Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (29)

Двайсет и осма глава
Мистър и мисис

Аби стоеше на бордюра и ме държеше за двата свободни пръста. Останалите бяха заети да държат саковете ни и да махат на Америка.

Два дни по-рано бяхме дошли с хондата до летището, така че сега Шепли трябваше да остави приятелката си при колата й. Америка настояваше тя първа да ни вземе и всички знаехме защо. Когато спря до нас, гледаше право пред себе си. Дори не слезе да ни помогне с багажа.

Аби закуцука до пътническото място, като пазеше хълбока, който вече носеше моята фамилия. Хвърлих чантите в багажника и се опитах да отворя задната врата.

— Хм… — дръпнах отново аз, — отключи вратата, Мер.

— По-скоро не — отвърна тя, като извърна глава, за да ми хвърли кръвнишки поглед.

Потегли леко напред и Аби се стресна.

— Мер, спри.

Америка натисна спирачките и повдигна вежди.

— Не стига, че едва не уби най-добрата ми приятелка на тъпия си бой, но я отведе във Вегас да се ожениш за нея, докато ме няма, така че не само да не мога да й бъда шаферка, ами дори да не мога да гледам?

Аз дръпнах отново дръжката.

— Хайде, Мер. Ще ми се да можех да кажа, че съжалявам, но вече съм женен за любовта на живота си.

— Любовта на живота ти е харлито! — процеди Америка и пак потегли напред.

— Вече не! — напомних умолително аз.

— Америка Мейсън… — подзе Аби.

Мъчеше се да звучи заплашително, но Америка я стрелна с такъв убийствен поглед, че Аби се присви до вратата.

Колите зад нас свиреха с клаксони, но Америка беше твърде вбесена, за да им обърне внимание.

— Добре! — казах аз и вдигнах ръка. — Добре. Какво ще кажеш, ако… ако направим още една сватба през лятото? С рокля, покани, всичко. Можеш да й помогнеш с планирането. Можеш да стоиш до нея, да й направиш моминско парти, каквото искаш.

— Не е същото! — изръмжа Америка, но лицето й малко се отпусна. — Но все е някакво начало. — Протегна се назад и отключи вратата.

Аз отворих и се вмъкнах вътре, като много внимавах да не говоря, докато стигнем до апартамента.

Шепли тъкмо миеше чарджъра си, когато спряхме на паркинга.

— Ей! — усмихна се той и прегърна първо мен, после Аби.

— Честито!

— Благодаря — отвърна Аби, все още смутена от избухването на Америка.

— Добре че с Америка бездруго обсъждахме възможността да си потърсим собствена квартира.

— О, така ли? — учуди се Аби и погледна приятелката си с наклонена глава. — Май не сме единствените, които взимат сами решения.

— Ние щяхме да го обсъдим с вас — каза Америка отбранително.

— Няма защо да бързате — отвърнах аз. — Но ще се радвам, ако ми помогнете днес да пренесем нещата на Аби.

— Естествено. Бразил тъкмо се прибра. Ще му кажа, че ни трябва бусът му.

Аби ни стрелна с очи.

— Ще му кажем ли?

Америка не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— Трудно ще го скриете с тази канара на пръста ти.

Аз се намръщих.

— Не искаш никой да знае?

— Не, не е това. Но ние избягахме и се оженихме, мило. Хората ще откачат.

— Вече си мисис Травис Мадокс — казах аз без колебание. — Да вървят по дяволите.

Аби се усмихна и погледна пръстена си.

— Така е. Най-добре да нося достойно фамилията.

— Мамка му — сетих се аз, — трябва да кажем на татко.

Лицето на Аби побеля.

— Трябва ли?

Америка се разсмя.

— Много искаш от нея. Малко по малко, Трав.

Изсумтях насреща, все още ядосан, задето не искаше да ме пусне в колата.

Аби обаче чакаше отговор.

— Не се налага да го правим днес — свих рамене аз, — но нека да е скоро, става ли? Не искам да научи от другиго.

Тя кимна.

— Разбира се. Нека само да изкараме уикенда и да се порадваме на първите си дни като младоженци, без да каним всички в брака си.

Усмихнах се и взех багажа от хондата.

— Става. Само още нещо.

— Какво?

— Може ли да прекараме първите дни в търсене на кола? Струва ми се, че ти обещах.

— Наистина ли? — усмихна се тя.

— Само си избери цвета, миличка.

Аби скочи, обви ме с крака и ръце и обсипа лицето ми с целувки.

— О, я стига — възмути се Америка.

Аби слезе и Америка я дръпна за китката.

— Да влизаме вътре. Искам да видя татуировката ти!

Момичетата хукнаха нагоре по стълбите, като зарязаха двама ни с Шепли да мъкнем багажа. Аз грабнах нашия и му помогнах с многобройните тежки чанти на Америка.

Замъкнахме всичко по стълбите и бяхме признателни, че са оставили вратата отворена.

Аби лежеше на дивана с разкопчани джинси, докато Америка разглеждаше нежните черни щрихи по кожата й.

Америка вдигна поглед към Шепли, който беше целият зачервен и плувнал в пот.

— Толкова се радвам, че ние не сме луди, мило.

— И аз — съгласи се Шепли. — Надявам се, че искаше багажа си тук, защото няма да го сваля обратно до колата.

— Благодаря ти — усмихна се тя сърдечно и погледът й се върна на татуировката на Аби.

Шепли изпуфтя, скри се в стаята си и след малко излезе с по бутилка вино в двете ръце.

— Какво е това? — попита Аби.

— Вашата почерпка — ухили се той.

 

 

Аби спря бавно на свободното място на паркинга, като внимателно се огледа от двете страни. Предния ден си беше избрала чисто нова сребриста „Тойота Камри“ и няколкото пъти, когато успявах да я накарам да седне зад волана, караше така, сякаш беше свила нечие „Ламборгини“. След две маневри най-после паркира и изключи двигателя.

— Трябва да платим паркинга — каза тя, като отново провери разстоянието до съседната кола.

— Да, Враб. Ще се погрижа — уверих я аз за четвърти път.

Почудих се дали не трябваше да изчакам една седмица, преди да добавя и стреса от нова кола. И двамата знаехме, че до края на деня мелницата за слухове в Източния отдавна ще е разпространила новината за женитбата ни, заедно с един-два въображаеми скандала. Аби нарочно носеше тесни джинси и плътно прилепнал пуловер, за да обезкуражи неизбежните въпроси дали не е бременна. Може и да се бяхме оженили набързо, но децата бяха съвсем друга работа и двамата с радост щяхме да почакаме.

Докато вървяхме към факултета, от сивото пролетно небе паднаха няколко капки. Нахлупих червената си бейзболна шапка ниско на челото, а Аби отвори чадъра си. На минаване покрай „Кийтън Хол“ забелязахме жълтата опасваща лента и почернелите зидове над прозорците. Аби ме стисна за палтото и аз я прегърнах, мъчейки се да не мисля за случилото се.

Шепли беше чул, че Адам е арестуван, но аз не бях казал нищо на Аби. Боях се, че ще бъда следващият, и не исках да се тревожи излишно.

Донякъде си мислех, че новините около пожара ще отклонят вниманието от пръстена на ръката на Аби, но знаех, че повечето ни колеги с радост ще се разсеят с него от ужасяващата гибел на толкова много момичета и момчета.

Както и очаквах, още с влизането ни в столовата членовете на братството и футболния отбор ни поздравиха за сватбата и очакваното дете.

— Не съм бременна — поклати глава Аби.

— Но… все пак сте женени? — попита Лекси със съмнение.

— Да — отвърна простичко Аби.

Лекси повдигна вежди.

— Подозирам, че скоро ще разберем истината.

Аз поклатих глава.

— Стига, Лекси.

Тя не ми обърна никакво внимание.

— Сигурно сте разбрали за пожара?

— Малко — отвърна Аби, видимо смутена.

— Чух, че някакви студенти са вдигнали купон там. Цяла година се били промъквали в различни мазета.

— Така ли? — учудих се аз.

С периферното си зрение виждах, че Аби ме гледа, но се постарах да прикрия облекчението си. Ако беше вярно, можеше и да ми се размине.

През целия ден всички ни зяпаха и ни поздравяваха. За пръв път между лекциите не ме спираха момичета, които да ме питат какви са плановете ми за уикенда. Само ме гледаха, но не смееха да се приближат до мъж, който е нечий съпруг. Готино беше.

Денят ми вървеше доста добре и се чудех дали Аби би казала същото. Дори преподавателката по психология се усмихна и кимна, като чу как отговарям на въпросите дали слухът е верен.

След последния час с Аби се срещнахме при тойотата и аз хвърлих раниците ни на задната седалка.

— Толкова зле ли беше, колкото очакваше?

— Да — отвърна тя.

— В такъв случай сигурно няма да искаш точно днес да съобщим и на татко?

— Прав си, но по-добре да го направим. И аз не искам да чуе новината от другиго.

Отговорът й ме изненада, но не казах нищо. Тя се опита да ме накара да шофирам, но аз отказах. Исках да свикне с волана.

Пътят до дома на татко не беше дълъг, макар да ни отне повече време, отколкото ако карах аз. Аби спазваше всички правила, най-вече защото се притесняваше да не я спрат и неволно да покаже фалшивата си карта.

Градчето ми изглеждаше различно… а може би аз не бях същият. Не бях сигурен дали фактът, че съм женен, ме прави по-спокоен, дори по-отпуснат, или най-после се бях почувствал добре в собствената си кожа. Вече нямаше нужда да се доказвам, защото единственият човек, който ме приемаше докрай, най-добрата ми приятелка, беше станала завинаги част от живота ми.

Имах чувството, че съм изпълнил мисия, че съм преодолял препятствие. Мислех за майка си и за казаното от нея преди толкова години. Тогава проумях: тя ме беше помолила да не се примирявам, да се боря за човека, когото обичам, и аз за пръв път постъпвах така, както тя очакваше от мен. Най-после бях станал такъв, какъвто тя искаше да бъда.

Поех си дълбока, пречистваща глътка въздух и сложих ръка на коляното на Аби.

— Какво има? — попита тя.

— Какво да има?

— Изглеждаш странно.

Очите й се местеха любопитно от пътя към лицето ми и обратно. Подозирах, че изражението ми е различно отпреди, но представа си нямах как изглежда.

— Просто съм щастлив, миличка.

Аби измърка и се засмя.

— Аз също.

В интерес на истината, притеснявах се как ще кажем на татко, че сме избягали и сме се оженили във Вегас, но не защото щеше да се ядоса. Не можех да определя какво ме тревожи, но с всяка следваща пресечка стомахът ми се свиваше все повече и повече.

Аби сви по чакълената алея, подгизнала от дъжда, и спря до къщата.

— Какво ли ще каже? — попита тя.

— Не знам. Но съм сигурен, че ще се зарадва.

— Мислиш ли?

Стиснах пръстите й в своите.

— Убеден съм.

Татко излезе на верандата още преди да стигнем до вратата.

— Привет, хлапета — усмихна се той, от което очите му се присвиха. — Чудех се кой е. Нова кола ли си взела, Аби? Хубава е.

— Здрасти, Джим — усмихна се Аби. — Травис я взе.

— Наша е — уточних аз, като си свалих шапката. — Решихме да наминем да те видим.

— Радвам се… радвам се. Вали, като гледам.

— Да — отвърнах аз, но нервите ми задушаваха всички умения за водене на небрежни разговори. Всъщност това беше просто вълнението, че ще споделя голямата новина с баща си.

Татко усети, че има нещо.

— Добре ли изкарахте ваканцията?

— Беше… интересно — отвърна Аби, като се облегна на мен.

— Така ли?

— Попътувахме малко — подзех аз. — Отскочихме до Вегас за няколко дни. Решихме да… решихме да се оженим.

Татко замръзна за миг, после погледът му се спусна към лявата ръка на Аби. Щом видя потвърждението, което търсеше, вдигна очи към нея, после към мен.

— Татко? — учудих се аз от безизразното му лице.

Очите му се навлажниха и ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха. Той разпери ръце и прегърна двама ни едновременно.

Аби се усмихна и ме погледна. Аз й намигнах.

— Чудя се какво ли би казала мама — отроних аз.

Татко отстъпи назад, а очите му бяха пълни със сълзи от радост.

— Щеше да каже, че добре си направил, синко. — После погледна към Аби. — А на теб щеше да ти благодари, че връщаш на момчето й онова, което си отиде заедно с нея.

— Не знам — отвърна Аби, като си избърса очите. Беше видимо развълнувана от прочувствената реакция на татко.

Той пак ни прегърна, като едновременно се смееше и ни притискаше към себе си.

— Искаш ли да се обзаложим?