ме изведе от стаята. Вървях заднешком, докато не излязохме в коридора. Опитах се да представя, че тя просто ще заспи, но главата ми се въртеше Томас ме вдигна на ръце и ме понесе нагоре по стълбите. Когато през стените долетя плачът на татко, той ускори.

— Какво ти каза? — попита ме Томас, като пусна кранчето за ваната.

Не отговорих. Чух въпроса му и помнех думите й, но не можех нито да заплача, нито да отворя уста.

Томас съблече изцапаната ми с кал тениска, после свали късите ми панталони и гащетата с Томас Влакчето на пода.

— Време е да влизаш във ваната, братле.

Той ме вдигна и ме сложи да седна в топлата вода, накисна гъбата и я изстиска върху главата ми. Дори не се опитах да махна водата от лицето си, макар да я мразех.

— Вчера мама ми каза да се грижа за теб, за близнаците и за татко. — Томас подпря лакти на ръба на ваната и сложи брадичка върху ръцете си, загледан в мен. — И това ще правя, Трав, нали така? Ще се грижа за вас. Така че не се тревожи. Заедно ще тъгуваме за мама, но ти не се плаши. Ще се погрижа всичко да бъде наред. Обещавам.

Искаше ми се да кимна или да го прегърна, но нищо не се получаваше. Трябваше да се боря за нея, а аз бях на горни етаж, в пълната вана, неподвижен като статуя. Вече я бях предал. Мислено й обещах, че ще правя всичко, което ми бе казала, веднага щом тялото ми отново проработи. Щом тъгата си отидеше, щях винаги да играя и винаги да се боря. С всички сили.