Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (11)

Десета глава
Съсипан

На Ками не й трябваше много време да разбере, че не съм добра компания. Подаваше ми бирите една след друга, докато седях на обичайното си място на бара във „Вратата“. Цветовете от лампите на тавана се гонеха из помещението, а музиката беше достатъчно силна, за да удави мислите ми.

Кутията ми червено „Марлборо“ беше почти празна, но не това беше причината за тежестта в гърдите ми. Бяха минали няколко момичета, които се бяха опитали да завържат разговор, но аз не можех да откъсна очи от изгорялата до половината цигара между пръстите ми. Пепелта беше толкова дълга, че беше въпрос на време да падне, след което наблюдавах горящите точици по края на хартията и се мъчех да отклоня вниманието си от задушаващите чувства, които музиката не бе успяла да заглуши.

Когато тълпата се разреди и Ками спря да лети с хиляда мили в час, тя сложи празна чаша пред мен и я напълни догоре с „Джим Бийм“. Посегнах да я взема, но тя сложи татуираните си пръсти върху кожената лента на китката ми. Когато свиеше юмруци, получаваше се надписът „Кукличка“.

— Добре, Трав. Да чуем.

— Какво да чуеш? — попитах аз в немощен опит да се измъкна.

Тя поклати глава.

— За момичето?

Чашата докосна устните ми и аз изметнах глава назад, докато парещата течност се стичаше по гърлото ми.

— Какво момиче?

Ками завъртя очи.

— Какво момиче. Ти сериозно ли? За каква ме взимаш?

— Добре, добре. Тя е гълъбица.

— Гълъбица ли? Шегуваш се.

Изсмях се.

— Аби е гълъбица. Дяволска гълъбица, която така завъртя главата ми, че не мога да мисля ясно. Всичко е толкова объркано, Кам. Всички правила, които някога съм имал, падат едно след едно. Аз съм лигльо. По-лошо… аз съм Шеп.

Ками се засмя.

— Не бъди лош.

— Права си. Шепли е добро момче.

— Не бъди лош и към себе си — каза тя, като хвърли парцал върху бара и започна да го бърше в кръг. — Господи, Трав, влюбването не е грях.

Огледах се.

— Обърках се. На мен ли говориш или на Господ?

— Сериозно. Значи имаш чувства към нея. И?

— Тя ме мрази.

— Не може да бъде.

— Наистина, чух я тази вечер. Случайно. Мисли ме за мръсник.

— Така ли каза?

— В общи линии.

— Ами ти донякъде си такъв.

— Много ти благодаря — намръщих се аз.

Тя протегна ръце, подпряла лакти на бара.

— Можеш ли да възразиш, като имаш предвид досегашното си поведение? Искам да кажа… може би за нея няма да си такъв. Може би за нея ще бъдеш по-добър.

Тя наля още едно малко и аз не й дадох шанс да ме спре, преди да го гаврътна.

— Права си. Наистина се държах като мръсник. Мога ли да се променя? Не знам, мамка му. Може би не толкова, че да я заслужа.

Ками сви рамене и прибра бутилката.

— Мисля, че трябва да я оставиш тя да прецени.

Запалих цигара, вдишах дълбоко и допълних бездруго опушеното помещение с дима от дробовете си.

— Хвърли още една бира.

— Трав, мисля, че пи достатъчно.

— Мамка му, Ками, просто ми я дай.

Когато се събудих, през щорите се процеждаха лъчите на следобедното слънце, но можеше и да е обяд посред бяла пясъчна пустиня. Клепачите ми веднага се затвориха.

В устата ми лепнеше комбинация от сутрешен дъх, химикали и котешка пикня. Мразех неизбежния вкус, който оставаше след нощ на тежко пиянство.

Опитах се да си спомня нещо от изминалата нощ, но без полза. Със сигурност имаше веселба, но къде и с кого — оставаше пълна загадка.

Погледнах наляво и видях, че завивките са дръпнати. Аби вече беше станала. Босите ми крака зашляпаха странно по пода, докато се тътрех по коридора. Намерих Аби заспала на фотьойла. Спрях се, обзет от объркване и паника. Мозъкът ми още се къпеше в алкохол, който смазваше всичките ми мисли. Защо не беше спала в леглото? Какво бях направил, та да отиде да спи на стола? Сърцето ми заби лудо. В този момент ги видях: две празни опаковки от презервативи.

Мамка му. Мамка му! Изведнъж на вълни ме връхлетяха спомени от предната нощ: как продължих да пия, как две момичета не си тръгнаха, когато се опитах да ги пропъдя, как накрая им предложих да им покажа какво значи удоволствие — едновременно — и как те въодушевено приеха идеята.

Захлупих лице в шепите си. Бях ги довел тук. Бях ги изчукал тук. Аби вероятно беше чула всичко. О, боже. Не можеше да сгафя повече. Нямаше как да е по-лошо. Щом се събудеше, тя щеше да си събере багажа и да си тръгне.

Седнах на дивана, все така закрил устата и носа си с ръце, и се загледах в нея. Трябваше да оправя тази каша. Как?

В ума ми се блъскаха идеи, една от друга по-глупави. Времето ми изтичаше. Върнах се в стаята си възможно най-тихо, преоблякох се и се промъкнах в стаята на Шепли.

Америка се размърда и Шепли вдигна глава.

— Какво правиш, Трав? — прошепна той.

— Трябва да взема колата ти. Само за малко. Да купя някои неща.

— Добре… — отвърна той объркано.

Ключовете издрънчаха, като ги взех от шкафчето му, после се спрях за секунда.

— Направи ми услуга. Ако тя се събуди, преди да съм се върнал, задръж я, става ли?

Шепли си пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам, Травис, но… човече, снощи беше…

— Много зле, нали?

Той направи физиономия.

— Не мисля, че тя ще остане, братовчед. Съжалявам.

Аз кимнах.

— Просто опитай.

Преди да изляза от апартамента, хвърлих за последно поглед към спящото лице на Аби и се разбързах още повече. Чарджърът едва издържаше на скоростта, с която исках да се движа.

Точно преди да стигна до пазара, ме хвана червен светофар и аз изкрещях, удряйки по волана:

— Майната ти, превключвай!

След няколко секунди отново светна зелено и аз потеглих със свистене на гумите.

Паркирах и се втурнах в магазина. Грабнах количка с пълното съзнание, че изглеждам като луд. Обикалях пътеките между щандовете и хвърлях вътре всичко, което мислех, че харесва, или си спомнях, че е яла, или дори че някога е споменавала. От един рафт висеше нещо розово и меко и дори то се озова в количката.

Извинението нямаше да я накара да остане, но може би жестът щеше да успее. Спрях на няколко крачки от касата. Бях отчаян. Нямаше да се получи.

— Господине? Готов ли сте?

Поклатих унило глава.

— Не… не знам.

Жената ме изгледа и пъхна ръце в джобовете на бяло-жълтата си раирана престилка.

— Търсите ли нещо? Мога ли да ви помогна?

Не отговорих само избутах количката до касата. Гледах я как маркира любимите храни на Аби. Това беше най-тъпата идея в историята и единствената жива жена, за която ми пукаше щеше да ми се изсмее, докато си приготвяше багажа.

— Осемдесет и четири долара и седемдесет и седем цента.

Подадох й дебитната си карта, а тя ми връчи торбите. Втурнах се към паркинга и след секунди чарджърът вече издухваше всички паяжини от тръбите си на път към апартамента.

Изкачих се по стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж, и влетях през вратата. Над облегалката на дивана се виждаха главите на Америка и Шепли. Телевизорът беше включен, но без звук. Слава богу. Тя още спеше. Торбите се удариха в плота, когато ги оставих, но после се опитах да не вдигам много шум с шкафовете, докато прибирах покупките.

— Обадете ми се, когато Враб се събуди — помолих аз тихо. — Взел съм спагети, палачинки, ягоди и онази овесена гадост с шоколад. Тя обича „Фрути Пебълс“, нали, Мер? — обърнах се аз.

Аби беше будна и ме гледаше от стола. Спиралата беше размазана под очите й. Тя изглеждаше точно толкова зле, колкото се чувствах аз.

— Здрасти, Врабчо.

Тя впери празен поглед в мен. Направих няколко крачки към дневната, по-нервен, отколкото бях на първия си бой.

— Гладна ли си, Враб? Ще ти направя палачинки. Или… има и овесена каша. Взел съм ти и от онази розова пяна, с която се бръснат момичетата, и сешоар, и… само секунда, ето тук е.

Взех едната торба и я изсипах на дивана в дневната.

Докато търсех розовата гадост, която си мислех, че тя ще хареса, погледът ми попадна върху багажа на Аби: готов, чакащ до вратата. Коремът ми се сви и памучният вкус в устата ми се завърна. Излязох в коридора, като се опитвах да се овладея.

— Багажът ти е събран.

— Знам.

В гърдите ме опари физическа болка.

— Ти си тръгваш.

Аби погледна към Америка, която беше вперила очи в мен, сякаш искаше да ме убие на място.

— Нима очакваше да остане?

— Миличка… — прошепна Шепли.

— Хич и не започвай, Шеп. Да не си посмял да го защитаваш — процеди тя през зъби.

Аз преглътнах.

— Толкова съжалявам, Враб. Не знам какво да кажа.

— Хайде, Аби. — Америка стана и я дръпна за ръката, но Аби не помръдна. Направих крачка напред, но Америка ме заплаши с пръст.

— Травис, господ да ми е на помощ, ако се опиташ да я спреш, ще те залея с бензин и ще те подпаля в съня ти!

— Америка — обади се отново Шепли.

Положението бързо се влошаваше от всички възможни посоки.

— Всичко е наред — каза Аби.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шепли.

Тя завъртя очи и ме посочи.

— Снощи Травис си е довел жени от бара — какво толкова?

Затворих очи и се помъчих да разсея болката. Толкова се страхувах, че ще поиска да си тръгне, че не ми беше хрумнало, че може да не й пука.

Америка се намръщи.

— Ти нямаш нищо против случилото се?

Аби се огледа.

— Травис може да води тук когото си поиска. Това е неговият апартамент.

Аз преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Значи не си си събрала багажа? — попита той.

Тя поклати глава и погледна часовника.

— Не, а сега трябва да разопаковам всичко. Освен това трябва да ям, да се изкъпя, да се облека… — каза тя и отиде в банята.

Америка ме изгледа убийствено, но аз не й обърнах внимание. Приближих се до вратата на банята и тихо почуках.

— Враб?

— Да? — отговори приглушен глас.

— Оставаш ли?

Затворих очи в очакване на наказанието.

— Бих могла да си тръгна, ако искаш, но басът си е бас.

Ударих глава във вратата.

— Не искам да си тръгваш, но няма да ти се разсърдя, ако го направиш.

— Искаш да кажеш, че ме освобождаваш от баса ли?

Отговорът беше лесен, но не исках да я принуждавам да стои тук, ако не иска. В същото време мисълта да я пусна да си върви ме ужасяваше.

— Ако кажа „да“, ще си тръгнеш ли?

— Ами да. Аз не живея тук, глупчо — отвърна тя с неискрен смях.

Не можех да разбера дали е разстроена, или просто уморена от нощта, прекарана на фотьойла, но ако беше първото, нямаше начин да я пусна. Повече никога нямаше да я видя.

— Тогава не, басът е още в сила.

— Може ли сега да се изкъпя? — попита тя пресипнало.

— Да…

Америка се появи с тежка крачка в коридора и спря точно пред мен.

— Ти, егоистично копеле такова — изръмжа тя и тресна вратата на стаята на Шепли зад гърба си.

Отидох в стаята си, грабнах хавлията и чехлите й и се върнах пред вратата на банята. Очевидно щеше да остане, но целуването на задници винаги вършеше добра работа.

— Врабчо? Нося ти някои неща.

— Остави ги на мивката.

Отворих вратата и оставих нещата й на ръба на мивката, забол поглед в пода.

— Откачих. Чух те как описваш на Америка нещата, които не понасяш в мен, и побеснях. Исках само да изляза и да пийна нещо, за да си събера мислите, но преди да се усетя, се бях натряскал и тези момичета… — Замълчах, опитвайки се да овладея гласа си. — Събудих се тази сутрин и теб те нямаше, а като те намерих на фотьойла и видях опаковките на пода, направо ми призля.

— Можеше просто да ме попиташ, вместо да харчиш цяло състояние в супермаркета, за да ме подкупваш.

— Не ми пука за парите, Враб. Боях се, че ще си тръгнеш и повече никога няма да ми проговориш.

— Не съм искала да нараня чувствата ти — каза тя искрено.

— Знам. И знам, че е все едно какво ще ти кажа сега, защото оплесках всичко… както винаги.

— Трав?

— Да?

— Моля те, недей да караш пиян. Става ли?

Искаше ми се да кажа още нещо, да се извиня отново, да й обясня, че съм си изгубил ума по нея, че наистина полудявам, защото не знам какво да правя с тези чувства, но думите просто не идваха. Мислех само за факта, че след всичко, което се беше случило, след всичко, което бях казал, единствената й реакция бе да ме упрекне, че съм карал пиян.

— Да, става — казах аз и затворих вратата.

Часове наред се правих, че зяпам телевизия, докато Аби се гласеше в банята за купона в братството, а после реших да се облека, преди да й е потрябвала стаята.

В гардероба висеше сравнително изгладена бяла риза, така че грабнах нея и джинси. Почувствах се глупаво, докато се борех с копчето на ръкавела пред огледалото. Накрая се отказах и навих ръкавите до лактите. Това беше повече в мой стил.

Излязох от стаята и отново се отпуснах на дивана. Чух как се затваря вратата на банята и как босите крачета на Аби шляпат по пода.

Часовникът ми не помръдваше, а по телевизията, естествено, не даваха нищо, освен дръзки спасителни акции и реклами на рендета. Бях изнервен и отегчен, а при мен това не е добра комбинация.

Когато търпението ми се изчерпа, почуках на вратата на стаята.

— Влез — извика Аби отвътре.

Тя стоеше в средата на стаята, а пред нея имаше чифт обувки на високи токове. Аби винаги беше красива, но тази вечер беше съвършена. Приличаше на момиче от корицата на някое модно списание, от онези, които са наредени точно пред касите в магазините. Всеки сантиметър от тялото й беше намазан, гладък, лъснат до съвършенство. Едва не си паднах на задника. Не можех да помръдна; стоях сащисан, а го най-сетне успях да отроня една-единствена дума:

— Леле.

Тя се усмихна и погледна роклята си.

Сладката й усмивка ме върна в действителността.

— Изглеждаш удивително — казах аз, без да откъсвам очи от нея.

Тя се наведе, за да си обуе обувките. Тясната й рокля се повдигна леко нагоре и оголи още сантиметър от бедрата й.

После се изправи и бързо ме измери с поглед.

— И ти изглеждаш добре.

Пъхнах ръце в джобовете си и се сдържах да не изтърся: „Мисля, че се влюбвам в теб“ или някоя подобна глупост, която се въртеше в главата ми.

Подадох й ръка и тя ми позволи да я отведа до дневната.

— Паркър ще хлъцне, като те види — отбеляза Америка.

Като цяло тя беше добро момиче, но вече започвах да разбирам колко гадна може да бъде, ако не си от нейната страна. Сдържах се да не я спъна, докато вървяхме към чарджъра на Шепли, и мълчах по целия път до къщата на „Сигма Тау“.

В мига, в който Шепли отвори вратата на колата, се чу силната противна музика, която се носеше от къщата. Разни двойки се целуваха и натискаха, навсякъде летяха първокурсници, които се опитваха да сведат щетите над двора до минимум, момичета от сестринството се разхождаха ръка за ръка на малки групички и се мъчеха да не заклещят тънките си токове в тревата.

Двамата с Шепли тръгнахме напред, а Америка и Аби вървяха зад нас. Изритах червена пластмасова чаша от пътя си и отворих вратата. Аби за пореден път не забеляза жеста ми.

На кухненския плот стоеше буре с бира, а до него — кула от червени чаши. Напълних две и подадох едната на Аби.

— Не взимай от никого, освен от мен и от Шеп — прошепнах в ухото й. — Не искам някой да ти сложи нещо в чашата.

Тя завъртя очи.

— Никой няма да ми сложи нищо в чашата, Травис.

Очевидно не познаваше добре някои от момчетата в братството. Всъщност и аз не бях чувал истории с конкретни имена. Което беше хубаво, защото ако хванех някого да прави подобни простотии, щях да му ги избия завинаги от главата.

— Просто не пий нищо, което не съм ти дал аз, моля те. Вече не си в Канзас, Врабчо.

— Това не го бях чувала — изсумтя тя и изгълта половината си бира, преди да отлепи чашата от устните си. Умееше да пие, признавах й това.

Стояхме в коридора до стълбите и се опитвахме да се преструваме, че всичко е наред.

Няколко пъти до нас се спираха момчета от братството и момичета от сестринството, но бързо ги отпращах. Надявах се Аби да забележи, но не би.

— Искаш ли да танцуваме? — подръпнах я аз за ръката.

— Не, благодаря.

Не можех да я виня след предната нощ. Имах късмет, че изобщо ми говори.

Тя докосна рамото ми с тънките си нежни пръсти.

— Просто съм уморена, Трав.

Сложих ръка върху нейната и понечих отново да й се извиня, да й кажа, че се мразя за това, което бях направил, но погледът й се насочи към някого зад гърба ми.

— Здрасти, Аби! Значи успя.

Кожата на врата ми настръхна. Паркър Хейс.

Очите на Аби светнаха и тя бързо дръпна ръката си изпод моята.

— Да, тук сме вече от час.

— Изглеждаш невероятно! — изкрещя той.

Аз му се озъбих, но той беше толкова захласнат по Аби, че не забеляза.

— Благодаря! — усмихна се тя.

Помислих си, че не съм единственият, който успява да я накара да се усмихне по този начин, и изведнъж ми стана трудно да овладявам гнева си.

Паркър кимна към дневната и се усмихна.

— Искаш ли да танцуваме?

— Не, малко съм уморена.

Леко чувство на облекчение поуталожи гнева ми. Проблемът не беше в нея, тя наистина беше уморена и не й се танцуваше. Скоро обаче яростта ми се върна. Тя беше уморена, защото беше стояла будна половината нощ заради шума с момичетата, които бях завел у дома, а другата половина беше прекарала на фотьойла. И сега Паркър беше тук, долетял като рицар на бял кон, както винаги. Мръсно копеле.

Паркър ме погледна, без да се смути от изражението ми.

— Мислех, че няма да идваш.

— Промених решението си — отвърнах аз, като с всички сили се сдържах да не го фрасна във физиономията и да направя на пух и прах четиригодишните усилия на зъболекаря му.

— Виждам — рече Паркър, вперил поглед в Аби. — Искаш ли да се освежим навън?

Тя кимна, а аз имах чувството, че някой ми е изкарал въздуха. Аби последва Паркър нагоре по стълбите. Той се спря, за да й подаде ръка. Когато стигнаха до горе, той отвори вратата към балкона.

Аби изчезна и аз затворих очи с надеждата да спра крясъците в главата си. Всичко в мен ме тласкаше да се кача горе и да си я върна. Стиснах перилата, за да се възпра.

— Изглеждаш бесен — каза Америка, като допря чашата си до моята.

Отворих очи.

— Не. Защо?

Тя направи физиономия.

— Не ме лъжи. Къде е Аби?

— Горе. С Паркър.

— О!

— Какво трябва да значи това?

Тя сви рамене. Беше тук само от час, а в очите й вече се виждаше онзи познат блясък.

— Ревнуваш.

Пристъпих от крак на крак. Не бях свикнал някой да ми говори така прямо, освен Шепли.

— Къде е Шеп?

Америка завъртя очи.

— Изпълнява дълга си на първокурсник.

— Поне няма да се наложи да чисти след това.

Тя поднесе чашата до устните си и отпи. Представа нямах как вече е успяла да се натряска така.

— Е, така ли е?

— Кое?

— Ревнуваш ли?

Намръщих се. Обикновено не се държеше толкова противно.

— Не.

— Станаха две.

— Моля?

— Станаха две лъжи.

Огледах се. Надявах се Шепли скоро да ме избави от това.

— Страшно сгафи снощи — изтърси тя с внезапно прояснен поглед.

— Знам.

Тя присви очи и ме изгледа толкова сурово, че ми се прииска да се смаля. Америка Мейсън беше сладко русо ангелче, но когато поискаше, можеше да стане страховита.

— Трябва да се отдръпнеш, Трав. — Тя вдигна очи към горния етаж. — Той е това, което тя си мисли, че иска.

Стиснах зъби. Вече го знаех, но не ми беше приятно да го чуя от Америка. Досега си мислех, че няма нищо против връзка между нас с Аби, и това някак ме успокояваше, че не е съм пълен кретен, задето я преследвам.

— Знам.

Тя повдигна вежди.

— Не мисля.

Не отговорих и избягвах погледа й. Тя ме хвана за брадичката и ме стисна.

— Знаеш ли го наистина?

Опитах се да кажа нещо, но пръстите й стискаха устните ми. Отдръпнах се и свалих ръката й от лицето си.

— Вероятно не. Известен съм с това, че не постъпвам правилно.

Америка се взря в мен и след няколко секунди се усмихна.

— Добре.

— Моля?

Тя ме потупа по бузата и ме посочи с пръст.

— Ти, Лудо куче, си точно това, от което дойдох да я пазя. Но знаеш ли какво? Всички си имаме недостатъци. Въпреки грандиозния ти гаф може да се окажеш точно това, от което тя има нужда. Получаваш още един шанс. — Тя размаха показалеца си пред носа ми. — Само един. И не се излагай… нали се сещаш… повече от обичайното.

После се отдалечи и изчезна някъде по коридора.

Странно момиче.

Купонът течеше както обикновено: драми, едно-две сбивания, нацупени момичета, едно-две спречквания между двойки, завършващи с това, че жените си тръгват със сълзи, а зарязаните мъжкари припадат или повръщат на непредназначени за целта места.

Погледът ми се насочваше към горния етаж по-често, отколкото ми се искаше. Въпреки че момичетата буквално си просеха да ги заведа у дома, стоях нащрек и се мъчех да не си представям как Аби и Паркър се натискат или още по-зле, че той успява да я разсмее.

— Здрасти, Травис — чух пискливо чуруликане зад гърба си.

Не се обърнах, но момичето само се погрижи да се появи в полезрението ми.

— Изглеждаш отегчен — каза то, като се облегна на дървения парапет. — Може би трябва да ти правя компания.

— Не съм отегчен. Можеш да си вървиш — отвърнах аз и отново погледнах нагоре.

Аби стоеше на площадката с гръб към стълбите.

Момичето се изкиска.

— Много си смешен.

Аби мина покрай мен и отиде при Америка. Последвах я, като оставих пияната мацка да си говори сама.

— Можете да тръгвате — каза Аби със сподавено вълнение. — Паркър предложи да ме закара.

— Какво? — изненада се Америка, а уморените й очи светнаха като лагерни огньове.

— Какво? — попитах и аз, неспособен да сдържа раздразнението си.

Америка се обърна към мен.

— Има ли проблем?

Изгледах я гневно. Много добре знаеше какъв ми е проблемът. Хванах Аби за лакътя и я дръпнах зад ъгъла.

— Ти дори не го познаваш.

Тя изтръгна ръката си от моята.

— Не е твоя работа, Травис.

— Да бе! Няма да позволя да се возиш с напълно непознат! Ами ако се опита да направи нещо?

— Чудесно! Той е готин!

Не можех да повярвам. Тя наистина му се връзваше.

— Паркър Хейс, Враб? Наистина ли? Паркър Хейс. Що за име е това изобщо?

Тя скръсти ръце и вирна брадичка.

— Престани, Трав. Ставаш гаден.

Наведох се към нея. Бях разярен.

— Ако те докосне, ще го убия.

— Аз го харесвам.

Едно беше да си мисля, че се е подвела, друго беше да я чуя как го признава. Тя беше прекалено добра за мен, но по дяволите, беше прекалено добра и за Паркър Хейс. Защо се прехласваше по този идиот? Лицето ми се стегна от гнева, който пареше във вените ми.

— Чудесно. Ако те натисне на задната седалка, да не си посмяла да ми се оплачеш.

Тя зяпна, беше обидена и ядосана.

— Не се тревожи, няма! — процеди и се опита да ме заобиколи.

Осъзнах какво съм казал и я хванах за ръката. Въздъхнах, без да се обръщам.

— Не исках да кажа това, Враб. Ако те нарани… ако дори те накара да се почувстваш неудобно, веднага ми кажи.

Раменете й се отпуснаха.

— Знам, че не го мислеше. Но трябва да преодолееш тази твърде закрилническа нагласа на големия брат.

Изсмях се. Тя наистина нищо не разбираше.

— Не се правя на голям брат, Врабчо. Ни най-малко.

Паркър се появи иззад ъгъла и пъхна ръце в джобовете си.

— Разбрахте ли се?

— Да, да тръгваме.

Тя го хвана под ръка, а аз си представих как ги настигам и му забивам един лакът в главата. В този момент Аби се обърна и ме видя как го гледам. „Престани“, каза тя с устни и продължи напред. Паркър й задържа вратата и на лицето й се разля широка усмивка.

Разбира се. Когато той го правеше, веднага забелязваше.