Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (15)

Четиринайсета глава
Оз

Денят не беше започнал добре. Аби беше някъде с Америка и се опитваше да я убеди да не зарязва Шепли, а Шепли си гризеше ноктите в дневната и чакаше Аби да направи чудо.

Бях извел кученцето веднъж, силно притеснен, че Америка може да се появи всеки момент и да развали изненадата. Въпреки че го бях нахранил и му бях сложил кърпа, в която да се сгуши, то постоянно скимтеше.

Съчувствието не беше от силните ми страни, но кутрето не беше виновно. На никого не би му било приятно да стои затворен в малка кутия. За щастие, секунди преди момичетата да се върнат, палето вече се беше усмирило и заспало.

— Върнаха се! — извика Шепли и скочи от дивана.

— Добре — казах аз и тихо затворих вратата на стаята му. Спокой…

Докато успея да довърша думата, той вече беше отворил вратата и тичаше надолу по стълбите. Вратата беше чудесно място, от което да наблюдавам как Аби се усмихва на въодушевеното сдобряване на Шепли и Америка. Тя пъхна ръце в джобовете си и тръгна към апартамента.

Есенните облаци хвърляха сива сянка върху всичко, но усмивката на Аби напомняше на слънчев лъч. С всяка нейна стъпка, която я приближаваше към мен, сърцето ми биеше все по-силно в гърдите ми.

— И заживели честити — казах аз и затворих вратата след нея.

Седнахме на дивана и притеглих краката й в скута си.

— Какво ти се прави днес, Враб?

— Искам да спя. Или да си почивам… или да спя.

— Може ли първо да ти дам подаръка?

— Приготвил си ми подарък? — бутна ме тя по рамото.

— Не е диамантена гривна, но реших, че ще ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса, и без да го виждам.

Свалих краката й от скута си и отидох да взема кутията.

Опитах се да не я клатя много, за да не събудя кутрето и то да се издаде.

— Шшшшт, момчето ми. Няма да плачеш, нали? Добро момче.

Оставих кашона на пода пред краката й и приклекнах зад него.

— Побързай, искам да се изненадаш — усмихнах се аз.

— Да побързам ли?

Тя отвори капака и зяпна.

— Кученце! — изписка и пъхна ръце в кутията.

Вдигна кутрето към лицето си, а то взе да се гърчи и протегна главичка, нетърпеливо да обсипе устата й с целувки.

— Харесва ли ти?

— Обожавам го! Взел си ми кученце!

— Момченце е, керн териер. Карах три часа, за да го взема в четвъртък.

— Значи, когато каза, че отиваш с Шепли да закарате колата му на майстор…

— Отидохме да вземем подаръка ти — кимнах аз.

— Колко е игрив! — засмя се тя.

— Всяко момиче от Канзас има нужда от един Тото — казах аз, като се опитвах да го опазя да не падне от скута й.

— Наистина прилича на Тото! Така и ще го кръстя — отвърна тя, бърчейки нос насреща му. Беше щастлива и това правеше и мен самия щастлив.

— Можеш да го оставиш тук. Аз ще се грижа за него, когато се върнеш в „Морган“. Той ще бъде гаранцията, че ще минаваш от време на време, когато месецът изтече.

— Аз и иначе щях да минавам, Трав.

— Готов съм на всичко за тази усмивка, която в момента с на лицето ти.

При тези думи тя замълча, но вниманието й бързо се върна към кутрето.

— Май искаш да си дремнеш, Тото. О, да.

Кимнах, притеглих я в скута си и се изправих заедно с нея.

— Хайде тогава.

Отнесох я в стаята си, разтворих завивките и я положих на матрака. В други случаи това би ме възбудило, но сега бях прекалено уморен. Пресегнах се, за да дръпна завесите, и се отпуснах на възглавницата.

— Благодаря ти, че остана с мен през нощта — каза тя с леко пресипнал, сънен глас. — Не трябваше да спиш на пода на банята.

— Тази нощ беше една от най-хубавите в живота ми.

Тя се обърна и ме изгледа със съмнение в очите.

— Да спиш между тоалетната и ваната на студените твърди плочки с повръщаща идиотка до себе си? Ако това е била една от най-хубавите ти нощи, много тъжно.

— Не, да седя до теб, когато ти е зле, и да заспиш в скута ми — това беше една от най-хубавите ми нощи. Не беше удобно и изобщо не съм спал, но прекарах деветнайсетия ти рожден ден с теб, а освен това си много сладка, когато си пияна.

— Сигурна съм, че между гаденето и повръщането съм била изключително сладка.

Придърпах я към себе си и погалих Тото, който се беше сгушил до шията й.

— Ти си единствената ми позната жена, която изглежда невероятно с глава в тоалетната. Това значи нещо.

— Благодаря, Трав. Няма да те карам да го правиш отново.

Подпрях се на възглавницата си.

— Няма значение. Никой не може да държи косата ти като мен.

Аби се засмя и затвори очи. Колкото и да бях уморен, не можех да откъсна поглед от нея. Нямаше грим, освен малко размазана спирала по тънката кожа под долните мигли. Тя се размърда, после раменете й се отпуснаха.

Примигнах няколко пъти с натежали клепачи. Имах чувството, че току-що съм заспал, когато чух звънеца на вратата.

Аби дори не помръдна.

Откъм дневната се чуха два мъжки гласа, единият беше на Шепли. Намеси се високият глас на Америка. Никой не звучеше доволен. Който и да беше, не беше дошъл просто така.

В коридора отекнаха стъпки и вратата се отвори. На прага застана Паркър. Погледна ме, после погледна и Аби със стиснати зъби.

Знаех какво си мисли и през ума ми мина да му обясня защо Аби е в леглото ми, но не го направих. Вместо това сложих ръка на хълбока й.

— Затвори вратата, когато приключиш с бъркането в живота ми — казах аз и отпуснах глава до тази на Аби.

Паркър си тръгна, без да каже и дума. Не тръшна моята врата, но вложи цялата си сила в затварянето на външната.

Шепли надникна в стаята ми.

— Мамка му, братле, това не беше хубаво.

Станалото — станало, не можеше да бъде променено. За момента не ме интересуваха последствията, но докато лежах до Аби и гледах доволното й красиво лице, постепенно ме обзе паника. Щом разбереше какво съм направил, щеше да ме намрази.

На следващата сутрин момичетата излязоха набързо за лекции. Враб не успя да ми каже почти нищо, така че чувствата й по отношение на предишния ден все още ми бяха неясни.

Измих си зъбите и се облякох. Намерих Шепли в кухнята. Той седеше на стол край плота и сърбаше мляко от лъжицата си. Беше по суитшърт и розовите боксерки, които Америка му беше купила, защото според нея били „секси“.

Взех си чаша от миялната и си налях портокалов сок.

— Май се сдобрихте.

Шепли се усмихна. Изглеждаше направо пиян от радост.

— Сдобрихме се. Казвал ли съм ти някога каква е Америка в леглото след скарване?

Направих физиономия.

— Не, и те моля да не го правиш.

— Скандалите с нея са страшни, но ще започнат да ме изкушават, ако всеки път се сдобряваме така. — Понеже не отговорих, той продължи: — Ще се оженя за тази жена.

— Добре. А когато спреш да се държиш като сантиментален лигльо, трябва да тръгваме.

— Разкарай се, Травис. Не си мисли, че не виждам какво става с теб.

— И какво става с мен? — скръстих ръце аз.

— Влюбен си в Аби.

— Пфу. Фантазираш си, за да не мислиш постоянно за Америка.

— Отричаш ли?

Очите му не трепваха и аз усилено се стараех да ги изригвам. След минута се размърдах неспокойно, но нищо не казах.

— Кой е сантименталният лигльо сега?

— Майната ти.

— Признай си.

— Не.

— Не, не отричаш, че си влюбен в Аби, или не, няма да си признаеш? Защото и в двата случая, задник такъв, ти си влюбен в нея.

— Е, и?

— ЗНАЕХ СИ! — възкликна Шепли и изрита стола, който се плъзна по паркета и стигна до килима в дневната.

— Аз… просто… млъкни, Шеп — отвърнах, здраво стиснал устни.

Той тръгна към стаята си, като ме сочеше с пръст.

— Току-що си призна. Травис Мадокс е влюбен. Видях всичко на този свят!

— Обувай си гащичките и да тръгваме!

Шепли продължаваше да се киска и в стаята си, а аз стоях, забил поглед в земята. Изричането му на глас, и то пред друг човек, го превръщаше в нещо реално и не знаех какво да правя с това.

Няма и пет минути по-късно вече си играех с радиото в чарджъра, докато Шепли излизаше от паркинга.

Той изглеждаше в изключително добро настроение, докато маневрираше в натовареното движение, като намаляваше само колкото да не метне някой пешеходец на капака си. След като най-после си намери подходящо място за паркиране, тръгнахме заедно към часа по творческо писане, втора част — единствения ни общ предмет.

От няколко седмици с Шепли сядахме на най-горния ред, за да се отървем от рояка напористи женски, които обикновено се скупчваха около чина ми.

Д-р Парк влетя в залата и тръшна тежката си чанта, куфарчето и чашата си с кафе на бюрото си.

— Божичко, какъв студ! — възкликна тя и придърпа палтото около мъничката си фигура. — Всички ли сте тук? — Във въздуха се вдигнаха ръце и тя кимна, без много да ни оглежда. — Чудесно. Имам добри новини. Тест!

Всички простенаха, а тя се усмихна.

— Пак ще ме обичате. Листове и химикалки, хора, нямам цял ден.

Всички зашумоляха, докато си приготвят нещата. Аз надрасках името си най-отгоре на листа и се усмихнах на паническия шепот на Шепли.

— Защо? Тест по творческо писане? Що за абсурд? — съскаше той.

Тестът се оказа сравнително безобиден, а лекцията завърши с ново писмено задание, което трябваше да предадем до края на седмицата. В последните минути от часа един младеж, седящ точно пред мен, изви глава назад. Познавах го от лекциите по този предмет. Казваше се Ливай, но го знаех само защото бях чувал д-р Парк да се обръща няколко пъти към него по име.

Мазната му тъмна коса беше винаги залитна назад и откриваше сипаничавото му лице. Никога не го виждах в столовата, не членуваше в братство. Не беше във футболния отбор и не ходеше по купони. Е, поне на тези, на които ходех аз.

Погледнах го, после отново насочих вниманието си към д-р Парк, която разказваше някаква история за последното гостуване на любимия си приятел гей.

Погледът ми отново се спусна надолу. Онзи още ме зяпаше.

— Трябва ли ти нещо? — попитах аз.

— Току-що чух за купона у Бразил през уикенда. Добре изиграно.

— Моля?

Момичето от дясната му страна, Елизабет, също се обърна назад и светлокестенявата й коса се разлюля. Елизабет беше гадже на момче от моето братство. Очите й светнаха.

— Да. Жалко, че пропуснах шоуто.

Шепли се наведе напред.

— Кое? Скарването ни с Мер?

Онзи се изхили.

— Не, купона на Аби.

— За рождения й ден?

Не можех да разбера за какво говори. Там се бяха случили няколко неща, които биха задвижили мелниците за клюки, но нищо, за което да чуе някой случаен непознат.

Елизабет хвърли едно око да види дали д-р Парк гледа към пас и пак се обърна назад.

— Аби и Паркър.

Още едно момиче се обърна към нас.

— А, да. Чух, че Паркър ви е сварил на другата сутрин. Вярно ли е?

— Къде си го чула? — попитах, а във вените ми пищеше адреналин.

Елизабет сви рамене.

— Навсякъде. Сутринта всички говореха за това.

— Да — потвърди Ливай.

Другото момиче само кимна.

Елизабет се наведе към мен.

— Наистина ли го е направила с Паркър в коридора на Бразил, а после се е прибрала с теб?

Шепли се намръщи.

— Тя живее у нас.

— Не — обади се момичето до Елизабет, — двамата с Паркър са се натискали на дивана на Бразил, после тя е станала и е танцувала с Травис, Паркър си е тръгнал ядосан, а тя се прибрала с Травис… и Шепли.

— Аз чух друго — каза Елизабет, като едва сдържаше ентусиазма си. — Правили тройка. Е, кое е вярното, Травис?

Ливай следеше разговора с голямо удоволствие.

— Все си мислех, че е обратното.

— Кое? — попитах аз, вече подразнен от тона му.

— Че Паркър обира трохите след теб.

Присвих очи. Който и да беше този, знаеше повече за мен, отколкото беше редно. Наведох се напред.

— Това не ти влиза в работата, задник такъв.

— Стига — намеси се Шепли, като сложи ръка на чина ми.

Ливай мигом се обърна напред, а Елизабет вдигна вежди и последва примера му.

— Шибано копеле — изръмжах аз и погледнах към Шепли. — Идва обяд. Някой ще й каже нещо. Говори се, че и двамата сме я изпраскали. Мамка му. Мамка му. Шепли, какво да правя?

Шепли започна да прибира нещата си в раницата си, аз също.

— Свободни сте — каза д-р Парк. — Изчезвайте оттук и бъдете продуктивни граждани днес.

Раницата ми се удряше в гърба, докато тичах към столовата. Видях Америка и Аби само на няколко крачки от входа.

— Мер — изпухтя Шепли, като хвана Америка за ръката.

Сложих ръце на кръста, за да си поема въздух.

— Да не би да те преследва тълпа от разярени жени? — пошегува се Аби.

Поклатих глава.

— Исках да ви хвана… преди… да влезете.

— Какво става? — попита Америка.

— Носят се слухове — подхвана Шепли. — Всички говорят, че Травис е завел Аби у дома и… подробностите са различни, по като цяло е доста зле.

— Какво?! — извика Аби. — Сериозно ли говориш?

Америка завъртя очи.

— На кого му пука, Аби? Хората говорят за вас с Трав от седмици. Не за пръв път някой ви обвинява, че правите секс.

Погледнах към Шепли с надеждата той да намери изход от кашата, в която сам се бях забъркал.

— Какво? — попита Аби. — Има и още нещо, нали?

Шепли потръпна.

— Казват, че си се изчукала с Паркър у Бразил, а после си позволила на Травис… да те заведе у дома, ако ме разбираш.

Тя зяпна.

— Супер! Значи сега съм курвата на училището.

Аз бях оплел конците, а Аби го отнасяше.

— Аз съм виновен. Ако беше някой друг, изобщо нямаше да говорят така за теб.

Влязох в столовата със стиснати юмруци.

Нарочно седнах на няколко места от Аби. И преди се бяха носили слухове, че съм чукал разни момичета, а понякога биваше замесено и името на Паркър, но никога не ми беше пукало. Но Аби не заслужаваше да мислят такива неща за нея само защото ми беше приятелка.

— Не е необходимо да седиш там, Трав. Ела тук — повика ме тя, като потупа празното място на масата срещу себе си.

— Чух, че си имала забележителен рожден ден, Аби — рече Крис Дженкс и подхвърли парче маруля в чинията ми.

— Не я закачай, Дженкс — предупредих го с мрачен поглед.

Крис се усмихна с кръглите си розови бузи.

— Чух и че Паркър бил бесен. Каза, че наминал вчера през апартамента ти, а двамата с Травис сте били още в леглото.

— Просто си подремваха, Крис — изсъска Америка.

Аби ме стрелна с очи.

— Паркър е идвал?

Размърдах се неспокойно на стола си.

— Щях да ти кажа.

— Кога?

Америка се наведе и зашепна в ухото й. Сигурно й разказваше това, което всички други вече знаеха.

Аби заби лакти в масата и захлупи лице в шепите си.

— Става все по-хубаво.

— Значи не сте го направили, така ли? — не млъкваше Крис. — Мамка му, тъпа работа. Аз пък си помислих, че Аби все пак е била права за теб, Трав.

— Млъквай, Крис — предупреди го Шепли.

— Ако ти не си спал с нея, имаш ли нещо против аз да се пробвам? — рече Крис, хилейки се към съотборниците си.

Без да мисля, скочих от мястото си и се хвърлих на масата пред Крис. Ухилената му физиономия се смени като на забавен кадър с разширени очи и зяпнала уста. С една ръка го стиснах за гърлото, а с другата — за тениската. Кокалчетата ми едва докоснаха лицето му, макар че кипях от ярост и бях на косъм да избухна. Крис прикри лицето си, но аз не спрях.

— Травис! — изкрещя Аби и заобиколи масата.

Юмрукът ми се закова по средата на удара и пуснах тениската на Крис, който се свлече на пода. Изражението на Аби ме стресна; тя беше уплашена от сцената, която беше видяла. Преглътна и отстъпи назад. Страхът й само ме вбеси още повече — не изпитвах гняв към нея, а се срамувах от себе си.

Заобиколих я и разблъсках всички останали, за да изляза. Страхотен ден. Първо успях да пусна слух за момичето, в което бях влюбен, после я уплаших до смърт.

Стаята ми изглеждаше единственото място, на което можех да отида. Срамувах се твърде много, за да поискам съвет от баща си. Шепли ме настигна. Без да каже и дума, той се качи в чарджъра до мен и запали двигателя.

Светът прелиташе през прозорците. Не говорехме. Съзнанието ми отказваше да мисли за сцената, която неминуемо щеше да се разрази, щом Аби се прибереше у дома.

Шепли спря на обичайното си място на паркинга и аз слязох. Качих се по стълбите като зомби. Не можеше да има щастлив край. Аби или щеше да си тръгне, уплашена от онова, което беше видяла, или още по-зле — щеше да се наложи да я освободя от баса, за да може да си тръгне, дори да не й се иска.

Сърцето ми се мяташе между решението да оставя Аби на мира и желанието да продължа да я преследвам. Влязох вкъщи, запратих раницата си срещу стената и блъснах вратата на стаята си, но не се почувствах по-добре. Напротив, ходенето напред-назад като малко дете ми напомняше как губя времето на Аби, като я преследвам — ако изобщо това, което правех, можеше да се нарече така.

Отвън се чу пискливото ръмжене на хондата на Америка, последвано от изключване на двигателя. Аби сигурно беше с нея. Щеше да влезе или с крясъци, или в пълно мълчание. Не бях сигурен кое от двете щеше да ме накара да се чувствам по-зле.

— Травис? — Шепли отвори вратата.

Поклатих глава и седнах на ръба на леглото. То потъна под тежестта ми.

— Дори не знаеш какво ще каже. Може да иска просто да те види.

— Казах не.

Шепли затвори вратата. Дърветата отвън бяха кафяви и дори малкото им останали листа започваха да капят. Скоро щяха да останат съвсем голи. Тогава Аби щеше да си е тръгнала.

Мамка му, бях ужасно потиснат.

След няколко минути отново се почука.

— Травис? Аз съм, отвори ми.

Въздъхнах.

— Махай се, Враб.

Въпреки това тя открехна вратата. Не се обърнах. Нямаше нужда. Тото стоеше зад мен и опашницата му ме заудря по гърба, като я видя.

— Какво става с теб, Трав?

Не знаех как да й кажа истината, а част от мен беше убедена, че така или иначе няма да ме чуе, затова само гледах през прозореца и броях падащите листа. Всяко следващо, което политаше към земята, ме приближаваше до изчезването на Аби от живота ми. Моят естествен пясъчен часовник.

Аби застана до мен и скръсти ръце. Очаквах да ми се разкрещи или по друг начин да ме упрекне за избухването ми в столовата.

— Няма ли да поговорим?

Тя се обърна към вратата, а аз въздъхнах.

— Нали се сещаш за онзи ден, когато Бразил се заяждаше и ти скочи в моя защита? Ами… това стана. Само че малко се увлякох.

— Ти беше ядосан още преди Крис да си отвори устата.

Аби седна на леглото до мен. Тото веднага се покатери в скута й, просейки внимание. Чувството ми беше познато. Всичките ми номера, всичките ми глупави пози имаха една-единствена цел: да привлека вниманието й. А тя сякаш нищо не забелязваше. Дори когато откачах.

— Преди малко говорех сериозно. Трябва да се махнеш, Враб. Бог ми е свидетел, че аз не мога да се махна от теб.

Тя ме докосна по ръката.

— Ти не искаш да си тръгна.

Представа си нямаше колко е права… и колко греши. Противоречивите ми чувства към нея ме влудяваха. Бях влюбен в нея, не можех да си представя живота без нея, но в същото време ми се искаше да намери нещо по-добро. Въпреки това обаче мисълта за Аби с друг беше непоносима. Нито единият не можеше да спечели, но и не можех да я изгубя. Постоянното люшкане ме изтощаваше.

Притиснах я до себе си и я целунах по челото.

— Няма значение колко се старая. В крайна сметка ще ме намразиш.

Тя обви ръце около мен и сплете пръсти на рамото ми.

— Трябва да бъдем приятели. Не приемам отказ.

Беше ми откраднала репликата от първата ни среща в „Пица Шак“. Сякаш се беше случило преди сто живота. Не проумявах кога се усложниха така нещата.

— Често те гледам, докато спиш. Винаги изглеждаш толкова спокойна. Аз нямам този покой. В мен постоянно кипят гняв и ярост… освен когато те гледам как спиш. Точно това правех, когато влезе Паркър. Аз бях буден, той влезе и застана на вратата потресен. Знаех какво си мисли, но не го разубедих. Не му обясних, защото исках да си мисли, че се е случило нещо. Сега целият университет смята, че си била и с двама ни в една и съща нощ. Съжалявам.

Аби сви рамене.

— Ако вярва на слуховете, проблемът си е негов.

— Трудно би могъл да си помисли друго, след като ни вижда заедно в леглото.

— Той знае, че живея при теб. Била съм съвсем облечена, за бога.

Въздъхнах.

— Най-вероятно е бил твърде ядосан, за да забележи. Знам, че го харесваш, Враб. Трябваше да му обясня. Поне това ти дължа.

— Все едно.

— Не си ли ми бясна? — изненадах се аз.

— Затова ли беше толкова разстроен? Мислел си, че ще се ядосам, щом науча истината?

— Нормално би било. Ако някой потъпче така репутацията ми, щях да съм, меко казано, бесен.

— На теб не ти пука за репутациите. Какво стана с онзи Травис, който пет пари не дава какво мислят другите? — подразни ме тя и ме смушка с лакът.

— Това беше, преди да видя изражението ти, когато чу какво говорят всички. Не искам да бъдеш наранена заради мен.

— Ти никога не би направил нещо, с което да ме нараниш.

— По-скоро ще си отрежа ръката — въздъхнах аз.

Отпуснах буза върху косата й. Толкова хубаво ухаеше винаги, толкова хубаво беше да се притисна до нея. Присъствието й ми действаше успокоително. Цялото ми тяло се отпускаше и изведнъж усещах такава умора, че не ми се искаше да помръдна. Дълго седяхме заедно, обвили ръце един около друг, тя — сгушила глава във врата ми. След този миг нямаше гаранция за нищо, така че си стоях потопен в него заедно с Врабчо.

Когато слънцето започна да залязва, на вратата се почука.

— Аби?

Гласът на Америка прозвуча слабо от другата страна.

— Влизай, Мер — отговорих аз. Знаех, че се притеснява защо сме толкова тихи.

Америка влезе заедно с Шепли и се усмихна, като ни видя прегърнати.

— Излизаме да си вземем нещо за хапване. На вас двамата да ви се ходи в „Пей Вей“?

— Пфу… пак ли азиатско, Мер? Сериозно? — не се сдържах аз.

— Да, сериозно — отвърна тя, видимо успокоена. — Идвате ли?

— Умирам от глад — обади се Аби.

— Естествено, не си обядвала — смръщих се аз и я вдигнах с мен. — Хайде. Да ти намерим нещо за хапване.

Не бях готов да я пусна, затова не свалих ръката си от нея чак докато стигнахме до „Пей Вей“. Тя като че ли нямаше нищо против и дори се облегна на мен в колата, когато се съгласих да си разделим някакво си ястие номер четири.

Щом си намерихме маса, оставих якето си до Аби и отидох до тоалетната. Странно беше как всички се преструваха, че нищо не се е случило, че не съм помлял някого от бой само преди няколко часа. Събрах шепи под чешмата и наплисках лицето си с вода. Погледнах се в огледалото. От носа и брадичката ми се стичаха капки. Трябваше отново да преглътна раздразнението си и да се присъединя към фалшивото настроение на другите. Сякаш трябваше да се преструваме, за да помогнем на Аби да премине през реалността в малкия си мехур от неведение, в който никой не изпитва твърде силни чувства и всичко е тип-топ.

— Мамка му, още ли не са ни донесли храната? — попитах аз, като седнах до Аби.

Телефонът й беше на масата и аз го взех, направих смешна физиономия и щракнах една снимка.

— Какво, по дяволите, правиш? — закиска се тя.

Потърсих името си в указателя й и прикачих снимката си към него.

— Да си спомняш колко ме обожаваш, когато ти звънна.

— Или какво си магаре!

През повечето време Америка и Шепли дрънкаха за лекциите си и най-новите клюки, като внимаваха да не споменават никого, замесен в свадата по-рано.

Аби ги гледаше, подпряла брадичка върху юмрука си, усмихната и безкрайно красива. Пръстчетата й бяха съвсем мънички и аз се улових, че си мисля колко гол изглежда безименният. Тя ме погледна, наведе се към мен и ме бутна закачливо с рамо. После се изправи и продължи да слуша бъбренето на Америка.

Смяхме се и се шегувахме, докато ресторантът затвори, а после се натоварихме в колата. Бях изтощен, но макар денят да ми се струваше адски дълъг, не исках да свършва.

Шепли занесе Америка на ръце до апартамента, но аз изостанах и дръпнах Аби за ръката. Изчаках приятелите ни да се скрият в апартамента и се заиграх с пръстите й.

— Дължа ти извинение, така че: извинявай.

— Ти вече ми се извини. Всичко е наред.

— Не, извиних ти се за Паркър. Не искам да си мислиш, че съм някакъв психар, който пребива хората за най-малкото нещо. Но ти дължа извинение, защото не те защитих по правилната причина.

— А тя е…?

— Нахвърлих му се, защото каза, че иска да бъде следващия, не защото те дразнеше.

— Намекът, че може да се нареди на опашка, си е предостатъчна причина да ме защитиш, Травис.

— Точно това имам предвид. Ядосах се, защото реших, че иска да спи с теб.

Аби се замисли за момент, после стисна двата края на тениската ми и подпря чело на гърдите ми.

— Знаеш ли какво? Не ми пука — заяви тя с усмивка, вдигнала поглед към очите ми. — Не ме интересува какво говорят хората, нито дали си си изпуснал нервите, нито защо помля физиономията на Крис. Последното, което ми се иска, е да ми се носи лоша слава, но ми писна да се обяснявам на всички за приятелството ни. Да вървят по дяволите.

Устните ми се извиха нагоре.

— Приятелството ни? Понякога се чудя слушаш ли ме изобщо.

— Какво значи това?

Мехурът, в който се беше затворила, беше непроницаем и аз се зачудих дали изобщо някога ще успея да го пробия.

— Да се прибираме. Уморен съм.

Тя кимна и двамата се качихме по стълбите до апартамента. Америка и Шепли вече си гукаха щастливо в стаята, а Аби се пъхна в банята. Тръбите изпищяха и се чу плисъкът на водата от душа по плочките.

Тото ми правеше компания, докато чаках. Тя не се забави; вечерният й тоалет приключи за по-малко от час.

Легна на леглото и мократа й коса се разпиля по ръката ми. Издиша продължително и спокойно.

— Остават само две седмици. Каква драма ще направиш, като се върна в „Морган“?

— Не знам — отвърнах аз. Не ми се мислеше за това.

— Ей — докосна ме тя по ръката, — шегувах се.

Насилих се да отпусна тяло и си напомних, че за момента тя все още е до мен. Не се получи. Нищо не ми помагаше. Исках я в обятията си. Достатъчно време бяхме изгубили.

— Имаш ли ми доверие, Враб? — попитах аз неспокойно.

— Да, защо?

— Ела насам.

Придърпах я към себе си. Изчаках да видя дали ще възрази, но тя само замръзна за няколко секунди, после тялото й се разтопи върху моето. Бузата й се отпусна върху гърдите ми.

Клепачите ми веднага натежаха. На другия ден трябваше да измисля как да отложа тръгването й, но в този момент единственото, което исках, беше да заспя с нея в обятията си.