Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (13)

Дванайсета глава

За по-малко от седмица изпразних две бутилки уиски. Докато се опитвах да приема факта, че Аби прекарва все повече време с Паркър, както и молбата й да я освободя от баса, за да се изнесе от къщи, устните ми докосваха по-често гърлото на бутилката, отколкото цигарите.

На обяд в четвъртък Паркър развали изненадата за рождения ден на Аби, така че трябваше скорострелно да изместя купона от неделя в петък. Бях благодарен, че нещо ангажира вниманието ми, но не беше достатъчно.

В четвъртък вечерта Аби и Америка си бъбреха в банята. Държанието на Аби към Америка рязко контрастираше с отношението й към мен. Почти не ми говореше, откакто бях отказал да я освободя от баса по-рано същия ден.

Надникнах в банята с надеждата да изгладя нещата.

— Искаш ли да хапнем?

— Шеп иска да пробва новия мексикански ресторант, ако сте навити, да отидем всички — отвърна Америка, докато разсеяно сресваше косата си.

— Мислех двамата с Враб да излезем сами тази вечер.

Аби оправи червилото си.

— Аз излизам с Паркър.

— Пак ли?

— Пак — изчурулика тя.

На вратата се звънна и Аби излетя от банята, профуча през дневната и отвори.

Последвах я и застанах зад нея, като удостоих Паркър с най-смъртоносния поглед, на който бях способен.

— Винаги ли изглеждаш страхотно? — попита той.

— Ако съдя по първия път, когато дойде тук, не — обадих се зад гърба й.

Аби вдигна пръст, за да даде знак на Паркър да почака, и се обърна. Очаквах да ми се сопне, но тя се усмихваше. После обви ръце около шията ми и ме прегърна силно. Отначало се стегнах, защото помислих, че ще ме удари, но когато осъзнах какво прави, притиснах я към себе си.

Тя се отдръпна и се усмихна.

— Благодаря ти, че организираш купона за рождения ми ден — каза тя с искрена признателност в гласа. — Може ли да си запазя вечерята за друг път?

В очите й грееше топлина, която ми липсваше от известно време насам. Но най-много ме изненада това, че след като през целия следобед и вечерта не ми беше говорила, сега беше в обятията ми.

— Утре?

Тя отново ме прегърна.

— Обещавам.

После ми махна, хвана Паркър за ръката и затвори вратата след себе си.

Обърнах се и потрих врата си.

— Аз… трябва ми…

— Нещо за пиене? — отгатна Шепли с нотка на тревожност в гласа. Погледна към кухнята. — Има само бира.

— Значи ще отскоча до магазина за алкохол.

— Ще дойда с теб — каза Америка и скочи да вземе якето си.

— Защо не отидете с колата? — попита Шепли и й подхвърли ключовете.

Америка погледна връзката в ръката си.

— Сигурен ли си?

Шепли въздъхна.

— Не мисля, че Травис трябва да кара… където и да е, ако ме разбираш.

Америка кимна въодушевено.

— Схванах. — Тя ме грабна за ръката. — Хайде, Трав, да те алкохолизираме. — Последвах я към вратата, но тя рязко спря и обърна глава. — Но! Трябва да ми обещаеш нещо. Без боеве тази вечер. Удавяне на скръбта — да. — Тя стисна брадичката ми и ме накара да кимна. — Гадно пиянство — не — заяви и поклати брадичката ми напред-назад.

Отдръпнах се и бутнах ръката й.

— Обещаваш ли? — повдигна вежди тя.

— Да.

Тя се усмихна.

— Да вървим тогава.

Сложил пръсти на устните си и подпрял лакът на вратата, гледах света през прозореца. Със студения фронт беше дошъл силен вятър, който брулеше дърветата и храстите и поклащаше уличните лампи. Аби беше излязла с много къса рокличка. Дано очите на Паркър си останеха на главата му, ако вятърът духнеше роклята й. В съзнанието ми изникна образът на голите колене на Аби, седнала до мен на задната седалка на чарджъра, и си представих как Паркър забелязва меката й лъскава кожа също като мен, но с по-малко възхищение и повече похот.

Точно когато гневът отново закипяваше в мен, Америка паркира колата.

— Стигнахме.

Над входа грееше меката светлина на табелата „Ъгли Фиксър Ликър“. Америка вървеше като сянка зад мен между щандовете. Бързо намерих каквото търсех: единствената бутилка, която можеше да ми помогне в нощ като тази. „Джим Бийм“.

— Сигурен ли си? — попита Америка с предупредителна нотка в гласа. — Утре имаш да организираш купон изненада.

— Сигурен съм — отвърнах аз и занесох бутилката на касата.

В мига, в който задникът ми докосна седалката на чарджъра, отвъртях капачката и надигнах шишето, опрял глава в облегалката на седалката.

Америка ме изгледа и включи на задна.

— Отсега виждам, че ще бъде забавно.

Докато стигнем до апартамента, нивото на течността в бутилката беше спаднало под гърлото и стремглаво намаляваше.

— Не може да бъде — каза Шепли, като видя шишето.

— Може. Искаш ли? — попитах аз, като надигнах отново бутилката, а после му я подадох.

Шепли направи физиономия.

— Не, за бога. Трябва да остана трезвен, за да реагирам достатъчно бързо, когато се опиташ да налетиш на Паркър.

— Няма да го направи — увери го Америка. — Обеща ми.

— Така е — потвърдих аз с усмивка. Вече се чувствах по-добре. — Обещах й.

През следващия час Шепли и Америка направиха всичко по силите си да ме разсеят. Мистър Бийм пък се постара да притъпи чувствата ми. По средата на втория час думите на Шепли зазвучаха по-бавно. Америка се изкиска на глуповатата ми усмивка.

— Виждаш ли? Той е щастлив пияница.

Изпуснах въздух през устните си.

— Не съм пиян. Не още.

Шепли посочи намаляващата кехлибарена течност.

— Ако изпиеш останалото, със сигурност ще се напиеш.

Погледнах бутилката, после часовника.

— Три часът е. Трябва да е хубава среща.

Вдигнах шишето към Шепли, после допрях гърлото му до устните си и отметнах глава. Остатъка от съдържанието му се изля в изтръпналата ми уста и ме прогори до дъно.

— Божичко, Травис — намръщи се Шепли, — отивай да припаднеш в стаята си. Не бива да си тук, когато тя се прибере.

Чу се шум от двигател на приближаваща кола, която спря пред блока. Добре познавах този звук: беше поршето на Паркър.

На устните ми се разля лигава усмивка.

— Защо? Тук се случват вълшебствата.

В погледа на Америка се четеше опасение.

— Трав… ти обеща.

Кимнах.

— Така е. Само ще й помогна да слезе от колата.

Изправих се на крака, но не ги усещах. Облегалката на дивана се оказа чудесна опора при пиянския ми опит да се придвижа.

Успях да хвана дръжката на вратата, но Америка нежно сложи ръка върху моята.

— Ще дойда с теб. Да се уверя, че няма да нарушиш обещанието си.

— Добра идея.

Отворих вратата и адреналинът веднага пламна в последната половинка уиски. Поршето се разклати със замъглени стъкла.

Без да знам как краката ми успяват да се движат толкова бързо в това състояние, изведнъж се озовах в подножието на стълбите. Америка стискаше здраво ризата ми. Беше учудващо силна за дребничкото си телосложение.

— Травис — прошепна тя, — Аби няма да му позволи да стигне далеч. Опитай се да се успокоиш.

— Само ще проверя дали е добре — казах аз и направих няколко крачки към колата на Паркър.

Ръката ми удари страничното огледало толкова силно, че едва не го счупи. Те не отвориха вратата и аз сам я отворих.

Аби наместваше роклята си. Разрошената й коса и останалите без блясък устни ясно издаваха какво са правили.

Лицето на Паркър се изопна.

— Какво има, по дяволите, Травис? — изкрещя той.

Ръцете ми се свиха в юмруци, но усетих ръката на Америка върху рамото си.

— Ела, Аби. Трябва да поговоря с теб — каза тя.

Аби примигна няколко пъти.

— За какво?

— Просто ела!

Аби погледна към Паркър.

— Съжалявам, трябва да тръгвам…

Паркър поклати ядосано глава.

— Няма проблем, върви.

Подадох й ръка да слезе и затворих вратата с ритник. Аби се отскубна и застана между мен и колата, като ме бутна по рамото.

— Какво ти става?! Престани!

Поршето на Паркър излезе със свистене на гумите от паркинга, а аз извадих цигарите от джоба си и запалих една.

— Можеш да си влизаш, Мер.

— Хайде, Аби.

— Защо не останеш, Абс — казах аз.

Обръщението звучеше нелепо. Беше същински подвиг, че Паркър успяваше да го изрече със сериозна физиономия.

Аби кимна на Америка да върви и тя неохотно се подчини.

Аз я погледах, като си дръпнах един-два пъти от цигарата. Аби скръсти ръце.

— Защо го направи?

— Защо ли? Защото те натискаше пред апартамента ми!

— Може да живея при теб, но какво правя и с кого го правя си е моя работа.

Хвърлих цигарата на земята.

— Ти си нещо много повече, Враб. Не му позволявай да те чука в колата си като евтино момиче след училищен бал.

— Нямаше да правя секс с него!

Махнах към празното място, където допреди малко беше спряна колата на Паркър.

— А какво правехте тогава?

— Ти не си ли се натискал с момиче, Травис? Без да стигате по-далеч?

Това беше най-тъпото нещо, което някога бях чувал.

— Какъв е смисълът?

Посинели топки и разочарование. Страшна работа.

— За много хора има смисъл… особено за тези, които ходят на срещи.

— Прозорците бяха замъглени, колата се тресеше… откъде да знам?

— Може би просто не трябва да ме шпионираш!

Да я шпионирам? Тя прекрасно знаеше, че чуваме всяка кола, която спира на паркинга, и беше решила да се лигави точно пред вратата ми с тип, когото не мога да понасям!

Прокарах ръка по лицето си, като се мъчех да се овладея.

— Не мога да го понеса, Врабчо. Имам чувството, че полудявам.

— Кое не можеш да понесеш?

— Ако спиш с него, не искам да знам. Ако разбера, че… ще отида задълго в затвора. Просто не ми казвай.

— Травис, не мога да повярвам, че го каза! — процеди тя, кипнала от гняв. — Това е голяма стъпка за мен!

— Всички момичета така казват!

— Не ме интересуват курвите, с които ти излизаш! Говоря за себе си — Тя сложи ръка на гърдите си. — Аз не съм… пфу! Няма значение.

Попечи да се отдалечи, но аз я хванах за ръката и я обърнах към себе си.

— Какво не си? — Въпреки състоянието си внезапно проумях — Ти си девствена!

— И какво от това? — изчерви се тя.

Затова Америка беше толкова сигурна, че нещата няма да стигнат далеч.

— Четири години в гимназията имах само едно гадже и той беше баптистки пастор! Този въпрос дори не е стоял!

— Пастор? И какво стана след цялото това мъчително въздържание?

— Той искаше да се оженим и да останем в… Канзас. Аз — не.

Не вярвах на ушите си. Тя беше почти на деветнайсет и все още девствена? Това беше почти нечувано в наши дни. Не си спомнях да съм срещал такова момиче от началото на гимназията. Хванах лицето й с две ръце.

— Девствена. Никога не би ми хрумнало, като знам как танцуваше в клуба.

— Много смешно — отвърна тя и тръгна гневно по стълбите.

Аз я последвах, но паднах по задник на стъпалото. Лакътят ми се удари в ръба, но така и не усетих болка. Претърколих се по гръб и избухнах в истеричен смях.

— Какво правиш? Ставай! — викна Аби и ме задърпа, докато се изправих.

Очите ми се замъглиха. Изведнъж се озовах в часа на Чейни. Аби седеше на бюрото му с нещо като бална рокля, а аз бях по боксерки. Залата беше празна и навън тъкмо се съмваше или мръкваше.

— Отиваш ли някъде? — попитах, без да се притеснявам особено от липсата на дрехи.

Аби се усмихна и ме погали по лицето.

— Не. Никъде няма да ходя. Тук съм.

— Обещаваш ли? — попитах, като докоснах коленете й. Разтворих краката й лекичко, колкото да се сгуша между бедрата й.

— В края на краищата съм твоя.

Не бях сигурен какво точно значи това, но Аби се плъзна върху мен. Устните й се спуснаха по шията ми и аз затворих очи в пълна, завладяваща еуфория. Случваше се всичко, към което се бях стремил. Пръстите й пълзяха по тялото ми и аз притаих дъх, когато се пъхнаха под боксерките ми и се спряха върху надървения ми член.

Какъвто и екстаз да съм изпитвал някога, този беше надминат. Зарових пръсти в косата й и притиснах устни в нейните, докосвайки нежно с език вътрешността на устата й.

Едната й обувка падна на пода и аз погледнах надолу.

— Трябва да вървя — каза тъжно Аби.

— Какво? Нали каза, че никъде няма да ходиш?

— Постарай се повече — усмихна се тя.

— Какво?

— Постарай се повече — повтори тя, като докосна лицето ми.

— Чакай! — Не исках това да свършва. — Обичам те, Врабчо.

Очите ми бавно примигнаха. Когато погледът ми се фокусира, видях вентилатора на тавана. Всичко ме болеше, а главата ми пулсираше с ударите на сърцето ми.

Някъде в коридора ехтеше пронизителният развълнуван глас на Америка. Ниският глас на Шепли се смесваше с думите на двете момичета.

Затворих очи и потънах в дълбока депресия. Беше само сън. Цялото това щастие не беше истина. Потрих лице и се опитах да намеря достатъчно сили да се надигна от леглото.

Какъвто и купон да си бях спретнал снощи, надявах се да си е струвало сега да се чувствам като вмирисано месо на дъното на кофа за боклук.

Затътрих натежали крака по пода, за да си взема джинсите, смачкани в ъгъла. Обух ги и се завлякох към кухнята, присвивайки се при звука от гласовете им.

— Ужасно сте шумни бе, хора — изохках аз, докато си закопчавах джинсите.

— Извинявай — каза Аби, без да ме погледне.

Не се и съмнявах, че снощи съм направил някоя глупост и съм я притеснил.

— Кой, по дяволите, ми позволи да пия толкова снощи?

Лицето на Америка се изкриви от погнуса.

— Сам си позволи. След като Аби излезе с Паркър, отиде да си купиш цяла бутилка и докато тя се върне, я беше пресушил.

В съзнанието ми започнаха да се появяват откъслечни спомени. Аби излезе с Паркър. Бях потиснат. Отидох в магазина за алкохол с Америка.

— Мамка му — поклатих глава аз и се обърнах към Аби. — Ти добре ли си изкара?

Бузите й пламнаха.

Мамка му. Било е по-зле, отколкото си мислех.

— Сериозно ли питаш?

— Какво?

Съжалих в мига, в който думата излезе от устата ми.

Америка се изкиска, видимо развеселена от амнезията ми.

— Ти я извади от колата на Паркър, разярен като бик, защото ги хвана да се натискат като гимназисти. Бяха замъглили стъклата!

Напрегнах се да си спомня колкото може повече. Натискането нищо не ми говореше, но ревността ясно помнех.

Аби изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне, и аз потръпнах от разярения й поглед.

— Много ли си ми ядосана? — попитах в очакване на пронизителни крясъци, които да пробият бездруго цепещата ме глава.

Вместо това тя тръгна ядосано към стаята и аз я последвах, като затворих тихо вратата зад себе си.

Аби се обърна. Никога не бях виждал това изражение на лицето й. Не знаех как да го тълкувам.

— Спомняш ли си изобщо нещо от това, което ми каза снощи? — попита тя.

— Не. Защо? Лошо ли се държах?

— Не, не се държа лошо! Ти… ние…

Тя захлупи лице в шепите си. Когато вдигна ръка, на китката й проблесна нова гривна.

— Откъде се взе това? — попитах аз, като увих пръсти около нея.

— Моя е — отвърна тя и се дръпна.

— Не съм я виждал досега. Изглежда нова.

— Нова е.

— Откъде е?

— Паркър ми я подари преди петнайсет минути.

Обзе ме истинска ярост. От онзи вид, който ме кара да ударя силно по нещо, за да се почувствам по-добре.

— Какво, по дяволите, прави този кретен тук? Да не е останал през нощта?

Тя скръсти ръце, без да трепне.

— Излязъл е сутринта да ми купи подарък и ми го донесе.

— Още не е рожденият ти ден.

Всичко в мен кипеше, но нейната невъзмутимост ми помогна да се овладея.

— Не е можел да чака — каза тя, вирнала брадичка.

— Нищо чудно, че се е наложило да извадя задника ти от колата му. Звучи така, сякаш си…

Млъкнах и стиснах устни, за да не довърша изречението си. Не му беше времето да избълвам думи, които не мога да си взема обратно.

— Сякаш съм какво? — присви очи Аби.

Стиснах зъби.

— Нищо. Ядосах се и щях да кажа нещо гадно, което не мисля.

— Това не те е спирало досега.

— Знам. Но работя по въпроса — отвърнах аз, като се запътих към вратата. — Ще те оставя да се облечеш.

Когато посегнах към дръжката, ме прониза болка от лакътя нагоре. Докоснах ръката си и ме заболя още повече. Вдигнах ръкава и видях каквото можеше да се очаква — прясна синина. Трескаво се опитвах да си спомня как съм я получил. Изведнъж си спомних как Аби ми призна, че е девствена, как паднах, заливайки се от смях, как тя ми помогна да се съблека, а после… О, божичко.

— Снощи паднах на стълбите. А ти ми помогна да си легна… Ние…

В съзнанието ми нахлу образът как я натискам полугол към гардероба.

Едва не я бях изчукал, едва не й бях отнел девствеността, мъртвопиян. Мисълта какво е можело да се случи ме накара да се засрамя за пръв път от… за пръв път в живота си.

Аби съчувствено поклати глава.

— Не, не сме. Нищо не се случи.

Потръпнах.

— С Паркър замъглявате прозорците. Издърпвам те от колата и после се опитвам да…

Помъчих се да пропъдя спомена от главата си. Призля ми. За щастие, въпреки пиянското си вцепенение се бях спрял.

Но какво можеше да стане иначе? Аби не заслужаваше първият секс в живота й да бъде такъв, най-малкото с мен. Леле. За кратко наистина си бях повярвал, че съм се променил. Ала ми стигаше бутилка уиски и споменаването на думата „девствена“, за да се върна към предишната си отвратителна персона.

Обърнах се към вратата и хванах дръжката.

— Превръщаш ме в шибан психар, Врабчо — изръмжах през рамо. — Не мисля с главата си, когато съм около теб.

— Значи аз съм виновна?

Обърнах се. Очите ми пробягаха по халата, краката и стъпалата й, а после се върнаха върху нейните.

— Не знам. Спомените ми са малко мъгляви… но не помня да казваш „не“.

Тя направи крачка напред, сякаш готова да ме удари, но после изражението й омекна и раменете й се отпуснаха.

— Какво искаш от мен, Травис?

Погледнах към гривната й, после към нея.

— Надяваше се, че няма да си спомня?

— Не! Бях вбесена, че си забравил!

Нищичко. Не. Разбирах.

— Защо?

— Защото, ако бях… ако бяхме… и ти после не… не знам защо! Просто се вбесих!

Беше на път да си признае. Трябваше. Аби ми беше ядосана, защото е била на път да се раздели с девствеността си с мен, а аз нямаше да помня какво се е случило. Това беше. Това беше моят миг. Най-после щяхме да си изясним нещата, но времето бързо се изплъзваше.

Шепли всеки момент щеше да я повика, за да излезе с Америка по някакви задачи, какъвто беше планът ни за изненадата.

Спуснах се напред и спрях на сантиметри от нея. Докоснах с ръце лицето й.

— Какво правим, Враб?

Очите й се плъзнаха по колана ми и бавно се вдигнаха към лицето ми.

— Ти ми кажи.

Лицето й беше безизразно, сякаш, ако признаеше дълбоки чувства към мен, всичко в нея щеше да угасне.

На вратата се почука и аз се вбесих, но не изгубих концентрация.

— Аби? — обади се Шепли. — Мер има някаква работа и искаше да ти предам, в случай че решиш да отидеш с нея.

Гледах я право в очите.

— Врабчо?

— Да — извика тя на Шепли. — И аз трябва да свърша някои неща.

— Добре, тя е готова и те чака.

Стъпките му се отдалечиха по коридора.

— Враб? — повторих аз в отчаян опит да довършим разговора.

Тя се отдръпна, извади някои неща от гардероба и се промуши покрай мен.

— Може ли да поговорим по-късно за това? Днес имам много работа.

— Разбира се — отвърнах аз съкрушен.