Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (4)

Трета глава
Белият рицар

Шепли стоеше на прага като влюбен идиот и махаше на Америка, докато колата й потегляше от паркинга. После затвори вратата и се отпусна на фотьойла с нелепа усмивка на лицето.

— Ти си тъпак — казах аз.

— Аз ли? Да беше видял себе си. Аби се чудеше как да избяга по-бързо оттук.

Намръщих се. Не бях забелязал да бърза, но сега си спомних, че наистина беше особено тиха, когато се върнахме.

— Така ли мислиш?

Шепли се разсмя, протегна се и придърпа табуретката под краката си.

— Тя те мрази. Откажи се.

— Не ме мрази. Заковах си среща — за вечеря.

Шепли повдигна изненадано вежди.

— Вечеря? Трав. Какви ги вършиш? Защото ако само си играеш и ми развалиш работата, ще те убия, докато спиш.

Проснах се на дивана и взех дистанционното.

— Не знам какви ги върша, но не си играя.

Шепли изглеждаше слисан. Но нямаше да допусна да види, че и аз съм не по-малко объркан от него.

— Не се шегувам — каза той, вперил поглед в телевизора. — Ще те удуша.

— Чух те — сопнах се аз.

Не стига че откачах, задето не съм в свои води, ами сега и този шут ме заплашваше със смърт. Хлътналият Шепли беше досадник. Влюбеният Шепли беше почти непоносим.

— Помниш ли Аня?

— Не е същото — подразни се той. — С Мер е различно. Тя е жената.

— И го разбра само за няколко месеца? — усъмних се аз.

— Разбрах го още щом я видях.

Поклатих глава. Мразех, когато се държеше така. От задника му излизаха еднорози и пеперуди, а във въздуха пърхаха сърчица. После му разбиваха сърцето и аз трябваше да го пазя да не се напива до смърт половин година. На Америка обаче май й харесваше.

Все тая. Никоя жена нямаше да ме накара да хленча и да се натряскам заради загубата й. Ако иска да си ходи, значи не си заслужава.

Шепли стана, протегна се и се затътри към стаята си.

— Загазил си, Шеп.

— Ти пък откъде знаеш?

Беше прав. Никога не се бях влюбвал, но не можех да си представя да се променя толкова. Реших да си лягам. Съблякох се и се проснах по гръб на матрака. В мига, в който главата ми докосна възглавницата се замислих за Аби. Мислено повторих разговора ни дума по дума. На няколко пъти тя беше проявила известен интерес. Не ме мразеше толкова много и това ми помагаше да се отпусна. Не че се извинявах за репутацията си, но и тя не очакваше да се преструвам. Жените не ме притесняваха. Аби ме караше да се чувствам едновременно разсеян съсредоточен. Развълнуван и отпуснат. Вбесен и замаян.

Никога не бях изпитвал такива противоречиви емоции. И от това още повече ми се искаше да бъда с нея.

След като два часа зяпах в тавана и се чудех дали ще я видя на другия ден, реших да стана и да намеря бутилката „Джак Даниълс“ в кухнята.

Извадих измита чаша от съдомиялната и я напълних догоре. Глътнах я и си сипах още една. Гаврътнах и нея и я оставих на мивката. Обърнах се. Шепли стоеше на вратата на стаята си със злорада усмивка.

— Започна се, значи.

— В деня, в който ти се появи на родословното ни дърво, ми се прииска да го отсека.

Шепли се изсмя и затвори вратата.

Аз се завлякох в стаята си, вкиснат, че не ми даде възможност да поспорим.

Сутрешните лекции продължиха цяла вечност и леко се отвратих от себе си, когато препуснах към столовата. Дори не знаех дали Аби е там.

Беше.

Бразил седеше точно срещу нея и си приказваше с Шепли. Ухилих се самодоволно, а после въздъхнах едновременно от облекчение и примирение, че съм си смотаняк.

Жената на бюфета напълни чинията ми бог знае с какво и аз отидох до масата. Застанах точно срещу Аби.

— Седнал си на мястото ми, Бразил.

— О, тя от твоите момичета ли е, Трав?

— Категорично не — поклати глава Аби.

Зачаках. Бразил се подчини и отнесе таблата си на свободното място в края на дългата маса.

— Как си, Врабчо? — попитах аз, очаквайки да изплюе отрова насреща ми.

За огромна моя изненада тя не показа никакви признаци на гняв. Вместо това гледаше в таблата ми.

— Какво е това?

Аз също погледнах вдигащия пара буламач. Тя подхващаше разговор. Още един добър знак.

— Дамите в столовата ме плашат. Не бих искал да критикувам готварските им умения.

Аби ме гледаше как бърникам с вилицата в чинията си и търся нещо годно за ядене, а после като че ли вниманието й бе отвлечено от шушуканията на другите. Гаранция, че за колегите в Източния беше нещо ново да направя на въпрос мястото срещу някое момиче. Дори не бях сигурен защо постъпих така.

— Уф… следобед имаме тест по биология — простена Америка.

— Учила ли си? — попита Аби.

Америка сбърчи нос.

— Не. Цяла нощ успокоявах гаджето си, че няма да спиш с Травис.

Шепли се намуси при споменаването на разговора от снощи. Футболистите в края на масата млъкнаха, за да чуят какво си говорим, и Аби потъна на мястото си, стрелвайки Америка с убийствен поглед.

Беше смутена. По някаква причина всяко внимание я ужасяваше.

Америка напълно я пренебрегна и смушка Шепли с рамо, но той си остана все така намусен.

— Мили боже, Шеп, толкова зле ли го приемаш? — опитах се да разведря настроението, като го замерих с пакетче кетчуп.

Вниманието на околните се насочи към Шепли и Америка с надеждата да им поднесат нова тема за разговори.

Шепли не отговори, но Аби ме погледна със сивите си очи и лека усмивка. Днес ми вървеше. Тя не можеше да ме мрази дори да искаше. Не знам защо толкова се притеснявах. Нали не исках да излизам с нея или нещо такова? Тя просто ми изглеждаше идеалният платоничен експеримент. Беше добро момиче, макар и леко раздразнително, което не искаше да й проваля петгодишния план. Ако имаше такъв.

Америка потърка Шепли по гърба.

— Ще се оправи. Просто му трябва малко време, за да повярва, че Аби ще устои на чара ти.

— Аз и не се опитвам да я очаровам — възразих аз. Тъкмо набирах преднина, а Америка потапяше бойния ми кораб. — Тя ми е приятелка.

Аби погледна към Шепли.

— Виждаш ли? Няма за какво да се притесняваш.

Шепли срещна погледа й и изражението му омекна. Кризата беше избегната. Аби спаси положението.

Изчаках една минута, мислейки какво да кажа. Искаше ми се да поканя Аби да намине през нас по-късно, но след коментара на Америка щеше да прозвучи тъпо. В този момент ми хрумна гениална идея и изобщо не се поколебах.

— А ти учи ли?

Аби се смръщи.

— Никакво учене не може да ми помогне по биология. Просто нищо не ми влиза в главата.

Станах и кимнах към вратата.

— Хайде.

— Какво?

— Да вземем лекциите ти. Ще ти помогна.

— Травис…

— Вдигай си задника, Врабчо. Ще вземеш теста с отличен.

Следващите три секунди може би бяха най-дългите в живота ми. Най-после Аби се изправи. Мина покрай Америка и я подръпна за косата.

— Ще се видим на лекциите, Мер.

Тя се усмихна.

— Ще ти пазя място. Ще ми трябва всяка помощ.

На излизане й задържах вратата, но тя пак не забеляза. И аз пак останах силно разочарован.

Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах в крак с нея към „Морган Хол“, а после я наблюдавах как се мъчи с ключа.

Най-после отвори вратата и хвърли учебника си по биология на леглото. Седна и кръстоса крака, а аз се проснах на матрака, отбелязвайки мислено колко е твърд и неудобен. Нищо чудно, че момичетата в Източния бяха кисели.

Изобщо не можеха да се наспят като хората на тези матраци. Божичко.

Аби разгърна учебника и аз се хванах за работа. Минахме ключовите неща от раздела. Имаше нещо готино в начина, по който ме гледаше, докато говорех. Сякаш едновременно се вкопчваше във всяка дума и се дивеше, че мога да чета. Няколко пъти по изражението й пролича, че не разбира, и аз връщах назад, а после очите й светваха. Започнах много да се старая, за да видя отново този светнал поглед.

Неусетно стана време да отива в час. Въздъхнах и я тупнах закачливо по главата с лекциите.

— Схвана го. Ето че вече знаеш всичко.

— Е… ще видим.

— Ще те изпратя и ще те изпитам по пътя.

Очаквах учтив отказ, но тя само се усмихна и кимна. На излизане в коридора тя въздъхна.

— Нали няма да ми се сърдиш, ако оплескам теста?

Притесняваше се да не й се разсърдя? Не бях сигурен как трябва да възприема това, но се почувствах страхотно.

— Няма да го оплескаш, Врабчо. Макар че за следващия трябва да започнем по-отрано.

Докато я изпращах към катедрата по естествени науки, й задавах въпрос след въпрос. На повечето отговаряше, без да замисли, на други се колебаеше, но всичко беше вярно.

Стигнахме до нейната зала. На лицето й беше изписана благодарност, макар да беше твърде горда да си я признае.

— Разбий ги — казах й аз, без да знам какво да добавя.

В този момент покрай нас мина Паркър Хейс и кимна.

— Здрасти, Трав.

Мразех този задник.

— Здрасти, Паркър — кимнах и аз.

Паркър беше от онези типове, които обичаха да се влачат след мен и да използват положението си на Бели рицари, за да свалят мацки. Наричаше мен женкар, но неговата игра просто беше малко по-фина. Не беше честен със завоеванията си. Преструваше се, че му пука, а после с лекота ги изритваше. Една вечер в първи курс взех Джанет Литълтън от „Червената врата“ и я заведох в апартамента си. Паркър се опитваше да си легне с приятелката й. На излизане от клуба се разделихме и след като я изчуках и не я излъгах, че искам връзка, тя се ядоса и се обади на приятелката си да дойде да я вземе. Приятелката й още беше с Паркър, така че в крайна сметка той закара Джанет у дома.

След тази случка Паркър се сдоби с нова история, която да разказва на завоеванията си. Което и момиче да изпрасках, той започваше да го сваля, като разказваше как е спасил Джанет.

Понасях го, но трудно.

Погледът му попадна върху Врабчо и очите му светнаха.

— Здрасти, Аби.

Не разбирах защо Паркър така държи да проверява дали може да свали същите момичета като мен, но учеше с нея вече няколко седмици, а едва сега проявяваше интерес. Знаех, че е защото ме е видял да говоря с нея, и това едва не ме вбеси.

— Здрасти — отвърна Аби изненадано.

Очевидно не знаеше защо Паркър изведнъж се обръща към нея. Беше изписано на лицето й.

— Кой е това? — попита ме тя.

Свих небрежно рамене, макар да ми се искаше да хукна след него и да му насиня задника.

— Паркър Хейс. — Името му остави гаден вкус в устата ми. — Заедно сме в „Сигма Тау“.

Това също имаше гаден вкус. Имах си кръвни братя, имах си и братство в колежа. Но не възприемах Паркър като какъвто и да било брат. По-скоро като изпечен противник, с чието присъствие трябваше да се примиря, за да мога да го държа под око.

— Ти участваш в братство?! — Аби леко сбърчи нос.

— В „Сигма Тау“, също като Шеп. Мислех, че знаеш.

— Ами… просто не ми приличаш на такъв — отвърна тя, загледана в татуировките по ръцете ми.

Фактът, че отново гледаше към мен, веднага оправи настроението ми.

— Баща ми е негов член, всичките ми братя са били в „Сигма Тау“. Семейна традиция.

— И са очаквали също да се включиш? — попита тя скептично.

— Не. Те са просто добри момчета — казах аз, като си играех с лекциите й. Подадох й ги. — По-добре влизай вече.

— Благодаря ти, че ми помогна — каза тя и ме смушка с лакът.

Не можах да сдържа усмивката си.

Аби влезе в залата и седна до Америка. Паркър я зяпаше, докато двете момичета си говореха. Представих си как взимам един чин и го стоварвам върху главата му. Тръгнах по коридора. Днес нямах повече лекции и нямаше смисъл да се мотая наоколо. Едно дълго возене с мотора щеше да ми помогне да не полудея от мисълта как Паркър успява да спечели Аби с евтините си номера. Нарочно избрах дългия път към къщи, за да имам повече време да мисля. Покрай мен минаха няколко момичета, заслужаващи да бъдат метнати на дивана, но лицето на Аби постоянно изникваше в съзнанието ми толкова често, че започнах да се дразня от себе си.

Бях пословично лайно за всички момичета над шестнайсет, с които съм оставал насаме… още от петнайсетгодишен. Нашата история можеше да бъде съвсем банална: лошото момче се влюбва в доброто момиче, но Аби не беше принцеса. Тя криеше нещо. Може би тъкмо то ни свързваше — това, от което бягаше.

Спрях на паркинга пред блока и слязох от мотора. Дотук с по-ясното мислене върху харлито.

В главата ми се въртяха само хаотични, нелогични мисли. Просто се опитвах да оправдая странното си увлечение по нея.

Обзет от внезапно лошо настроение, хлопнах вратата след себе си и се тръшнах на дивана. Не намерих веднага дистанционното и още повече се подразних.

Шепли мина покрай мен, седна на фотьойла и ми го подхвърли. Взех го и го насочих към телевизора.

— Защо отнасяш дистанционното в стаята си? — сопнах се аз. — Какво ти струва да го оставиш тук?

— Не знам, по навик. Какво ти става?

— Не знам — изръмжах аз и включих телевизора. После изключих звука. — Аби Абърнати.

Шепли вдигна вежди.

— Какво за нея?

— Влязла ми е под кожата. Мисля, че трябва да я изпраскам и да се приключи.

Шепли ме изгледа неуверено.

— Не че не оценявам факта, че не съсипваш живота ми с новите си задръжки, но досега не ти е трябвало разрешението ми… освен ако… не ми казвай, че най-после ти пука за някого.

— Не ставай гаден.

Шепли не можа да се сдържи и се ухили.

— Пука ти! Просто трябваше някое момиче да отказва да спи с теб поне двайсет и четири часа.

— Лора ме накара да чакам цяла седмица.

— Аби обаче няма да те извести колко да чакаш.

— Тя иска да бъдем само приятели. Сигурно имам късмет, че не се държи с мен като с прокажен.

Настъпи неловко мълчание. После Шепли кимна.

— Страх те е.

— От какво?

— От отхвърляне. Лудото куче все пак е един от нас.

Присвих очи.

— Знаеш, че мразя това, Шеп.

Той се усмихна.

— Знам. Почти колкото мразиш да се чувстваш така, както сега.

— Не ми помагаш.

— Значи я харесваш и те е страх. И?

— И нищо. Просто ми е гадно, че най-после намерих момичето, което си заслужава да имам, но тя е прекалено добра за мен.

Шепли се опита да сподави смеха си. Дразнех се, че намира за забавни страданията ми. Той се постара да скрие усмивката си.

— Защо не я оставиш сама да реши?

— Защото ми пука достатъчно, че да искам аз да реша вместо нея.

Шепли се протегна и стана, влачейки босите си крака по килима.

— Искаш ли бира?

— Да. Да пием за приятелството.

— Значи просто ще се мотаеш с нея? Защо? Това ми звучи като средновековно мъчение.

Замислих се. Наистина звучеше така, но още по-лошо беше да я гледам отдалече.

— Не искам да свърши с мен… или с някой друг изрод.

— Искаш да кажеш, с когото и да било. Пич, това са глупости.

— Дай ми шибаната бира и млъквай.

Шепли сви рамене. За разлика от Крис Дженкс, той знаеше кога да си затвори устата.