Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (5)

Четвърта глава
Разсейване

Решението беше смахнато, но освобождаващо. На следващия ден влязох в столовата и без да му мисля, седнах на свободното място срещу Аби. В близост до нея се чувствах естествено и спокойно, а като изключим необходимостта да се примири с любопитните погледи на цялото студентско войнство и дори на някои преподаватели, на нея като че ли също й беше приятно да ме вижда.

— Днес ще учим ли заедно?

— Да — отвърна тя невъзмутимо.

Единственият минус на това да се мотаем като приятели беше, че колкото повече време прекарвах с нея, толкова повече я харесвах. Ставаше ми все по-трудно да забравя цвета и формата на очите й, уханието на лосиона по кожата й. Започнах да забелязвам и други неща: дългите й крака, цветовете, които носеше най-често. Даже доста добре се ориентирах и в коя седмица не трябва да я дразня прекалено, което, за щастие на Шепли, съвпадаше със седмицата, в която не биваше да закача Америка. Така имахме три седмици спокойствие вместо две и можехме да се предупреждаваме един друг.

Дори в най-лошата си форма Аби не беше заядлива като повечето момичета. Единственото, което я дразнеше, бяха въпросите за отношенията ни, но аз се грижех за това и тя бързо го преглъщаше.

С течение на времето спекулациите намаляха. Повечето дни обядвахме заедно, а вечерите, когато учехме, я водех на вечеря. Веднъж Шепли и Америка ни поканиха на кино. Нямаше неловки ситуации, не се питахме дали сме нещо повече от приятели. Не бях сигурен какво изпитвам към нея, особено след като решението ми да не я преследвам по този начин не ми пречеше да фантазирам как я карам да стене на дивана ми… докато една вечер видях как двете с Америка се закачат и гъделичкат в апартамента и си представих Аби в леглото си.

Трябваше да я избия от главата си.

Единственият сигурен лек беше да се насоча към друго завоевание.

Няколко дни по-късно погледът ми попадна върху познато лице. Бях я виждал преди с Джанет Литълтън. Луси беше относително секси, никога не пропускаше възможност да покаже гърдите си и шумно обясняваше как не може да ме понася. За щастие, трябваха ми само трийсет минути и хипотетична покана за „Червената врата“, за да я заведа у дома. Едва успях да затворя входната врата, преди да започне да сваля дрехите ми. Толкова за дълбоката омраза, която хранела към мен от миналата година. Тръгна си е усмивка на лицето и разочарование в очите.

А аз продължавах да мисля за Аби.

Никое изтощение след оргазъм нямаше да ме оправи, а сега изпитвах и друго непознато чувство: вина.

На следващия ден влетях в залата за лекцията по история и се тръшнах на чина до Аби. Тя вече беше извадила лаптопа и учебника си и почти не ме забеляза.

Залата беше по-мрачна от обичайното; облаците навън спираха естествената светлина, която обикновено струеше през прозорците. Смушках я по лакътя, но тя не откликна както обикновено, затова грабнах молива от ръката й и започнах да драскам по полетата. Предимно татуировки, но написах и името й с готини букви. Тя се усмихна доволно.

Наведох се и прошепнах в ухото й:

Искаш ли на обяд да хапнем някъде в града?

„Не мога“, отвърна беззвучно тя.

„Защо?“, написах в учебника й.

„Защото трябва да използвам купоните си.“

„Глупости.“

„Сериозно.“

Щях да споря, но страницата свърши. Хубаво. Още един загадъчен обяд. Нямах търпение.

Тя се закиска и аз за пореден път изпитах онова чувство, сякаш съм на върха на света, което ме обземаше винаги, когато успеех да я накарам да се усмихне. След още няколко драскулки и жестока рисунка на дракон, Чейни ни разпусна.

Подхвърлих молива на Аби в раницата й, тя си прибра останалите неща и заедно тръгнахме към столовата.

Вече не събирахме толкова погледи, колкото преди. Студентското войнство беше свикнало да ни вижда заедно. Докато чакахме на опашката, си бъбрехме за новото задание по история, което ни беше дал Чейни. Аби подаде картата си за храна и се отправи към масата. Веднага забелязах, че нещо липсва на таблата й: кутийката с портокалов сок, която си взимаше всеки ден.

Огледах редицата от сухи, безпардонни служители бюфета. Когато очите ми попаднаха върху строгата и намусена жена на касата, разбрах, че съм открил мишената си.

— Извинете, мис… ъъ… мис…

Тя ме премери с поглед, за да прецени дали ще й създам неприятности, както правеха повечето жени, преди да накарам бедрата им да тръпнат.

— Армстронг — каза тя сърдито.

Опитах се да потисна отвращението от мисълта за нея, която се промъкна в тъмните кътчета на съзнанието ми. Озарих я с най-очарователната си усмивка.

— Прекрасно. Чудех се… понеже вие ми изглеждате от тук… днес няма ли портокалов сок?

— Има отзад. Бях много заета и не съм изнесла.

Кимнах.

— Вие се скъсвате от работа. Трябва да ви повишат. Никой не работи колкото вас. Всички го забелязваме.

Тя вдигна брадичка и изпъна бръчките по шията си.

— Благодаря ви. Крайно време беше някой да го забележи. Искате ли портокалов сок?

— Само една кутийка… ако е удобно, разбира се.

Тя ми смигна.

— Разбира се. Ей сега идвам.

Взех кутийката и я оставих на таблата на Аби.

— Нямаше нужда. Щях да си взема.

Тя свали якето си и го сложи в скута си. Голите й рамене бяха още почернели от лятото и леко лъскави, сякаш ме молеха да ги докосна.

В ума ми се стрелкаха десетки мръсни мисли.

— Е, сега не се налага — отвърнах аз.

На лицето ми се разля една от най-хубавите ми усмивки, но този път беше искрена. Това беше един от онези моменти „Щастлива Аби“, за които си мечтаех по онова време.

Бразил изсумтя.

— Да не те е превърнала в плажно жиголо, Травис? Какво следва — да й вееш с палмови листа, да обуеш прилепнали плувки?

Извих шия и видях ухилената физиономия на Бразил. Не че искаше да каже нещо лошо, но развали момента и това ме вбеси. Иначе сигурно наистина съм имал лигав вид, като съм и донесъл сока.

Аби се наведе напред.

— Ти дори не можеш да изпълниш плувките, Бразил! Така че си затваряй устата.

— Спокойно, Аби! Само се шегувах — вдигна ръце Бразил.

— Просто не му говори така — намръщи се тя.

За миг зяпнах. Видях как гневът й малко се уталожва, когато се обърна отново към мен. Такова нещо определено не ми се бе случвало.

— Е, сега вече съм видял всичко. Доживях да ме защитава момиче.

Усмихнах й се и станах, като хвърлих още един предупредителен поглед към Бразил, преди да си отнеса таблата. Бездруго не бях гладен.

Тежките метални врати се отвориха пред рамото ми. Извадих цигарите от джоба си и запалих една, опитвайки се да забравя случилото се преди малко.

Току-що се бях направил на задник заради някакво момиче за голяма радост на момчетата от братството, защото две години ги бях тормозил всеки път, когато дори споменаваха, че биха искали нещо повече от едно чукане от някое момиче. Но нищо не можех да направя, просто не можех. Още по-лошо: не исках.

Когато другите пушачи около мен се разсмяха, и аз направих същото, макар да нямах представа за какво говорят. Преди бях ядосан и унижен или ядосан заради унижението. Все тая. Момичетата ме докосваха и една след друга се опитваха да завържат разговор. Кимах и се усмихвах учтиво, но в действителност исках да се махна оттам и да ударя нещо. Изблиците пред хора обаче издаваха слабост, така че нямаше начин.

Аби мина покрай мен и аз прекъснах едно момиче по средата на изречението, за да я настигна.

— Чакай, Врабчо. Ще те изпратя.

— Няма нужда да ме изпращаш до всяка зала, Травис. Знам как да стигна и сама.

Признавам, това леко ме попари. Каза го абсолютно пренебрежително, без дори да ме погледне.

Тогава покрай нас мина момиче с къса пола и километрични крака. Лъскавата й тъмна коса се полюшваше на гърба й. В този момент го осъзнах: трябваше да се откажа. Най-много ме биваше да изпрасквам случайни сексапилни мацки, а Аби не искаше нищо повече от това да бъдем приятели. Щях да постъпя както трябва и да поддържам платонични отношения, но ако не направех нещо драстично, този план щеше да потъне във водовъртежа от противоречиви мисли и чувства в мен.

Беше време да тегля чертата. Така или иначе не заслужавах Аби. Какъв беше смисълът.

Хвърлих цигарата си на земята.

— После ще се видим, Врабчо.

Сложих маската на играч, но не беше нужно да се старая. Тя беше пресякла пътя ми нарочно с надеждата късата пола и високите й токчета да привлекат вниманието ми. Изпреварих я и се обърнах, пъхнал ръце в джобовете си.

— Бързаш ли?

Тя се усмихна. Вече беше моя.

— Отивам на лекции.

— О, така ли? По какво?

Тя спря и се усмихна накриво.

— Травис Мадокс, нали?

— Същият. Репутацията ми явно ме е изпреварила.

— Така е.

— Виновен.

Тя поклати глава.

— Трябва да вървя.

Въздъхнах с престорено разочарование.

— Жалко. Тъкмо щях да те помоля за малко помощ.

— За какво?

Гласът й изразяваше съмнение, но тя все пак се усмихваше. Можех просто да я помоля да дойде с мен вкъщи за едно бързо изчукване и тя вероятно щеше да се навие, но малко чар винаги се отплаща добре.

— Да стигна до апартамента си. Имам ужасно чувство за ориентация.

— Така ли?

Тя кимна, намръщи се, после се усмихна. Полагаше много усилия да не се чувства поласкана. Горните две копчета на блузата й бяха разкопчани и откриваха извивката на гърдите й и няколко сантиметра от сутиена й. Усетих познатото издуване в джинсите си и преместих тежестта си на другия крак.

— Направо ужасно.

Усмихнах се, като видях как погледът й се спира на трапчинката в бузата ми. Не знам защо, но тази трапчинка вършеше голяма работа.

Тя сви рамене, като се стараеше да запази хладнокръвие.

— Давай напред тогава. Ако забележа, че се отклоняваш, ще ти свирна.

— Аз съм насам — кимнах към паркинга.

Беше завряла езика си в гърлото ми още преди да се качим по стълбите до апартамента ми, и дърпаше якето ми, докато се мъчех да извадя правилния ключ. Не стана лесно, но беше забавно. Отдавна бях свикнал да отключвам, впил устни в нечии други. Щом езичето щракна, тя ме избута в дневната, а аз я сграбчих за бедрата и я натиснах към вратата, за да я затворя. Тя уви крака около кръста ми и аз я вдигнах, притиснал слабини в нея.

Целуваше ме така, сякаш умираше от глад, а в устата ми имаше храна. Не знам, май ми харесваше. Захапа долната ми устна и аз направих крачка назад, изгубих равновесие и се стоварих върху масичката до фотьойла. Куп неща се изсипаха на пода.

— Опа — изкиска се тя.

С усмивка гледах как се приближава до дивана и се навежда върху облегалката, така че да се видят двете половини на дупето й с тъничка дантелена лента между тях.

Разкопчах колана си и пристъпих напред. Тя определено ме улесняваше. Изви шия и отметна дългата си тъмна коса. Беше адски секси, признавах й го. Ципът ми едва задържаше това, което се криеше под него.

Тя се обърна да ме погледне и аз се притиснах към тялото й, впил устни в нейните.

— Може би трябва да ти кажа името си — промълви тя.

— Защо? — задъхано отвърнах аз. — Така ми харесва.

Тя се усмихна, пъхна палци в прашките си и ги свали до глезените си. Очите й, освежаващо похотливи, срещнаха моите.

В съзнанието ми проблесна неодобрителният поглед на Аби.

— Какво чакаш? — попита тя, възбудена и нетърпелива.

— Абсолютно нищо.

Поклатих глава и се опитах да се съсредоточа върху голото й дупе, притиснато към бедрата ми. Никога не ми се беше налагало да полагам усилия за това и вината беше изцяло на Аби.

Тя се извъртя към мен и съблече ризата през главата ми, после доразкопча джинсите ми. По дяволите. Или аз бях бавен като охлюв, или тази мацка беше моето женско превъплъщение. Изритах обувките си, изхлузих джинсите си и ги сритах настрани.

Тя вдигна единия си крак и преметна коляно над хълбока ми.

— Отдавна го желая — прошепна тя в ухото ми. — Още откакто те видях първия ден миналата година.

Прокарах ръка по бедрото й, мъчейки се да се сетя дали някога съм говорил с нея. Когато пръстите ми стигнаха до края, веднага подгизнаха. Тя не се шегуваше. Цяла година мислена любовна игра значително улесняваше работата ми.

Тя простена в мига, в който пръстите ми докоснаха нежната й кожа. Беше толкова влажна, че пръстите ми не усещаха никакво триене, а топките ме заболяха. За толкова седмици бях изпраскал само две жени — тази и приятелка на Джанет, Луси. О, чакай. С Меган ставаха три. Сутринта, след като срещнах Аби. Връхлетя ме чувство на вина, което упражни отрицателен ефект върху надървения ми пенис.

— Не мърдай — казах аз и изтичах само по боксерки до стаята си.

Изрових едно квадратно пакетче от нощното си шкафче и изтичах обратно при зашеметяващата блондинка, която стоеше точно както я бях оставил. Тя грабна пакетчето от ръката ми и падна на колене. След немалка доза изобретателност и изненадващи номера на езика й получих зелена светлина да я хвърля на дивана.

И го направих. По корем, отзад, и на нея страшно й хареса.