Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (14)

Тринайсета глава
Порцелан

Аби не се задържа дълго в банята. В интерес на истината, много бързаше да излезе от апартамента. Опитах се да не го приемам лично. Тя имаше навика да се покрива, когато изникнеше нещо сериозно.

Входната врата се затвори и колата на Америка потегли от паркинга. Апартаментът отново ми се стори едновременно претрупан и празен. Мразех да оставам тук без нея и се зачудих какво ли съм правел, преди да се запознаем.

Отворих малкото найлоново пликче, което бях взел преди няколко дни. Бях свалил от телефона си снимки на двама ни с Аби и бях поръчал да ми ги копират.

Белите стени най-после добиха цвят. Точно когато забождах последната снимка, на вратата почука Шепли.

— Ехо?

— Да?

— Чака ни работа.

— Знам.

Мълчахме почти през целия път до апартамента на Бразил. Когато стигнахме, той ни отвори с поне две дузини балони в ръце. Дългите им сребристи въженца се оплитаха в лицето му и той ги издуха от устните си.

— Чудех се дали не сте се отказали. Грувър ще донесе тортата и алкохола.

Влязохме в дневната. Стените не се различаваха много от моите, но този апартамент или беше минал за „напълно обзаведен“, или бяха взели дивана от Армията на спасението.

— Пратих няколко новаци за храна и за колоните на Майки — продължи Бразил. — Момиче от „Сигма Капа“ ще ни заеме осветление — не се притеснявайте, не съм ги поканил. Казах, че ни трябва за купон през следващата седмица. Би трябвало всичко да е наред.

— Добре — отвърна Шепли. — Америка ще бълва змии и гущери, ако ни завари сред рояк момичета от сестринството.

Бразил се усмихна.

— Единствените момичета ще бъдат няколко състудентки на Аби и гаджетата на момчетата от отбора. Мисля, че на Аби много ще й хареса.

Усмихнах се, докато гледах как Бразил пуска балоните към тавана.

— И аз така мисля. Шеп?

— Да?

— Не се обаждай на Паркър до последния момент. Така хем ще сме го поканили, хем дори да успее да дойде, поне няма да виси през цялото време.

— Ясно.

Бразил си пое въздух.

— Ще ми помогнеш ли да разместим мебелите, Трав?

— Естествено — отвърнах аз и отидох с него в другата стая.

Трапезарията и кухнята бяха едно помещение и покрай стените вече бяха наредени столове. На плота имаше редица от чисти чашки за шотове и неотворена бутилка „Патрон“.

Шепли зяпна, като я видя.

— Това нали не е за Аби?

Бразил се усмихна и белите му зъби блеснаха на фона на мургавата му кожа.

— Ъъъ… за нея е. Такава е традицията. Щом футболният отбор й прави купон, получава всички екстри.

— Не можеш да я накараш да изпие толкова шотове — възрази Шепли. — Травис, кажи му.

Бразил вдигна ръка.

— Нищо няма да я карам. За всеки шот получава двайсетачка. Това е нашият подарък.

Усмивката му угасна, като видя намръщената физиономия на Шепли.

— Подаръкът ви е алкохолно отравяне?

Кимнах.

— Ще видим дали иска да изпие един шот за двайсет кинта, Шеп. Няма лошо.

Преместихме масата настрани, после помогнах на новаците да внесат храната и колоните. Гаджето на един от футболистите се зае да пръска с освежител за въздух из апартамента.

— Ники! Зарежи тази гадост!

Тя сложи ръка на хълбока си.

— Ако не смърдяхте така, нямаше да се налага. Десет потни момчета, събрани в един апартамент, води до много бързо вмирисване! Нали не искате, като влезе, да реши, че е попаднала в съблекалня?

— Права е — обадих се аз. — В тази връзка трябва да се прибера да си взема душ. Ще се видим след половин час.

Шепли избърса чело и кимна, като извади телефона от единия си джоб и ключовете — от другия.

Написа бързо съобщение на Америка. След секунди апаратът му изпиука. Той се усмихна.

— Да му се не види, движат се точно по план.

— Това е добър знак.

Бързо се прибрахме в апартамента и след петнайсет минути бях изкъпан, обръснат и облечен. На Шепли не му отне много по-дълго, но аз постоянно си гледах часовника.

— Успокой се — посъветва ме Шепли, докато закопчаваше иглената си карирана риза. — Още пазаруват.

Отвън изръмжа мощен двигател, чу се тръшване на врата, последвано от стъпки по железните стъпала пред вратата.

Отворих и се усмихнах.

— Тъкмо навреме.

Трентън се усмихна и ми подаде средно голям кашон с дупки, изрязани в стените и капака.

— Ял, пил и срал. Известно време нищо няма да му трябва.

— Страшен си, Трент. Благодаря ти.

Погледнах зад гърба му към татко, който седеше пред волана на пикапа. Той ми помаха и аз също му махнах за поздрав.

Трентън вдигна леко капака и се ухили.

— Бъди послушно момче. Сигурен съм, че пак ще се виждаме.

Кученцето заудря с опашка по кашона, докато не върнах капака на мястото му и не го внесох вътре.

— Ей, пич, защо в моята стая? — простена Шепли.

— В случай че Врабчо влезе в моята, преди да съм се приготвил.

Извадих телефона си и набрах номера на Аби. Даде два пъти свободно и тя вдигна.

— Да?

— Време е за вечеря! Къде изчезнахте вие двете?

— Отдадохме се на глезотии. Двамата с Шеп знаехте как да се храните и преди да се появим ние. Убедена съм, че ще се справите.

— Не, по дяволите. Притеснихме се за вас.

— Ние сме си добре. — Усмивката се долавяше в гласа й.

— Кажи му, че веднага те връщам у дома — чу се гласът на Америка. — Трябва само да се отбия у Бразил, за да взема някакви записки за Шеп, и се прибираме.

— Чу ли това?

— Да. До скоро, Враб.

Затворих и бързо последвах Шепли до чарджъра. Бях притеснен, макар да не знаех защо.

— Звънна ли на онзи тъпак?

Шепли кимна и включи на скорост.

— Докато беше в банята.

— Ще дойде ли?

— По-късно. Не остана доволен, че му се обаждаме толкова късно, но когато му напомних, че се е наложило да променим плана заради голямата му уста, млъкна.

Усмихнах се. Паркър винаги успяваше да ми бръкне в здравето. Ако не дойдеше, Аби щеше да се разочарова, така че трябваше да пренебрегна мнението си и да позволя на Шепли да го покани.

— Гледай само да не се напиеш и да не го фраснеш — предупреди ме Шепли.

— Нищо не обещавам. Паркирай тук, за да не ме види Аби казах аз и посочих към паркинга.

Изтичахме до апартамента на Бразил и аз почуках.

— Ние сме! Отвори.

Вратата се отвори и пред мен застана Крис Дженкс с глуповато ухилена физиономия. Клатушкаше се напред-назад, видимо пиян. Това беше единственият човек, когото не можех да понасям повече и от Паркър. Никой не можеше да го докаже, но се носеха слухове, че Дженкс е сложил нещо в питието на момиче на купон на братството. Повечето вярваха на слуха, защото това беше единственият начин да накара някоя да си легне с него. Никой обаче не го твърдеше със сигурност, така че просто го държах под око.

Стрелнах с поглед Шепли, но той само вдигна ръце. Очевидно и той беше изненадан от присъствието на Дженкс.

Погледнах си часовника и зачакахме в тъмнината сред десетките сребристи въженца на балоните в лицата ни. Така се бяхме натъпкали в дневната, че само някой да помръднеше, цялото море от хора се люшваше.

На вратата се почука и всички замръзнахме. Очаквах Америка да влезе, но нищо не се случи. Някои зашепнаха, други ги смъмриха да млъкнат.

Почука се още веднъж и Бразил се задейства. Отиде бързо до вратата, отвори я широко и на прага застанаха Америка и Аби.

— ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! — изревахме всички в хор.

Аби ни гледаше с широко отворени очи. После се усмихна и закри уста с ръка. Америка я смушка да влезе и всички се струпахме около нея.

Приближих се и тълпата се отдръпна да мина. Тя изглеждаше феноменално — със сива рокля и жълти обувки на високи токове. Обхванах лицето й с длани и я целунах по челото.

— Честит рожден ден, Врабчо.

— Но той е чак утре! — отвърна тя с усмивка.

— Е, след като ни издадоха, трябваше да променим нещо в последния момент, за да успеем все пак да те изненадаме. Изненада ли се?

— Много!

Финч се втурна да я поздрави, а Америка я смушка с лакът.

— Добре че дойде с мен днес, иначе щеше да се появиш в ужасен вид!

— Изглеждаш чудесно! — отбелязах аз, като демонстративно я огледах.

„Чудесно“ не беше най-поетичната дума, която можех да използвам, но не исках да прекалявам.

Бразил се приближи до нея и я удостои с мечешката си прегръдка.

— Надявам се, разбра, че историята с флирта беше само повод Америка да те доведе тук?

Аби поклати глава, още ухилена и стъписана от изненада. Наведе се към ухото на Америка и прошепна нещо, после Америка й прошепна в отговор. По-късно щях да науча за какво е ставало дума.

— Получи се, нали? — засмя се Америка.

Бразил наду уредбата и всички закрещяха.

— Ела тук, Аби! — повика я той и тръгна към кухнята.

Взе текилата от бара и застана пред чашите за шотове.

— Честит рожден ден от футболния отбор, момиче — усмихна се той и напълни всички чаши с „Патрон“. — Така отбелязваме ние рождените дни: ставаш на деветнайсет, получаваш деветнайсет шота. Можеш да ги изпиеш, а можеш и да се откажеш, но колкото повече изпиеш, толкова повече от тези ще вземеш! — Той размаха пачка с двайсетачки.

— О, божичко! — изписка Аби. Очите й светнаха при вида на толкова зелено.

— Изпий ги всичките, Враб! — подканих я аз.

Аби погледна подозрително към Бразил.

— Получавам двайсетачка за всеки изпит шот?

— Точно така, мъниче. Като те гледам колко кила си с мокри дрехи, мисля, че тази вечер ще се разминем с шейсет долара.

— Помисли си пак, Бразил.

Тя грабна първата чашка и прокара ръба й по долната си устна от крайчеца до средата. После отметна глава назад, изпразни я и я изтъркаля до другия край на устната си, като накрая я хвана в другата ръка.

— Мамка му! — възкликнах аз, внезапно възбуден.

— Пилееш си парите, Бразил — каза Аби, като изтри ъгълчетата на устата си. — Да беше взел „Куерво“, не „Патрон“.

Самодоволната усмивка на Бразил се стопи. Той поклати глава и сви рамене.

— Давай. Държа портфейлите на дванайсет футболисти, които твърдят, че не можеш да обърнеш и десет.

Аби присви очи.

— Двойно или нищо, че мога да изпия петнайсет.

Не можах да овладея усмивката си, а мислено се почудих как, за бога, ще съумея да се държа прилично, ако тя се вихреше като купонджия във Вегас. Беше адски сексапилно.

— Охо! — извика Шепли. — Не ти е разрешено да постъпиш в болница на рождения си ден, Аби!

— Тя може да го направи — заяви Америка, като изгледа Бразил.

— Четиресет долара на шот? — уточни Бразил неуверено.

— Страх ли те е? — попита Аби.

— Не, по дяволите! Ще ти давам по двайсет на шот, а като стигнеш до петнайсет, ще удвоя сумата.

Тя обърна още един шот.

— Така отбелязват рождените дни в Канзас!

Музиката беше силна, а аз гледах да танцувам с Аби на всяка песен, на която се съгласеше. Апартаментът беше пълен със студенти с бира в едната ръка и чаша с шот в другата. От време на време Аби отиваше в кухнята да удари поредния шот, а после се връщаше с мен на импровизирания дансинг в дневната.

Боговете на рождените дни явно бяха останали доволни от усилията ми, защото точно когато Аби започна да се замайва, пуснаха бавна песен. Една от любимите ми. Припявах с устни, почти долепени до ухото й, и се отдръпвах леко, за да види как изговарям най-важните думи, които исках да знае, че идват от мен. Тя вероятно не схващаше идеята, но аз все пак се опитвах.

Наведох я назад и тя изнесе ръце зад главата си, като почти докосна пода. Засмя се силно, а аз я изправих и отново се залюляхме напред-назад. Тя обви ръце около шията ми и въздъхна в гърдите ми. Миришеше толкова хубаво. Беше абсурдно.

— Няма да можеш да го правиш, като стигна до двуцифрените шотове — изкиска се тя.

— Казах ли ти колко прекрасно изглеждаш тази вечер?

Тя поклати глава и ме прегърна, отпуснала глава на рамото ми. Притиснах я към себе си и зарових лице в шията й. Това беше единственото, което исках: да бъдем заедно, тихи, щастливи, забравили, че сме само приятели.

Вратата се отвори и Аби ме пусна.

— Паркър! — изписка тя и изтича да го прегърне.

Той я целуна по устните и аз вместо като крал се почувствах като бъдещ убиец.

Паркър вдигна ръката й и се усмихна, мърморейки нещо за глупавата гривна.

— Ей — каза Америка в ухото ми. Въпреки че говореше по-силно от нормалното, никой друг не можеше да ни чуе.

— Ей — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от Паркър и Аби.

— Спокойно. Шепли каза, че Паркър ще се отбие само за малко. Имал работа утре сутрин, така че не може да остане дълго.

— А, така ли?

— Да, така че се дръж. Дишай дълбоко. Докато се усетиш, ще се е разкарал.

Аби дръпна Паркър към бара, взе още един шот и го гаврътна, а после удари чашата в плота, както беше направила и предишните пет пъти. Бразил й подаде поредната двайсетачка и тя се върна да танцува в дневната.

Без никакво колебание я грабнах и я завъртях до Америка и Шепли.

Шепли плесна Аби по дупето.

— Едно!

Америка добави втори удар и всички на купона се присъединиха.

Когато стигнахме до деветнайсет, аз потрих ръце, за да я накарам да си мисли, че хубавичко ще я цапардосам.

— Мой ред е!

Тя потърка дупето си.

— Внимателно! Боли!

Неспособен да сдържа усмивката си, вдигнах високо ръка. Аби затвори очи, а след малко пак надникна. Спрях на сантиметър от дупето й и после лекичко я тупнах.

— Деветнайсет!

Гостите аплодираха, а Америка поде пиянска версия на „Честит рожден ден“. Когато стигнахме до името, цялата стая изпя „Врабчо“. Почувствах се някак горд.

По уредбата зазвуча друга бавна песен, но този път Паркър я дръпна в средата на стаята. Той танцуваше като робот с два леви крака — тромаво и сковано.

Опитвах се да не ги гледам, но преди песента да свърши, ги хванах, че се изнизват в коридора. Очите ми срещнаха погледа на Америка. Тя се усмихна, намигна ми и поклати глава, за да ми каже да не правя глупости.

Беше права. Аби остана насаме с него само пет минути, след което отидоха при вратата. Смутеното изражение на лицето й подсказваше, че Паркър се е опитвал да се възползва максимално от тези пет минути. Той я целуна по бузата и ги затвори вратата след него.

— Татенцето си тръгна! — извиках аз и я дръпнах към средата на стаята. — Време е за купон!

Стаята гръмна от възторг.

— Чакай, имам норматив! — каза Аби и ме повлече към кухнята.

Като видях колко шота са останали, грабнах един и го изпих. Аби взе втори, аз също.

— Още седем, Аби — рече Бразил и й подаде две двайсетачки.

През следващия час танцувахме, смяхме се и си говорихме незначителни неща. Устните на Аби бяха постоянно разтеглени в усмивка, а аз не можех да откъсна поглед от нея.

От време на време ми се струваше, че я улавям да ме гледа, и се чудех какво ли ще се случи, когато се върнем в апартамента.

Не бързаше със следващите шотове, но на десетия вече изглеждаше зле. Танцуваше на дивана с Америка, подскачаше и се хилеше, но в един момент изгуби равновесие.

Хванах я, преди да падне.

— Вече се доказа — казах й. — Изпи повече, отколкото кое да е момиче, което сме виждали. Край.

— Майната ти — отвърна завалено тя. — На дъното на тази чаша ме чакат шестстотин долара и няма точно ти да ми казваш, че не мога да направя нещо лудо за пари.

— Ако толкова ти трябват пари, Врабчо…

— Няма да взема от теб!

— Щях да ти предложа да продадеш тази гривна — усмихнах се аз.

Тя ме плесна по ръката точно когато Америка започна да отброява секундите до полунощ. Щом стрелките се събраха на дванайсет часа, всички го отбелязахме.

Никога не бях изпитвал толкова силно желание да целуна момиче.

Америка и Шепли ме изпревариха, като я целунаха по двете бузи. Аз я вдигнах и я завъртях.

— Честит рожден ден, Врабчо! — казах, като впрегнах цялата си воля да не притисна устните си в нейните.

Тя ме гледаше с големите си сиви очи и аз се топях в тях.

— Шотове! — извика тя и се запрепъва към кухнята.

Викът й ме стресна и ме върна в действителността на хаоса и шумотевицата наоколо.

— Изглеждаш зле, Аби. Мисля, че е време да приключваме — каза Бразил.

— Аз не се отказвам! Искам да видя парите си.

Бразил сложи двайсетачка под последните две чаши и извика на съотборниците си:

— Тя ще ги изпие! Трябват ми още петнайсет!

Всички изпъшкаха и завъртяха очи, но извадиха портфейлите си и наредиха купчина от двайсетачки до последната чаша.

— Не съм и предполагал, че мога да изгубя петдесет кинта от бас за петнайсет шота с момиче! — оплака се Крис.

— Приеми го, Дженкс — отвърна тя и взе по чаша в двете си ръце.

Изпи единия шот, но после замръзна.

— Врабчо? — обадих се аз и направих крачка към нея.

Тя вдигна пръст и Бразил се усмихна.

— Няма да успее.

— Напротив — поклати глава Америка. — Дишай дълбоко, Аби.

Тя затвори очи и вдиша, взимайки последния шот от плота.

— Мили боже, Аби, ще умреш от алкохолно отравяне! — извика Шепли.

— Ще се справи — увери го Америка.

Аби отметна глава назад и изля текилата в гърлото си. Всички засвириха и закрещяха, а Бразил й връчи парите.

— Благодаря — каза тя гордо и ги натъпка в сутиена си.

Никога не бях виждал такова нещо.

— Сега си невероятно секси — прошепнах в ухото й на път към дневната.

Тя обви ръце около мен, вероятно за да даде възможност ма текилата да се оттече.

— Сигурна ли си, че си добре?

Понечи да потвърди, но думите излязоха завалени.

— Накарай я да повърне, Трав. Изкарай малко текила от организма й.

— Божичко, Шеп, остави я на мира — скастри го Америка отегчено, — тя си е добре.

Шепли свъси вежди.

— Само се опитвам да предотвратя нещо лошо.

— Аби? Добре ли си? — попита Америка.

Аби успя да се усмихне, макар и с полузаспал вид.

Америка се обърна към Шепли.

— Остави я просто да мине през тялото й, тя ще изтрезнее. Не й е за пръв път. Успокой се.

— Не е за вярване — рече Шепли. — Травис?

Допрях буза до челото на Аби.

— Враб? Искаш ли за всеки случай да повърнеш?

— Не — отвърна тя. — Искам да танцувам — заяви, като обви още по-здраво ръце около мен. Погледнах към Шепли и свих рамене.

— Щом е права и се движи…

Шепли недоволно мина през тълпата на импровизирания дансинг и се скри от погледа ми. Америка цъкна с език и завъртя очи, но го последва.

Аби притисна тяло до моето. Въпреки че песента беше бърза, ние танцувахме бавно по средата на стаята, заобиколени от хора, които подскачаха и размахваха ръце. Сините, лилавите и зелените светлини танцуваха заедно с нас по пода и стените. Сините се отразяваха от лицето на Аби и аз с усилие се сдържах да не я целуна.

Няколко часа по-късно купонът започна да утихва, но двамата с Аби още бяхме на дансинга.

Тя беше поизтрезняла малко, след като й намерих няколко бисквити и сирене, и се опитваше да танцува с Америка на някаква глупава поп песен, но иначе през цялото време беше в моите обятия, сплела пръсти зад шията ми.

Повечето гости или си бяха тръгнали, или бяха припаднали някъде из апартамента, а кавгата между Шепли и Америка се влошаваше.

— Аз си тръгвам, ако искаш, ела с мен — заяви Шепли и тръгна към вратата.

— Не още — промърмори Аби с полузатворени очи.

— Мисля, че тази вечер приключи. Да се прибираме — качах аз и направих крачка към вратата, но Аби не помръдна. Гледаше вторачено пода със зеленикав цвят на кожата.

— Ще повръщаш ли?

Тя вдигна поглед към мен с притворени клепачи.

— Май е време.

Няколко пъти се сгърчи, преди да я взема в обятията си.

— Ти, Травис Мадокс, си секси, когато не се държиш като курва — рече тя с нелепа пиянска усмивка, разкривила устата й във всички посоки.

— Хм… благодаря — отвърнах аз и се наместих, за да я хвана по-добре.

Аби докосна бузата ми с длан.

— Знаеш ли го, мистър Мадокс?

— Кое, мила?

Изражението й стана сериозно.

— В някой друг живот бих могла да те обичам.

Взрях се в блесналите й очи. Беше пияна, но за миг ми се стори, че няма нищо лошо да се престоря, че наистина го мисли.

— Аз бих могъл да те обичам в този.

Тя отметна глава и притисна устни в ъгълчето на устата ми. Искаше да ме целуне, но не успя. После се отдръпна и главата й се стовари върху рамото ми.

Огледах се. Всички присъстващи, които още бяха в съзнание, ни гледаха, поразени от това, което току-що бяха видели.

Без да кажа и дума повече, я пренесох до чарджъра, където ни чакаше Америка със скръстени ръце.

— Погледни я! — каза Шепли, като посочи към Аби. — Тя ти с приятелка, а ти й позволи да направи нещо безумно опасно! Насърчи я!

Америка посочи себе си.

— Познавам я, Шеп! Виждала съм я да прави много повече пари!

Стрелнах я с очи.

— Шотове — уточни тя. — Виждала съм да изпива много повече за пари. Знаеш какво имам предвид.

— Чуй се само! — изкрещя Шепли. — Дошла си с Аби чак от Канзас, за да я пазиш от неприятности. А виж я сега! Алкохолът в кръвта й е толкова много, че е изгубила съзнание! Не може да допускаш това!

Америка присви очи.

— О! Благодаря за публичната проповед какво не бива да се прави в колежа, мистър Осемнайсетгодишен младеж от братство с милиард и половина сериозни гаджета зад гърба си! — Тя направи кавички с пръсти на думата „сериозни“.

Шепли зяпна. Не му беше смешно.

— Качвай се в шибаната кола. Ставаш лоша, когато си пияна.

Америка се изсмя.

— Не си ме виждал лоша, мамино момченце!

— Казах ти, че приключихме!

— Да, също и аз и моят задник! Това не значи, че ще му се обаждам по два пъти на ден!

— Кучка!

Кръвта се дръпна от лицето на Америка.

— Заведи. Ме. Вкъщи.

— С най-голямо удоволствие, ако се качиш в проклетата кола — Шепли изкрещя последните думи. Лицето му беше почервеняло, а вените на врата му пулсираха.

Америка отвори вратата и се качи на задната седалка, без да затвори. Помогна ми да сложа Аби до нея, а самият аз седнах отпред.

Пътят до къщи беше кратък и го изминахме в пълно мълчание. Когато Шепли паркира, скочих от колата и издърпах седалката напред.

Аби беше сложила глава на рамото на Америка, а косата й се спускаше върху лицето. Пресегнах се и я извадих от колата, като я преметнах през рамо. Америка също се измъкна и тръгна право към своята кола, вадейки ключовете от чантата си.

— Мер — повика я Шепли, а в съкрушения му глас вече се долавяше разкаяние. Америка седна на шофьорското място, тресна вратата под носа на Шепли и даде на заден ход.

Аби лежеше на рамото ми с дупето нагоре, а ръцете й се люлееха зад гърба ми.

— Тя трябва да се върне за Аби, нали? — попита отчаяно Шепли.

Аби простена и тялото й подскочи. Ужасното изхълцване, което винаги предшества повръщането, беше последвано от силен плисък. Задната страна на крачолите ми се намокри.

— Кажи ми, че не е това, което си мисля — замръзнах аз на място.

Шепли се наведе да погледне и веднага се изправи.

— Точно това е.

Изтичах нагоре по стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж, и подканих Шепли да намери по-бързо ключовете си от апартамента. Той най-после отвори и аз се втурнах към банята.

Аби се наведе над тоалетната и започна да изпразва съдържанието на стомаха си с литри. Косата й вече беше мокра от повърнатото навън, но аз взех едно от онези кръгли черни разтегливи неща от мивката и събрах дългата й коса на опашка. Влажните кичури се слепваха, но успях да ги вържа неведнъж бях виждал как момичетата увиват тези ластици около косите си, така че бързо се справих.

Тялото на Аби отново подскочи. Намокрих една гъба и седнал до нея, я сложих на челото й. Тя се облегна на ваната и простена.

Нежно избърсах лицето й с влажната гъба, а после се опитах да седя неподвижно, защото тя отпусна глава на рамото ми.

— Ще се оправиш ли?

Тя се намръщи, а когато пак й призля, успя да стисне устни, докато се наведе над тоалетната. Тялото й се сгърчи и тя изля още течности в чинията.

Аби беше много дребничка, а изхвърляше огромни количества. Започнах да се притеснявам. Излязох от банята и се върнах с две кърпи, чаршаф, три одеяла и четири възглавници. Аби стенеше над тоалетната чиния с треперещо тяло. Наредих нещата до ваната и зачаках с пълното съзнание, че е много вероятно да се наложи да прекараме нощта в този ъгъл на банята.

На вратата се появи Шепли.

— Да се… обадя ли на някого?

— Не още. Ще я наблюдавам.

— Добре съм — обади се Аби. — Това е начинът да не получа алкохолно отравяне.

Шепли се намръщи.

— Не, това е глупост. И нищо друго.

— А ти оправи ли се с… с нейния…

— С подаръка ли? — повдигна вежди той.

— Да.

— Оправих се. — Беше видимо недоволен.

— Благодаря ти, пич.

Аби пак се облегна на ваната, а аз побързах да избърша лицето й. Шепли намокри чиста гъба и ми я подхвърли.

— Благодаря.

— Ако ти трябвам, ще лежа буден в леглото си и ще се мъча да измисля как да накарам Мер да ми прости.

Отпуснах се, доколкото можех, край ваната и притеглих Аби към себе си. Тя въздъхна и тялото й се притисна в моето. Макар да бях облят в повръщано, не исках да бъда никъде другаде, освен до нея. В съзнанието ми постоянно се връщаха думите й от купона.

„В някой друг живот бих могла да те обичам.“

Аби лежеше немощно в ръцете ми и разчиташе на моята грижа. В този момент осъзнах, че чувствата ми към нея са много по-силни, отколкото съм предполагал. Някъде между първата ни среща и тази нощ на пода в банята аз се бях влюбил в нея.

Тя въздъхна и склони глава в скута ми. Проверих дали е добре завита с одеялата и едва тогава си позволих да се отпусна.

— Трав? — пошепна тя.

— Да?

Не отговори. Дишането й се изравни и главата й натежа върху краката ми. Студеният порцелан на гърба ми и безпощадните плочки на пода нямаха милост, но не смеех да мръдна. Тя се чувстваше удобно и щеше да остане така. Двайсетина минути я гледах как диша. После онези части, които до този момент ме боляха, изтръпнаха и очите ми се затвориха.