Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (28)

Двайсет и седма глава
Огън и лед

Димът беше навсякъде. В която и стая да се озовях, дишах плитко, а въздухът пареше и изгаряше дробовете ми.

Наведох се и се подпрях задъхано на колене. Чувството ми за ориентация беше отслабнало от тъмнината и от реална възможност да не успея да намеря приятелката си и брат си, преди да е станало твърде късно. Вече дори не бях сигурен дали самият аз ще мога да изляза.

Между пристъпите на кашлица чух тропане от съседното помещение.

— Помощ! Някой да ми помогне!

Беше Аби. Изпълнен с нова решителност, аз се втурнах пипнешком по посока на гласа й.

Ръцете ми опряха в стена и спрях да потърся вратата в нея. Беше заключена.

— Врабчо? — извиках, тропайки по вратата.

Гласът на Аби беше станал пронизителен. Отстъпих назад заритах вратата, докато я разбих.

Аби стоеше върху един чин точно под прозореца и удряше толкова отчаяно по стъклото, че дори не ме забеляза.

— Врабчо? — повиках я аз, кашляйки.

— Травис! — изкрещя тя, скочи от чина и се хвърли в обятията ми.

Хванах лицето й.

— Къде е Трент? — попитах.

— Тръгна след тях! — промълви тя, а по лицето й се стичаха сълзи. — Опитах се да го накарам да дойде с мен, но не се съгласи!

Погледнах назад към коридора. Пламъците наближаваха към нас, поглъщайки покритите мебели покрай стените.

При тази гледка Аби затаи дъх и се разкашля. Аз се намръщих, чудейки се къде, по дяволите, е брат ми. Ако е бил и края на коридора, беше невъзможно да се е спасил. Гърлото ми се сподави от ридание, но като видях ужаса в очите на Аби, го потиснах.

— Ще се измъкнем, Враб.

Долепих бързо и настойчиво устни в нейните, след което се качих на чина.

Натиснах прозореца и завъртях дръжката с мускули, потръпващи от напрежението.

— Дръпни се, Аби! Ще разбия стъклото!

Аби отстъпи крачка встрани. Цялото й тяло трепереше. Аз свих лакът и изсумтях, когато юмрукът ми разби прозореца. Стъклото се пръсна.

— Хайде! — извиках и й подадох ръка.

Въздухът в стаята се нажежи от пламъците. Тласкан от неистов страх, вдигнах Аби с една ръка и я избутах навън.

Тя ме изчака на колене да се кача при нея и ми помогна да се изправя. Сирените виеха от другата страна на сградата, й по тухлите на съседните сгради танцуваха червените и сините светлини на пожарните и полицейските коли.

Дръпнах Аби след себе си и двамата заедно се затичахме към тълпата, събрана пред сградата. Оглеждахме покритите със сажди лица, за да открием Трентън, и крещях името му. Нямаше го там. Погледнах телефона си с надеждата да ме е търсил. Не беше.

Покрих уста с ръце. Бях на ръба на отчаянието, не знаех какво да правя. Брат ми се беше изгубил в горящата сграда. Нямаше го навън и изводът беше само един.

— ТРЕНТ! — изкрещях аз, като обхождах тълпата с очи и триех врата си.

Тези, които бяха успели да излязат, се прегръщаха и плачеха зад колите на Бърза помощ и с ужас гледаха как пожарните изливат вода през прозорците. Огнеборците тичаха навътре с маркучи в ръка.

— Не се е измъкнал — прошепнах аз. — Не се е измъкнал, Врабчо.

Свлякох се на колене, а по бузите ми се стичаха сълзи.

Аби падна до мен и ме прегърна.

— Трент е умен, Трав. Излязъл е. Трябва да е намерил друг път.

Отпуснах се в скута й, стиснал тениската й с ръце, свити и юмруци.

Мина час. Виковете и плачът на избягали и зяпачи утихнаха и се възцари зловеща тишина. Пожарникарите изнесоха само двама оцелели, после излизаха все с празни ръце. Всеки път, когато от сградата се покажеше някой, притаявах дъх. Част от мен се надяваше да е Трентън, друга част се страхуваше да не е.

Половин час по-късно изнасяха само безжизнени тела. Вместо да ги реанимират, просто ги оставяха до другите жертви и ги завиваха. Земята се покри с трупове, значително повече от броя на оцелелите.

— Травис?

Адам стоеше до нас. Изправих се и помогнах на Аби да стане.

— Радвам се, че сте се измъкнали — каза Адам с шокиран, объркан вид. — Къде е Трент?

Не отговорих.

Погледите ни се върнаха към овъглените останки от „Кийтън Хол“. От прозорците продължаваше да излиза гъст черен дим. Аби зарови лице в гърдите ми и стисна тениската ми в малките си юмруци.

Гледката беше кошмарна, но нищо не можех да направя.

— Трябва… трябва да се обадя на татко — сбръчках чело аз.

— Може би трябва да изчакаш, Травис — каза Аби. — Още нищо не знаем.

Дробовете ми пареха, очите също. Цифрите се размазваха пред погледа ми от сълзите, които се стичаха по лицето ми.

— Не трябваше да става така. Той изобщо не трябваше да е там.

— Това беше нещастен случай, Травис. Не можеш да предвидиш, че ще се случи такова нещо — опита се да ме успокои Аби, като ме докосна по бузата.

Лицето ми се сгърчи и аз стиснах очи. Трябваше да се обадя на баща си и да му кажа, че Трентън все още е в горяща сграда и че аз съм виновен за всичко. Не знаех дали семейството ми може да понесе още една загуба. Трентън живееше с баща ми, докато се опитваше да си стъпи на краката, и двамата бяха малко по-близки.

Дъхът ми почти секна, докато натисках клавишите и си представях реакцията на баща ми. Почувствах колко студен е телефонът в ръката ми и притиснах Аби до себе си. Дори да не го усещаше, сигурно замръзваше.

Изведнъж цифрите се превърнаха в букви и очите ми се разшириха от изумление.

— Трент?

— Добре ли си? — извика той в ухото ми. Гласът му беше изпълнен с паника.

От устните ми се откъсна смях и погледнах към Аби.

— Трент е!

Аби ахна и ме стисна за ръката.

— Къде си?

— Вися пред „Морган Хол“, тъпако! Нали каза, че ще се срещнем тук! Защо те няма?

— Как така пред „Морган“? Идвам след секунда, да не си мръднал!

Хукнах напред, влачейки Аби след себе си. Когато стигнахме до „Морган“, и двамата кашляхме и не можехме да си поемем въздух. Трент се спусна по стълбите и се втурна към нас.

— Божичко, братле! Мислех, че сте изгорели! — каза той и силно ни стисна.

— Задник такъв! — извиках аз и го блъснах. — Мислех, че си умрял! Чаках пожарникарите да изнесат овъгленото ти тяло!

Намръщих се за миг, после го прегърнах. Протегнах ръка, напипах пуловера на Аби и я притеглих към себе си. След няколко секунди пуснах Трентън.

Той погледна Аби извинително.

— Съжалявам, Аби. Паникьосах се.

Тя поклати глава.

— Важното е, че си добре.

— Аз ли? За предпочитане е да бях мъртъв, ако Травис ме беше видял да излизам от сградата без теб. Опитах се да те намеря, след като избяга, но се изгубих и трябваше да открия друг път. Обикалях сградата да търся онзи прозорец, но налетях на ченгета и те ме накараха да се махна. Откачих тук! — разказваше той, като прокарваше ръка по главата си.

Изтрих бузите на Аби с палци, после вдигнах тениската си да избърша саждите от лицето си.

— Да се махаме оттук. След малко ще плъзнат ченгетата.

Прегърнах брат си още веднъж и той се запъти към колата си, а ние с Америка тръгнахме към хондата на Америка. Докато закопчаваше колана си, Аби се закашля и аз се намръщих.

— Може би трябва да те заведа в болницата да те прегледат.

— Добре съм — увери ме тя и преплете пръсти в моите. После сведе очи и видя дълбоката рана на кокалчетата ми. — Това от боя ли е или от прозореца?

— От прозореца — отговорих аз и отново се намръщих при вида на окървавените й нокти.

Погледът й омекна.

— Ти ми спаси живота.

— Нямаше да си тръгна без теб.

— Сигурна бях, че ще дойдеш.

Държахме се за ръце, докато не стигнахме до апартамента. Аби си взе дълъг душ, а аз с треперещи ръце налях бърбън за двамата.

Тя излезе от банята и се строполи със замъглен поглед на леглото.

— Заповядай — казах аз, като й подадох чашата с кехлибарената течност. — Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не съм уморена.

Отново й подадох чашата. Може и да беше израснала сред гангстери във Вегас, но току-що бяхме видели смъртта на много хора и самите ние едва се бяхме измъкнали от лапите й.

— Опитай се да си починеш малко, Врабчо.

— Страхувам се да затворя очи — призна тя, като взе чашата и я пресуши на един дъх.

Взех празната чаша, оставих я на нощното шкафче и седнах до нея на леглото. Седяхме така часове наред и просто мълчахме, потънали в мисли. Не можехме да повярваме, че това наистина се е случило.

— Много хора загинаха тази вечер — промълви Аби.

— Знам.

— Чак утре ще разберем колко точно.

— На излизане с Трент срещнахме една група. Чудя се дали са оцелели. Изглеждаха толкова уплашени.

Ръцете й затрепериха и аз я успокоих по единствения начин, който знаех: прегърнах я.

Тя се отпусна на гърдите ми и въздъхна. Дишането й се изравни и тя сгуши буза в кожата ми. За пръв път, откакто отново се бяхме събрали, се чувствах напълно спокоен до нея, както преди да заминем за Вегас.

— Травис?

— Да, миличка? — промълвих аз в косата й.

В този момент телефоните ни иззвъняха едновременно и тя вдигна, докато ми подаваше моя.

— Ало?

— Травис? Добре ли си, човече?

— Да, братле, добре сме.

— Добре съм, Мер. Всички сме добре — каза Аби, за да успокои Америка на другата линия.

— Мама и татко откачиха. Тъкмо гледаме новините. Не им казах, че и ти си там. Какво? — обърна се Шепли към родителите си. — Не, мамо. Да, говоря с него! Добре е. В апартамента са! — После пак заговори на мен: — Какво стана, по дяволите?

— Шибаните газени лампи. Адам не искаше да пуска осветлението, за да не привлечем внимание и да ни спипат. Една от тях подпали всичко… много е зле, Шеп. Много хора загинаха.

Шепли си пое дълбоко въздух.

— Някой познат?

— Още не знам.

— Радвам се, че си добре, братле. Ех… радвам се, че си добре.

Аби разказваше на Америка какъв кошмар е преживяла, докато се е препъвала в мрака и се е опитвала да намери изход. Потръпнах, когато чух как е впила пръсти в прозореца, мъчейки се да го отвори.

— Не, Мер, няма нужда. Добре сме. Наистина сме добре — повтори тя твърдо. — Ще ме прегърнеш в петък. И аз те обичам. Постарайте се да си изкарате добре.

Аз притиснах телефона до ухото си.

— Прегърни момичето си, Шеп. Струва ми се разстроена.

Шепли въздъхна.

— Аз просто… — каза той и отново въздъхна.

— Знам, човече…

— Обичам те. Ти си ми повече от брат.

— Аз също. До скоро.

Затворихме едновременно и помълчахме заедно, опитвайки се да асимилираме случилото се. Накрая се отпуснах на възглавницата и я притеглих върху гърдите си.

— Добре ли е Америка?

— Разстроена е. Ще се оправи.

— Радвам се, че не бяха там.

Усетих как Аби стисва зъби и вътрешно се проклех, че съм я натоварил с още по-мрачни мисли.

— Аз също — потрепери тя.

— Съжалявам. Ти преживя много тази вечер. Няма защо да добавям още.

— Ти също беше там, Трав.

Спомних си как търсех Аби в тъмнината, без да знам дали ще я намеря, и как накрая разбих вратата и видях лицето й.

— Аз не се плаша често — казах. — Уплаших се първата сутрин, когато се събудих, а ти не беше до мен. Уплаших се, когато ме остави след Вегас. Уплаших се, когато помислих, че ще трябва да съобщя на татко, че Трент е загинал в пожара. Но когато те видях от другата страна на пламъците… бях ужасен. Стигнах до вратата, бях на няколко крачки от изхода, но не можах да изляза.

— Какво? Ти луд ли си? — рязко вдигна глава тя и ме погледна в очите.

— Никога не съм бил толкова наясно за нещо. Обърнах се, тръгнах към онази стая и те намерих там. Нищо друго нямаше значение. Дори не знаех дали ще успеем да излезем. Исках само да бъда при теб, каквото и да значи това. Единственото, от което се страхувам, е живот без теб, Врабчо.

Аби се надигна и нежно ме целуна по устните. Когато устните ни се разделиха, се усмихна.

— Значи няма от какво да се боиш. Ще бъдем заедно завинаги.

Аз въздъхнах.

— Знаеш ли, бих направил всичко от самото начало. Не бих заменил и една секунда, стига да бъдем тук, в този момент.

Тя си пое дълбоко въздух и аз нежно я целунах по челото.

— Това е — прошепнах.

— Кое?

— Мигът. Когато те гледам как спиш… този покой на лицето ти. Това е. Не съм го изпитвал, отпреди мама да почине, но сега отново го усещам. Още когато те срещнах, разбрах, че в теб има нещо, от което се нуждая. Оказа се, че изобщо не е нещо в теб. А просто самата ти.

Аби се усмихна уморено и зарови лице в гърдите ми.

— Ние, Травис. Нищо не изглежда смислено, ако не сме заедно. Забелязал ли си?

— Дали съм забелязал? Цяла година ти го разправям! — подразних я аз. — Вече е съвсем ясно. Мацки, скандали, раздели, Паркър, Вегас, дори пожари… нашата връзка може да устои на всичко.

Тя повдигна глава, втренчила очи в моите. Виждах как в главата й се оформя план. За пръв път не се тревожех каква ще бъде следващата й стъпка, защото знаех, че какъвто и път да избере, ще вървим заедно по него.

— Вегас? — попита тя.

Аз се намръщих.

— Да?

— Мислил ли си някога, че може да се върнем там?

Вдигнах невярващо вежди.

— Не смятам, че е добра идея за мен.

— А ако отидем само за една вечер?

Огледах се объркано в тъмната стая.

— За една вечер?

— Ожени се за мен — изтърси тя.

Чух думите, но ми трябваше секунда да ги осмисля.

Устните ми се разтеглиха в широка усмивка. Говореше глупости, но щом това й помагаше да се разсее от преживяното, с радост щях да откликна.

— Кога?

Тя сви рамене.

— Може да си резервираме полет за утре. Ваканция е. И нямам други планове. А ти?

— Веднага ще изоблича блъфа ти — отвърнах аз и се пресегнах за телефона си. Аби вирна упорито брадичка. — „Американ Еърлайнс“ — казах, като внимателно наблюдавах реакцията й. Тя дори не трепна.

— „Американ Еърлайнс“, с какво мога да ви помогна?

— Два билета до Вегас, моля. За утре.

Жената провери и попита колко ще останем там.

— Хмм… — Погледнах Аби в очакване да промени решението си, но тя не го направи. — Два дни, двупосочни. Каквото имате.

Аби подпря брадичка на гърдите ми и с широка усмивка зачака да приключа разговора.

Служителката поиска номера на картата ми и аз помолих Аби да ми подаде портфейла. Това беше моментът, в който мислех, че ще се разсмее и ще ми каже да затворя телефона, но тя с радост извади картата и ми я подаде.

Продиктувах числата, като след всяко поглеждах към Аби. Тя само слушаше развеселено. Докато съобщавах срока на валидност, мина ми през ума, че плащам два самолетни билета, които вероятно няма да използваме. Аби имаше безизразното лице на обигран покерджия.

— Да, госпожо. Ще си ги вземем от гишето. Благодаря ви.

Подадох й телефона си и тя го остави на шкафчето.

— Току-що ме помоли да се оженя за теб — казах аз, като все още чаках да признае, че се е шегувала.

— Знам.

— Но това беше наистина. Резервирах два билета до Вегас за утре по обяд. Което ще рече, че утре вечер ще се оженим.

— Благодаря.

Аз присвих очи.

— В понеделник, когато отидеш на занятия, ще бъдеш вече госпожа Мадокс.

— О — изненада се тя и се огледа наоколо.

— Да не размисли?

— Ще имам доста работа по документите си другата седмица.

Кимнах бавно, изпълнен с предпазлива надежда.

— Значи утре ще се омъжиш за мен?

Тя се ухили.

— Аха.

— Сериозно?

— Да.

— Обичам те! — Хванах лицето й с две ръце и притиснах устни в нейните. — Толкова много те обичам, Врабчо — повторих аз, като не спирах да я целувам. Устните й едва успяваха да ми отвърнат.

— Само си го спомни след петдесет години, когато продължавам да те бия на покер — закиска се тя.

— Ако това значи шейсет или седемдесет години с теб, миличка… имаш абсолютното ми разрешение да правиш каквото поискаш.

Тя повдигна вежди.

— Ще съжаляваш за това.

— Обзалагам се, че няма.

Милата й усмивка се стопи в изражението на сериозната Аби Абърнати, която бях видял на масата за покер във Вегас.

— Достатъчно сигурен ли си, за да заложиш онзи лъскав мотор отвън?

— Ще заложа всичко, което имам. Не съжалявам нито за секунда с теб, Врабчо, и никога няма да съжалявам.

Тя ми подаде ръка и аз я улових без колебание, стиснах я кратко, а после я вдигнах и нежно я целунах по кокалчетата.

— Аби Мадокс… — прошепнах, неспособен да сдържа усмивката си.

Тя ме прегърна силно и раменете й се стегнаха от усилие.

— Травис и Аби Мадокс. Добре звучи.

— Още нямаш пръстен — смръщих се аз.

— Това ще го мислим по-късно. Аз те изненадах.

— Ъъ… — заекнах, спомнил си кутийката в чекмеджето. Чудех се дали е добра идея да й го дам. Преди няколко седмици, дори само преди няколко дни Аби щеше да откачи от ужас. Но това беше минало. Поне така се надявах.

— Какво?

— Само не откачай. Аз… вече съм се погрижил за тази част.

— Коя част?

Вперих поглед в тавана и въздъхнах, осъзнал грешката си твърде късно.

— Ще откачиш…

— Травис…

Пресегнах се към чекмеджето на нощното шкафче и порових секунда в него.

Аби се намръщи и издуха влажната коса от очите си.

— Какво? Купил си презервативи?

Аз се засмях.

— Не, Врабчо.

Бръкнах по-дълбоко в чекмеджето и ръката ми най-сетне напипа познатите ръбове. Извадих кутийката от скривалището й, без да откъсвам поглед от изражението на Аби.

Тя сведе очи към малкото кадифено квадратче, което оставих върху гърдите си. Аз вдигнах ръка към възглавницата си и подпрях глава на нея.

— Какво е това? — попита тя.

— На теб на какво ти прилича?

— Добре. Нека си променя въпроса: кога го купи?

Поех си въздух.

— Преди известно време.

— Трав…

— Просто един ден го видях и разбрах, че има само едно място, което ще му приляга… твоят съвършен пръст.

— Един ден кога?

— Има ли значение?

— Може ли да го видя? — усмихна се тя с блеснали очи.

Неочакваната й реакция извика широка усмивка на лицето ми.

— Отвори я.

Аби леко докосна кутийката с пръст. После хвана златната закопчалка с две ръце и бавно повдигна капачето. Очите й се разшириха и тя бързо го затвори.

— Травис!

— Знаех си, че ще откачиш! — заявих аз, като седнах и обвих ръце около нейните.

— Ти луд ли си?

— Знам. Знам какво си мислиш, но просто трябваше да го направя. Това беше Пръстенът. И бях прав! Оттогава не съм виждал друг, толкова съвършен.

Вътрешно се присвих с надеждата да не е забелязала как току-що си признах колко често гледам пръстени.

Аби отвори очи и бавно вдигна ръце от кутийката. После отново повдигна капачето и извади пръстена от малкия прорез, в който беше поставен.

— Божичко… удивителен е — прошепна тя, а аз поех лявата й ръка в своята.

— Може ли да го сложа на пръста ти? — попитах я, като се вгледах в нея. Тя кимна, аз стиснах устни и плъзнах сребристата халка на пръста й, като я задържах за миг, преди да я пусна. — Ето това е удивително.

И двамата се загледахме за миг в ръката й. Пръстенът най-после беше на мястото си.

— Това ти е струвало колкото половин кола — каза тя тихо, сякаш не смееше да говори на глас пред пръстена.

Вдигнах безименния й пръст към устните си и целунах кожата точно пред кокалчето.

— Милион пъти съм си представял как ще изглежда на пръста ти. И ето че сега е там…

— Какво? — усмихна се тя, надявайки се да довърша изречението.

— Мислех си, че ще трябва да се потя пет години за този момент.

— И аз го исках не по-малко от теб. Просто имам ужасно безизразно лице на покерджия — отвърна тя и притисна устни в моите.

Колкото и да ми се искаше да я разсъблека, за да остане само по пръстен, легнах на възглавницата, а тя се отпусна върху мен. Ако имаше начин да мислим за друго, вместо за ужаса на изминалата нощ, определено го бяхме намерили.