Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (6)

Пета глава
Съквартиранти

Сексуалната маниачка се обличаше и пудреше в банята. Не каза нищо, след като свършихме, и си помислих, че ще трябва да взема номера й и да я включа в краткия списък от момичета като Меган, които не държаха да имаме връзка, за да правим секс, но пък си струваха повторението.

В този момент избръмча телефонът на Шепли. Беше звук като от целувка, значи трябва да беше Америка. Тя беше променила звука за съобщения на апарата му, а той изключително доволен от този факт. Хубава двойка бяха, но ми се повръщаше от тях.

Докато седях на дивана и превключвах телевизионните канали в очакване момичето да излезе от банята, за да я отпратя, Шепли се защура из апартамента.

— Какво правиш? — свъсих вежди аз.

— Сложи си риза. Мер идва насам заедно с Аби.

Това прикова вниманието ми.

— С Аби ли?

— Да. В „Морган“ пак няма топла вода.

— Е, и?

— Ще останат тук няколко дни.

Изпънах гръб.

— Ще останат? Аби ще остане? В нашия апартамент?

— Да, глупако. Разкарай порнографските мисли от главата си и ме чуй какво ти говоря. Ще бъдат тук след десет минути. С багажа си.

— Мамка му.

Шепли спря на място и ме изгледа изпод вежди.

— Вдигни си задника и ми помогни. И си изхвърли боклука — каза той, като посочи към банята.

— Мамка му! — повторих аз и скочих на крака.

Шепли кимна с разширени от ужас очи.

— Аха.

Най-после се усетих. Ако Америка се подразнеше, че мацката е още тук, когато дойде с Аби, това щеше да е зле за Шепли. А ако Аби реши, че не иска да остане заради това, проблемът ще стане и негов, и мой.

Не откъсвах очи от вратата на банята. Водата течеше, откакто беше влязла вътре. Не знаех дали сере, или се къпе. Нямаше начин да я изкарам от апартамента, преди да дойдат момичетата. Ако ме хванеха да се опитвам да я изгоня, щеше да изглежда още по-зле, така че реших вместо това да сменя чаршафите на леглото си и малко да пооправя.

— Къде ще спи Аби? — попитах аз, като гледах към дивана. Нямаше да я оставя да легне върху телесни течности, трупани четиринайсет месеца.

— Не знам. На фотьойла?

— Няма да спи на шибания фотьойл, идиот такъв. — Почесах се по главата. — Предполагам, че ще спи в леглото ми.

Шепли се разсмя толкова гръмко, че сигурно се чу поне през две пресечки. Преви се на две, хвана се за коленете и лицето му почервеня.

— Какво?

Той се изправи и размаха пръст, клатейки глава. Беше твърде развеселен, за да говори, затова просто се отдалечи и се опита да продължи с чистенето, макар че тялото му още се тресеше.

Единайсет минути по-късно Шепли се втурна към вратата, спусна се по стълбите и после… нищо. Водата в банята и най-после спря и стана много тихо.

След още няколко минути чух входната врата да се отвари с трясък и оплакванията на запъхтения Шепли.

— Божичко, куфарът ти тежи с десет кила повече от този на Аби!

Появих се в коридора точно навреме, за да видя как последното ми завоевание излиза от банята. Като видя Аби и Америка, замръзна насред коридора, после дозакопча блузата си. Определено не се беше освежавала в банята. Гримът още беше размазан по лицето й.

Една минута се опитвах да проумея какво става. Май ситуацията с нея не беше толкова проста, колкото ми се беше сторило, което правеше изненадващото гостуване на Америка и Аби още по-хубаво. Въпреки че още бях по боксерки.

— Здрасти — поздрави тя момичетата.

После забеляза багажа им и съвсем се обърка.

Америка изгледа кръвнишки Шепли.

Той вдигна ръце.

— Тя е с Травис!

Това беше сигналът за мен. Свих зад ъгъла, прозинах се и потупах гостенката си по дупето.

— Моите хора си дойдоха. Ти по-добре да си вървиш.

Тя като че се отпусна и се усмихна. Обви ръце около мен и ме целуна по врата. Преди по-малко от час устните й ми се бяха сторили меки и топли. Пред Аби приличаха на две лепкави кифли с бодлива тел.

— Ще оставя номера си на плота.

— Няма нужда — отвърнах преднамерено нехайно.

— Моля? — Тя отстъпи назад.

В очите й ярко проблесна отказ да повярва и тя впери поглед в моите, мъчейки се да открие нещо различно от това, което имах предвид. Зарадвах се, че си пролича още тогава. Иначе можеше да й се обадя още веднъж и да стане голяма каша. Учуден бях, че съм сгрешил в преценката си, че става за повикване. Обикновено бях по-проницателен.

— Всеки път! — изкоментира Америка, като погледна жената. — Как може да си изненадана? Това е Травис Мадокс, по дяволите! Той точно с това е известен, а те всеки път се изненадват! — Тя се обърна към Шепли, а той я прегърна през рамо и й направи знак да се успокои.

Жената ме изгледа с присвити очи, пламнали от гняв и смущение, после грабна чантата си и ядосано се изнесе.

Вратата се тресна след нея и раменете на Шепли се напрегнаха. Тези моменти го притесняваха. Аз, от друга страна, си имах опърничава за укротяване, така че отидох в кухнята и отворих хладилника, сякаш нищо не се е случило. Бесният й поглед говореше за ярост, с каквато никога не се бях сблъсквал (не защото не бях срещал жени, които искат да ми поднесат собствения ми задник на сребърен поднос, а защото никога не се задържах достатъчно дълго, за да го чуя).

Америка поклати глава и се отдалечи по коридора. Шепли я последва, наклонен настрани под тежестта на куфара й.

Точно когато си мислех, че Аби ще избухне, тя се отпусна на фотьойла. Хм. Добре… беше ядосана, но можеше и да се размине.

Скръстих ръце и от безопасната дистанция на кухнята попитах:

— Какво има, Врабчо? Тежък ден?

— Не, просто съм отвратена от дън душа.

Все беше някакво начало.

— От мен ли? — усмихнах се аз.

— Да, от теб. Как може да използваш така хората и да се отнасяш по този начин с тях?

Започваше се.

— Как съм се отнесъл? Тя предложи номера си, аз отказах.

Тя зяпна. Едва сдържах смеха си. Не знам защо, но ми беше страшно забавно да я виждам така шашната и отблъсната от поведението ми.

— Правиш секс с нея, но не искаш да вземеш телефона й?

— Защо да взимам телефона й, ако не възнамерявам да й се обадя?

— А защо спиш с нея, след като не възнамеряваш да й се обадиш?

— На никого нищо не обещавам, Врабчо. Тя не е поискала, преди да си разтвори краката на дивана.

Ани изгледа дивана с отвращение.

— Тя е нечия дъщеря, Травис. Ами ако един ден някой се отнесе така с твоята дъщеря?

Тази мисъл и друг път беше минавала през главата ми, така че бях подготвен.

— Нека да го кажа така: моята дъщеря да внимава да не си събува гащите за всеки срещнат задник.

Това си беше чистата истина. Заслужаваха ли жените да се държат с тях като с курви? Не. Заслужаваха ли курвите да се държат с тях като с курви? Да. Аз самият бях такъв.

Първия път, когато изпрасках Меган и тя си тръгна, без да се гушкаме, не съм плакал и не съм изял една кофа сладолед.

Не съм се жалвал на момчетата от братството, че съм й пуснал на първата среща и Меган се е отнесла с мен, както съм си заслужил. Нещата са такива, каквито са, няма смисъл да се опитваш да си пазиш достойнството, ако сам си започнал да го рушиш. Момичетата са прословути с това, че се съдят помежду си и спират само за да осъдят и някое момче. Чувал съм как лепват етикет „курва“ на някоя мацка, преди дори да ми е минало през ума да я мисля за такава. Но ако заведа същата тази курва у дома, изпраскам я и я пусна да си върви, изведнъж ставам лошият. Пълен абсурд.

Аби скръсти ръце, ядосана, че не може да спори.

— Значи, като изключим признанието ти, че си задник, казваш, че след като е спала с теб, заслужава да бъде изхвърлена като бездомна котка?

— Казвам, че бях честен с нея. Тя е възрастен човек, всички беше по взаимно съгласие… тя даже настояваше, ако искаш да знаеш. А ти се държиш така, сякаш съм извършил престъпление.

— Тя не изглеждаше много наясно с твоите намерения, Травис.

— Жените обикновено оправдават действията си с това, което са решили в главата си. Тя не ми е казала, че иска връзка, по-открито, отколкото аз на нея, че очаквам секс без ангажименти. Кое му е различното?

— Ти си прасе.

Свих рамене.

— И с по-лоши епитети са ме наричали.

Независимо от безразличието ми, от думите й ме заболя, все едно си бях заврял тухла под нокътя на палеца. Дори да беше вярно.

Тя се загледа в дивана и потръпна.

— Май ще спя на фотьойла.

— Защо?

— Няма да спя на това нещо! Бог знае на какво ще лежа!

Вдигнах сака й от пода.

— Няма да спиш нито на дивана, нито на фотьойла, а в леглото ми.

— Което е още по-нехигиенично и от дивана.

— Никой не е лягал там с мен.

— Стига бе — завъртя очи тя.

— Сериозно говоря. Чукам ги на дивана. Не ги пускам в стаята си.

— А мен защо ме пускаш?

Исках да й кажа. Божичко, как само ми се искаше да й го кажа, но не можех да го призная дори пред себе си, камо ли пред нея. Дълбоко в себе си знаех, че съм лайно, а тя заслужаваше нещо по-добро. Част от мен искаше да я занеса в стаята си и да покажа защо е различна, но в същото време тъкмо това ме спираше. Тя беше моята противоположност: невинна отвън, дълбоко увредена отвътре. В нея имаше нещо, от което се нуждаех, и макар да не бях сигурен какво е то, не можех да се предам на лошите си навици и да разваля всичко. Тя беше от прощаващите, виждах това, но имаше граници, които беше по-добре да не прекрачвам.

Хрумна ми нещо по-добро и палаво се усмихнах.

— Възнамеряваш ли да правиш секс с мен довечера?

— Не!

— Ето затова. А сега вдигай киселия си задник и си вземи душ, а после може да поучим по биология.

Тя ме изгледа ядосано, но се подчини. Едва не ме избута с рамо на минаване покрай мен, а после тресна вратата на банята. Тръбите под апартамента веднага завиха в синхрон с пуснатата вода.

Беше си взела само най-важното. Намерих едни къси панталони, тениска и бели памучни бикини на лилави райета. Вдигнах ги пред очите си, после порових още малко. Всички бяха памучни. Тя наистина не възнамеряваше да се съблича пред мен дори за да ме подразни. Това малко ме разочароваше, но и ме караше да я харесвам още повече. Почудих се дали изобщо има прашки.

А дали не беше девствена?

Разсмях се. Девствено момиче в колежа? Това беше нещо нечувано в наши дни.

Паста и четка за зъби, малка тубичка с някакъв крем за лице. Взех ги и тръгнах към банята, като по пътя грабнах чиста кърпа от шкафа в коридора.

Почуках веднъж, но не получих отговор и просто влязох. Тя така или иначе се къпеше зад завесата, пък и надали имаше нещо, което вече да не съм виждал.

— Мер?

— Не, аз съм.

Сложих нещата й на плота до мивката.

— Какво правиш тук? — изпищя тя. — Махай се!

Аз се изсмях. Какво бебе.

— Забрави си кърпата. Донесох ти дрехите, четката за зъби и никакъв странен крем за лице, който намерих в чантата ти.

— Ровил си в нещата ми? — Гласът й се покачи с една октава.

Смехът заседна в гърлото ми. Бях й донесъл нещата, за да бъда мил, а тя откачи. Да не би да можех да намеря нещо интересно в чантата й? Все едно да ровя в чантата на учителка от неделно училище.

Изстисках малко от нейната паста върху четката си за зъби и пуснах чешмата.

Аби притихна, после челото и очите й се подадоха иззад завесата. Опитах се да не й обръщам внимание, но усещах как погледът й прогаря дупка в тила ми.

Раздразнението й беше пълна загадка. За мен цялата случка имаше странен успокояващ ефект. Това усещане ме накара да спра и да се замисля: по принцип не бях домошар.

— Разкарай се, Травис — изръмжа тя.

— Не мога да си легна, без да си измия зъбите.

— Ако се доближиш до завесата, ще ти избода очите, докато спиш.

— Няма да надничам, Враб.

Всъщност представата как се навежда над мен, дори с нож в ръка, беше възбуждаща. Повече навеждането, отколкото ножът.

Измих си зъбите и се отправих към стаята, а усмивката не слизаше от лицето ми. След няколко минути тръбите замлъкнаха, но тя дълго не се показа.

Изгубил търпение, отново надникнах през вратата на банята.

— Хайде, Враб! Остарях тук.

Видът й ме изненада. И преди я бях виждал без грим, но сега кожата й беше розова и лъскава, а дългата й мокра коса беше опъната назад. Не можех да откъсна поглед от нея.

Аби замахна с ръка и ме замери с гребена си. Наведох се да го избегна и затворих вратата, като не спирах да се смея. Чух шляпането на малките й крачета по коридора към стаята ми и сърцето ми заби лудо в гърдите.

— Лека нощ, Аби! — провикна се Америка от стаята на Шепли.

— Лека нощ, Мер.

Лека нощ, Мер. Приятелката на Шепли ми беше вкарала наркотик, на който не можех да се наситя и от който не можех да се откажа. Но макар да бях пристрастен, не смеех да си взема и трошица повече от това, което ми се даваше. Гледах само да я държа близо до себе си и се чувствах по-добре, когато знаех, че е до мен. Безнадежден случай.

Двете тихи почуквания на вратата ме върнаха към реалността.

— Влизай, Враб. Няма нужда да чукаш.

Аби влезе вътре с потъмняла влажна коса, сива тениска и карирани къси панталонки. Големите й очи обходиха стаята ми, преценявайки ме по голите стени. За пръв път тук стъпваше жена. Не че бях мислил за този момент, но не бях очаквал Аби да промени начина, по който ще възприемам стаята си.

Досега тя беше само помещението, в което спя. Място, на което не прекарвам много време. В присъствието на Аби белите стени изпъкваха и дори леко ме смущаваха. Когато тя беше тук, стаята ми приличаше на дом и празнотата вече не ми изглеждаше толкова уместна.

— Готина пижама — отбелязах аз и седнах на леглото. — Хайде няма да те ухапя.

— Не ме е страх от теб. — Учебникът й по биология се приземи с глухо тупване до мен. — Имаш ли химикалка?

Кимнах към нощното шкафче.

— Най-горното чекмедже.

В мига, в който го изрекох, кръвта ми изстина. Щеше да намери запасите ми. Приготвих се за смъртоносната схватка, която неминуемо предстоеше.

Тя подиря коляно на леглото и се пресегна към шкафчето, отвори чекмеджето и започна да рови вътре. Изведнъж ръката й рязко се отдръпна. В следващия миг грабна химикалката и затвори чекмеджето.

— Какво? — попитах аз, като се правех, че чета нещо в учебника.

— Да не си ограбил здравния център?

Нима една гълъбица знае откъде се взимат презервативи?

— Не, защо?

Лицето й се изкриви.

— Запасил си се с кондоми за цял живот.

Ето, започваше се.

— По-добре да внимаваш, отколкото да съжаляваш, нали така?

Срещу това не можеше да се възрази.

Вместо да се разкрещи и да ме обиди, както очаквах, тя завъртя очи. Запрелиствах учебника, като се опитвах да прикрия облекчението си.

— Добре, можем да започнем оттук. Божичко, фотосинтеза? Не си ли го учила в гимназията?

— Учила съм — отвърна тя отбранително. — Това е „Увод в биологията“, Трав. Не съм си избирала програмата.

— А учиш диференциално смятане? Как може да си толкова напред с математиката и толкова назад с природните науки?

— Не съм назад. Първата половина винаги е преговор.

Вдигнах вежди.

— Не точно.

Тя ме слушаше, докато й обяснявах основните принципи на фотосинтезата, а после и анатомията на растителните клетки. Нямаше значение колко говоря и какво казвам, тя се вслушваше във всяка дума. Лесно можех да си представя, че се интересува от мен, а не от предмета.

— Липиди. Помниш ли какво бяха?

Тя свали очилата си.

— Като пребита съм. Не мога да запаметя нито макромолекула повече.

Супер. Време за лягане.

— Добре.

Аби изведнъж стана неспокойна, което ми подейства странно успокоително.

Оставих я насаме с безпокойството и отидох да си взема душ. Мисълта, че и тя е стояла гола на същото място, ме възбуждаше и се наложи последните пет минути, преди да изляза от банята, да стоя под леденостудена вода. Не беше приятно, но поне се справих с надървянето.

Когато се върнах в стаята, Аби лежеше на една страна със затворени очи и скована като дъска. Пуснах кърпата, обух си боксерки и се пъхнах в леглото. Угасих лампата. Аби не помръдваше, макар че не спеше.

Всяко мускулче на тялото й беше напрегнато, но когато се обърна към мен, се стегна още повече.

— И ти ли ще спиш тук?

— Ами да. Това е моето легло.

— Знам, но…

Тя замълча, явно премисляше вариантите.

— Не ми ли вярваш вече? Ще се държа добре, кълна се.

Вдигнах показалеца, средния пръст и кутрето си, което момчета от братството наричаха „шокър“. Тя не схвана.

Колкото и да мразех да бъда добър, нямаше да я прогоня още първата вечер с някоя глупост.

У Аби имаше крехко равновесие на твърдост и нежност. Ако я притиснех, вероятно щях да предизвикам реакция като от животно, хванато натясно. Забавно беше да вървя по опънато въже, сякаш карах мотора назад с хиляда мили в час.

Тя се обърна, като старателно придърпа одеялото покрай всички извивки на тялото си. На лицето ми пак се разля усмивка, наведох се към ухото й и прошепнах:

— Лека нощ, Врабчо.