Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (3)

Втора глава
Обратен ефект

— Какво правиш? — попита Шепли, застанал в средата на стаята с чифт маратонки в едната ръка и мръсно бельо в другата.

— Ами… чистя? — отвърнах аз неразбиращо, докато пъхах чашите в съдомиялната.

— Виждам. Но защо?

Усмихнах се с гръб към Шепли. Той щеше да ме изрита по задника.

— Чакам компания.

— Е, и?

— Врабчето.

— Ъ?

— Аби, Шеп. Поканих Аби.

— Не, пич! Не! Моля те, не ми прецаквай работата. Моля те, недей.

Обърнах се и скръстих ръце пред гърдите си.

— Опитах, Шеп. Опитах. Но… не знам. — Свих рамене. — В нея има нещо. Не успях да се сдържа.

Шепли стисна зъби, излезе с буреносен вид от кухнята и тръшна вратата на стаята си зад себе си.

Аз заредих миялната и обиколих дивана, за да огледам за празни опаковки от презервативи. Те неизменно водеха до неприятни обяснения.

За никого не беше тайна, че съм минал немалка част от красавиците в Източния, но не виждах причина да им го напомням, когато идваха в апартамента. Въпрос на представяне.

Врабчо обаче беше друга работа. Нямаше да мога да я просна на дивана с лъжливи реклами. На този етап стратегията ми беше да я превземам стъпка по стъпка. Ако се съсредоточах върху крайния резултат, процесът лесно можеше да се прецака. Тя забелязваше всичко. Наивността й беше по-чужда, отколкото на мен, бяхме на светлинни години. Чакаше ме рискована операция.

Бях в стаята си и сортирах мръсното пране, когато чух входната врата да се отваря. Шепли обикновено се ослушваше за колата на Америка и щом тя паркираше долу, излизаше да я посрещне на вратата.

Лигльо.

Мърморенето и затварянето на вратата на Шепли бяха сигналът. Влязох в дневната и тя беше вече там: седнала, с очила, чорлава вдигната коса и дрехи, които приличаха повече на пижама. Нямаше да се изненадам, ако ги беше извадила от дъното на коша за пране.

С усилие се сдържах да не прихна. Никоя жена не беше влизала в апартамента ми, облечена по този начин. Входната ми врата беше виждала джинсови поли, рокли и дори прозрачна прилепнала рокля върху прашки. Няколко пъти карнавален грим и блестящ лосион. Но никога пижами.

Видът й мигновено обясняваше защо толкова лесно се съгласи да дойде. Искаше да се отвратя от нея и да я оставя на мира. И номерът й щеше да мине, ако не изглеждаше толкова секси. Кожата й беше безупречна, а липсата на грим и рамките на очилата подчертаваха цвета на очите й.

— Крайно време беше — казах аз и се отпуснах на дивана.

В началото тя като че ли се гордееше с идеята си, но докато си говорехме и аз оставах невъзмутим, явно разбра, че планът й се е провалил. Колкото по-малко се усмихваше тя, толкова по-трудно ми ставаше да не се ухиля до уши. Беше толкова забавна. Просто не можех да й се нарадвам.

След десетина минути се появиха Шепли и Америка. Аби изглеждаше слисана, а аз бях замаян. Разговорът ни беше започнал със съмненията й, че съм способен да напиша елементарно домашно, и продължаваше с въпросите й относно увлечението ми по боевете. Беше ми приятно да си говорим за нормални неща. Беше за предпочитане пред това да я моля да си върви, след като съм я изчукал. Тя не ме разбираше, а на мен някак си ми се искаше да ме разбере, въпреки че май я дразнех.

— Ти да не си Карате кид? Къде си се учил да се биеш?

Шепли и Америка като че ли се смутиха заради нея. Не знам защо, на мен определено не ми пукаше. Това, че не говорех за детството си, не значеше, че се срамувам от него.

— Имам баща с проблеми с пиенето и избухлив нрав и четирима братя, които са наследили гените му.

— О — каза тя простичко.

Бузите й пламнаха и в този миг усетих как нещо ме бодва в гърдите, макар да не бях сигурен какво е.

— Не се смущавай, Врабчо. Татко спря пиенето, братята ми пораснаха.

— Не се смущавам.

Езикът на тялото й говореше друго. Опитах се да измисля нещо, с което да сменя темата, и тогава ми хрумна да се хвана за сексапилната й, преднамерено невзрачна външност. Смущението й веднага се смени с раздразнение, което ми беше значително по-близко.

Америка предложи да гледаме телевизия. Последното, което исках, беше да стоя в една стая с Аби, а да не мога да говоря. Станах.

— Гладна ли си, Врабчо?

— Вече ядох.

Америка свъси вежди.

— Не си. А… да, наистина, забравих, че си взе пица…

Аби пак се смути, но бързо го прикри с гняв. Не ми трябваше много да схвана емоционалните й модели.

Отворих вратата.

— Хайде, сигурен съм, че си гладна — казах с колкото мога по-небрежен тон.

Никога не бях изпитвал такова желание да остана с някое момиче насаме, и то без да правим секс. Раменете й се поотпуснаха.

— Къде отиваш?

— Където кажеш. Може в някоя пицария.

Коремът ми се сви. Май прозвуча твърде настойчиво.

Тя погледна анцуга си.

— Не съм подходящо облечена.

Нямаше представа колко е красива и това я правеше още по-привлекателна.

— Изглеждаш чудесно. Да вървим, умирам от глад.

Щом я качих отзад на своя харли, най-после си върнах способността да мисля. На мотора обикновено бях по-спокоен. Коленете на Аби стискаха бедрата ми като в менгеме, но това също ми действаше странно успокояващо. Беше почти облекчение.

Непривичното усещане, което изпитвах в нейно присъствие ме объркваше. Не ми се нравеше, но пък ми напомняше, че тя е наблизо; беше едновременно тревожно и успокояващо. Реших да се стегна. Аби може и да беше гълъбица, но иначе си беше просто едно шибано момиче. Нямаше нужда да си гълтам езика.

Освен това имаше нещо друго под фасадата на доброто момиче. Намрази ме от пръв поглед, защото се беше опарила от някого като мен. Но не беше курва. Нито дори преобразена курва. Тях ги надушвах от километър. Маската на играч бавно се стопи. Най-после бях намерил момиче, което беше достатъчно интересно, за да ми се прииска да го опозная, а някакъв двойник вече го беше наранил.

Въпреки че току-що я бях срещнал, мисълта, че някой задник е злоупотребил с Врабчо, ме вбесяваше. Още по зле беше, че Аби ме свързваше с човек, който би я наранил.

Намалих газта и спрях пред „Пица Шак“. Пътуването беше твърде кратко, за да проветри главата ми.

Изобщо не бях мислил за скоростта и когато Аби скочи от мотора и се разкрещя, не можах да сдържа смеха си.

— Карах според ограниченията.

— Да, все едно си на магистралата!

Тя пусна кока си и разреса дългата си коса с пръсти.

Не можех да откъсна поглед от нея, докато отново си връзваше косата. Представих си как го прави сутрин, а после трябваше да си припомня първите десет минути от „Спасяването на редник Райън“, за да не се надървя. Кръв. Писъци. Изкормени черва. Гранати. Изстрели. Още кръв.

Отворих вратата и я задържах.

— Не бих допуснал да ти се случи нищо, Врабчо.

Тя влезе ядосано в ресторанта, без да обърне внимание на жеста ми. Жалко, беше първото момиче, на което съм поискал да отворя вратата. Чаках с нетърпение този момент, а тя дори не забеляза.

Влязох след нея и се упътих към ъгловото сепаре, където обикновено сядах. Футболистите от отбора се бяха настанили на няколко събрани маси по средата на помещението. Вече ревяха, че съм влязъл с гадже, и аз стиснах зъби. Не исках Аби да ги чуе.

За пръв път се улавях, че се смущавам от поведението си. Но това не продължи дълго. Като видях Аби, кисела и раздразнителна, от другата страна на масата, настроението ми веднага се подобри.

Поръчах две бири. Отвращението, изписано на лицето на Аби, ме хвана неподготвен. Сервитьорката нагло флиртуваше с мен и Аби не остана доволна. Явно можех да я вбеся, без дори да се опитвам.

— Май често идваш тук? — изсумтя тя, като хвърли поглед към сервитьорката.

Мамка му, да. Тя ревнуваше. Чакай. Може би начинът, по който се държаха жените с мен, беше отблъскващ. Това също нямаше да ме изненада. Тази мацка ми замая главата. Подпрях се на лакти на масата, решен да не показвам, че ми е влязла под кожата.

— Та каква е работата, Врабчо? Мразиш мъжете по принцип или само мен?

— Май само теб — промърмори тя.

Трябваше да се разсмея.

— Не мога да те разбера. Ти си първото момиче, което изпитва отвращение към мен преди секс. Не се шашкаш, докато говориш с мен, не се опитваш да привлечеш вниманието ми.

— Няма никаква конспирация. Просто не те харесвам.

Ох.

— Нямаше да си тук, ако не ме харесваше.

Упорството ми се отплати. Намръщената й гримаса се промени и кожата покрай очите й се отпусна.

— Не съм казала, че си лош човек. Просто не ми харесва да бъда предрешен въпрос само защото имам вагина.

Каквото и да ме беше хванало, не можех повече да се сдържам. Опитах се неуспешно да го преглътна, но в следващия миг избухнах в смях. Тя все пак не мислеше, че съм кретен, само не харесваше подхода ми. Това лесно можеше да се поправи. Залят от вълна на облекчение, аз се смеех по-силно, отколкото се бях смял от години. Може би изобщо отколкото се бях смял някога.

— Божичко мили! Уби ме! Това е. Трябва да бъдем приятели. Не приемам отказ.

— Нямам нищо против да бъдем приятели, но това не означава да се опитваш да се пъхнеш в гащите ми през пет секунди.

— Схванах, няма да спиш с мен.

Това беше. Тя се усмихна и в този миг се откри цял нов свят от възможности. Мозъкът ми превключи като телевизор през няколко канала порно с Врабчо и се спря на реклама за благородството и желанието да не съсипя това странно приятелство, което тъкмо започваше. Усмихнах й се.

— Имаш думата ми. Дори няма да мисля повече за гащите ти… освен ако ти поискаш.

Тя се подпря на лакти и се приведе напред. Естествено, погледът ми се забоде право в циците й, притиснати в ръба на масата.

— И тъй като това няма да се случи, можем да бъдем приятели.

Предизвикателството беше прието.

— Е, а при теб каква е работата? Винаги ли си бил Травис Мадокс, Лудото куче — попита тя, вдигайки по два пръста като кавички за отвратителния ми прякор, — или само откакто си тук?

Потръпнах.

— Не, Адам го измисли след първия бой.

Мразех това име, но то се лепна за мен. Всички други явно го харесваха и Адам постоянно го използваше.

Аби най-после наруши неловкото мълчание:

— Това ли е всичко? Нищо ли няма да ми кажеш за себе си?

Като че ли нямаше нищо против прякора или просто приемаше историята. Не знаех кога ще се засегне и ядоса и кога ще се държи рационално и ще запази спокойствие. Мамка му, не можех да й се наситя.

— Какво искаш да знаеш?

Тя сви рамене.

— Обичайните неща. Откъде си, какъв искаш да станеш, когато пораснеш… такива работи.

Трябваше да положа усилие, за да отпусна рамене. Не обичах да говоря за себе си и особено за миналото си. Отвърнах с няколко мъгляви изречения и зарязах темата, но в този момент чух един от футболистите да пуска майтап. Изобщо нямаше да ми пука толкова, ако не ме ужасяваше мисълта, че Аби ще разбере на какво се смеят. Добре де, излъгах. Щях да се вбеся, независимо от присъствието й.

Тя много държеше да научи повече за семейството ми и за специалността ми, а аз се мъчех да не скоча от мястото си и да ги помета всичките. Бях на прага да кипна и трудно се съсредоточавах върху разговора.

— За какво се хилят? — попита тя накрая, като махна към шумната маса.

Аз поклатих глава.

— Кажи ми.

Стиснах устни. Ако си тръгнеше, можеше да не ми се удаде друг шанс, а тези тъпанари щяха да имат още един повод да се смеят.

Тя ме гледаше очаквателно.

Майната му.

— Смеят се, че се е наложило първо да те заведа на вечеря. Обикновено не е… в стила ми.

— Първо?

Когато осмисли значението на думата, лицето й замръзна. Беше ужасена, че е дошла тук с мен. Потрепнах в очакване да избухне.

Раменете й се отпуснаха.

— Уплаших се, че се смеят, защото те виждат с мен, облечена по този начин — измърмори тя. — И че си мислят, че ще спя с теб.

Момент. Какво?

— Защо да не ме виждат с теб?

Страните й порозовяха и тя сведе поглед към масата.

— За какво говорехме?

Въздъхнах. Тя се притесняваше за мен. Мислеше, че се смеят на външността й. Това врабче все пак не беше чак такъв костелив орех. Реших да я питам нещо друго, преди да е размислила.

— За теб. Каква е твоята специалност?

— Засега никаква. Не съм решила още, но клоня към счетоводство.

— Не си тукашна.

— От Уичита. Също като Америка.

— И как се озовахте от Канзас чак тук?

— Просто трябваше да се махна.

— От какво?

— От родителите ми.

Тя бягаше. Имах чувството, че жилетката и перлите онази вечер са били само фасада. Но какво криеше? Дразнеше се на личните въпроси, но преди да успея да сменя темата, Кайл от футболния отбор си отвори устата.

Кимнах.

— А защо Източния?

Аби изстреля някакъв отговор. Дори не го чух. Кикотът и гаднярските коментари от съседната маса го заглушиха.

— Пич, тук има достатъчно ядене, защо си носиш кифлата?

Повече не можех да си трая. Обиждаха не само мен, но и Аби. Станах и направих няколко крачки, а те се сбутаха да излязат по-бързо през вратата, като се препъваха и настъпваха.

Погледът на Аби прогаряше тила ми. Овладях се и се върнах в сепарето. Тя повдигна вежди и гневът ми веднага се стопи.

— Тъкмо щеше да ми кажеш защо си избрала Източния.

Може би най-добре беше да се преструвам, че инцидентът не се е състоял.

— Трудно е за обяснение. Просто почувствах, че така трябва.

Ако имаше фраза, която да описва моето състояние в момента, то тя бе тази. Не знам какво, по дяволите, правех и защо го правех, но ми беше невероятно спокойно да седи срещу нея в това сепаре. Дори докато бях ядосан.

Усмихнах се и отворих менюто.

— Знам какво имаш предвид.