Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (12)

Единайсета глава

Пътуването до къщи на задната седалка на чарджъра беше потискащо. Америка събу обувките си и започна да закача Шепли по бузата с палеца на крака си, като се заливаше от смях. Той явно беше лудо влюбен нея, защото само се усмихваше на заразителния й смях.

Телефонът ми иззвъня. Беше Адам.

— Имам новобранец, който ще бъде готов след час. В подземието на „Хелертон“.

— Да, но… не мога.

— Моля?

— Чу ме. Казах, че не мога.

— Ти да не си болен? — Усетих как гневът му постепенно нарастваше.

— Не. Трябва да се уверя, че Враб ще се прибере у дома.

— Много усилия ми трябваха, за да го организирам, Мадокс.

— Знам. Съжалявам. Трябва да затварям.

Шепли паркира пред апартамента, но поршето на Паркър не се виждаше наоколо. Въздъхнах.

— Идваш ли? — попита Шепли, като се обърна към мен.

— Да — отвърнах, забол поглед в ръцете си. — Да, идвам.

Той дръпна седалката си напред, за да изляза, и аз спрях до дребничката фигура на Америка.

— Няма за какво да се притесняваш, Трав. Повярвай ми.

Кимнах и ги последвах нагоре по стълбите. Те се прибраха в стаята на Шепли и затвориха вратата. Аз се отпуснах на фотьойла, заслушан в безкрайното кискане на Америка. Опитвах се да не си представям как Паркър слага ръка на коляното на Аби… или на бедрото й.

След по-малко от десет минути отвън се чу двигател и отидох до вратата. Стиснах дръжката. Чух стъпки на двама пуши нагоре по стълбите. Единият беше на токчета. Заля ме вълна на облекчение. Аби се беше прибрала.

През вратата се чуваше само приглушен шепот. Когато всичко утихна и дръжката се завъртя, бързо отворих отвътре.

Аби полетя през прага и аз я улових за ръката.

— Леко, грацийо.

Тя веднага се обърна да види изражението на Паркър. То беше напрегнато, сякаш не знаеше какво да мисли, но бързо окопити.

— Да има унизени зарязани момичета, които да закарам? — попита той, като се престори, че наднича в апартамента.

Изгледах го кръвнишки. Биваше си го самочувствието му.

— Не започвай.

Паркър се усмихна и намигна на Аби.

— Винаги го тормозя. Вече не се случва толкова често, откакто схвана, че е по-лесно да идват със собствените си коли.

— Това опростява нещата — включи се Аби, като ме погледна развеселено.

— Не е смешно, Враб.

— Враб ли? — учуди се Паркър.

— Съкратено от „Врабчо“. Просто прякор, не знам как го измисли — обясни тя неспокойно.

— Ще трябва да ме посветиш, когато разбереш. Звучи интересно — усмихна се Паркър. — Лека нощ, Аби.

— По-скоро добро утро — отвърна тя.

— И това също — извика той с усмивка, от която ми идеше да повърна.

Аби изглеждаше зашеметена и аз треснах вратата, за да я върна в реалността. Тя подскочи.

— Какво?

Отдалечих се към стаята си, а тя ме последва по петите. Спря се на вратата и заподскача на един крак, докато събуваше обувката от другия.

— Той е мило момче, Трав.

Гледах я как се мъчи да запази равновесие и накрая реших да й помогна, преди да се е пребила.

— Ще пострадаш.

Прегърнах я с една ръка през кръста, а с другата събух обувките й. После свалих ризата си и я захвърлих в ъгъла.

За моя изненада Аби се пресегна към гърба си, разкопча роклята и я свали, след което нахлузи тениска през главата си. После направи някакъв фокус със сутиена си и го измъкна през ръката си. Май всички жени знаят този номер.

— Убедена съм, че нямам нищо, което вече не си виждал — завъртя очи тя.

Седна на леглото и пъхна крака между завивката и чаршафите. Гледах я как се сгушва във възглавницата. После събух джинсите си и ги изритах в ъгъла.

Тя се беше свила на кълбо и ме чакаше да си легна. Подразних се, че току-що се беше возила при Паркър, а после се съблече пред мен, сякаш нямаше никакво значение, но и крайна сметка аз бях виновен за платоничните ни отношения.

Много неща се трупаха в мен и не знаех какво да ги правя. Когато сключвахме облога, през ум не ми минаваше, че тя ще излиза с Паркър. Ако направех сцена, само щях да я пратя в лапите му. Дълбоко в себе си знаех, че съм готов на всичко, за да я задържа. Ако потискането на ревност означаваше повече време с Аби, точно това щях да направя.

Мушнах се в леглото до нея и сложих ръка на хълбока й.

— Пропуснах бой тази вечер. Адам се обади. Не отидох.

— Защо? — обърна се тя с лице към мен.

— Исках да се уверя, че ще се прибереш.

Тя сбърчи нос.

— Нямам нужда от бавачка.

Прокарах пръст по ръката й. Беше толкова топла.

— Знам. Сигурно още се чувствам зле заради онази вечер.

— Казах ти, че не ми пука.

— Затова ли спа на фотьойла? Защото не ти пука?

— Не можах да заспя, след като… приятелките ти си тръгнаха.

— Спа си чудесно на фотьойла. Защо не можеше да спиш при мен?

— Искаш да кажеш при човек, който вони като двете винени мушици, които току-що е отпратил да си вървят? Не знам! Колко егоистично от моя страна!

Присвих се, мъчейки се да прогоня образа от главата си.

— Казах ти, че съжалявам.

— А аз ти казах, че не ми пука. Лека нощ.

След тези думи се обърна на другата страна.

Плъзнах ръка по възглавницата и я сложих върху нейната, докосвайки кожата между пръстите й. Наведох се и я целунах по косата.

— Бях много уплашен, че повече няма да ми проговориш… Но, по-лошо е, когато си безразлична.

— Какво искаш от мен, Травис? Не искаш да се разстройвам от постъпката ти, но искаш да ми пука. Казваш на Америка, че не искаш да излизаш с мен, но когато аз кажа същото толкова се вбесяваш, че се напиваш като талпа. Не те разбирам.

Думите й ме изненадаха.

— Затова ли каза тези неща на Америка? Защото аз казах, че не бих излязъл с теб?

Лицето й изразяваше едновременно шок и гняв.

— Не, казах го, защото го мислех. Но не исках да те засегна.

— А аз го казах, защото не искам да съсипя нещо. Дори не знам как да бъда такъв, какъвто ти заслужаваш. Просто се опитвах да го измисля.

Призляваше ми, докато го изричах, но трябваше.

— Каквото и да значи това. Трябва да поспя. Имам среща довечера.

— С Паркър?

— Да. Може ли да спя вече, моля?

— Естествено.

Станах от леглото и излязох от стаята. Аби не каза и дума. Седнах на фотьойла и включих телевизора. Дотук с овладяването на гнева. Мамка му, тази жена ми беше влязла под кожата. Все едно говорех с черна дупка. Нямаше никакво значение какво ще кажа, дори в няколкото случая, когато ясно бях признал чувствата си. Избирателното й чуване ме вбесяваше. Не можех да стигна до нея, а когато бях прям, това я ядосваше.

Половин час по-късно изгря слънцето. Въпреки че не ми беше минало съвсем, успях да задремя.

След няколко секунди иззвъня телефонът ми. Скочих и започнах да го търся, все още полузаспал.

— Да?

— Добро утро, задник! — прогърмя гласът на Трентън в ухото ми.

— Колко е часът? — попитах аз и погледнах към телевизора. Вървяха съботни анимации.

— Десет и нещо. Трябва да ми помогнеш за пикапа на татко. Не пали.

— Трент — прозинах се аз, — нищо не разбирам от коли. Затова имам мотор.

— Тогава питай Шепли. След час трябва да тръгвам за работа, а не искам да оставя татко без кола.

Пак се прозинах.

— Мамка му, Трент, цяла нощ не съм мигнал. Какво прави Тайлър?

— Довлечи си задника тук! — извика той и ми затвори.

Хвърлих телефона си на дивана, после погледнах часовника на телевизора. Трент не беше излъгал: беше десет и двайсет.

Вратата на Шепли беше затворена и аз се ослушвах около минута, преди да почукам два пъти и да пъхна глава вътре.

— Ей, Шеп. Шепли!

— Какво?

Гласът му звучеше така, сякаш беше глътнал шепа чакъл и го беше прокарал с киселина.

— Трябва да ми помогнеш.

Америка измрънка, но не помръдна.

— За какво?

Той седна, взе една тениска от пода и я нахлузи през главата си.

— Пикапът на татко не пали.

Шепли се облече и се наведе над Америка.

— Отивам за няколко часа до Джими, миличка.

— Хм?

Той я целуна по челото.

— Трябва да помогна на Травис за пикапа на Джими. Ще се върна.

— Добре — отвърна Америка и заспа, преди да е излязъл от стаята.

Той си обу маратонките в дневната, взе си ключовете и ме погледна.

— Ти няма ли да идваш?

Затътрих се към стаята си, влачейки се като човек, който е спал само четири часа, при това недобре. Навлякох един потник, суитшърт с емблемата на Източния и джинси. Стараех се да вдигам колкото може по-малко шум. На излизане завъртях дръжката на вратата, но се спрях за секунда. Аби лежеше с гръб към мен, дишаше равномерно, а голите й крака бяха опънати в различни посоки. Изпитах почти непреодолимо желание да се мушна в леглото до нея.

— Хайде! — извика Шепли.

Затворих вратата и го последвах до чарджъра. Твърде уморени, за да разговаряме, двамата се редувахме да се прозяваме, докато стигнахме до къщата на татко.

Чакълената алея заскърца под гумите и махнах на Трентън и татко, преди да сляза.

Пикапът на татко беше паркиран пред къщата. Беше хладно и пъхнах ръце в джобовете на суитшърта си. Окапалите листа шумоляха под краката ми, докато вървях през моравата.

— Ехе, здрасти, Шепли — усмихна се татко.

— Здрасти, чичо Джим. Чувам, че стартерът на пикапа ти създава проблеми.

Татко сложи ръка на кръглото си шкембе.

— Така мислим… така мислим — кимна той, загледан замислено в двигателя.

— А защо мислите така? — попита Шепли, като нави ръкавите си.

Трентън посочи металната кутия.

— Ами… стопила се е. Това ми беше първата идея.

— Има защо — отвърна Шепли. — С Трав ще изтичаме до магазин за части и ще вземем нова. Ще я монтираме и всичко ще е наред.

— Евентуално — отбелязах аз и му подадох отвертка.

Той разви болтовете на стартера и го извади. Всички вперихме поглед в стопената кутия.

Шепли показа празното място на стартера.

— Ще трябва да сменим и тези кабели. Виждаш ли следите от изгорено? Изолацията им също е стопена.

— Благодаря ти, Шеп. Аз ще си взема душ. Трябва да се приготвям за работа — каза Трентън.

Шепли му махна с отвертката, след което я хвърли в сандъчето с инструменти.

— Вие май сте имали тежка нощ — отбеляза татко.

Усмихнах се накриво.

— Така си беше.

— Как е твоята дама? Америка?

Шепли кимна, а на лицето му се разля широка усмивка.

— Добре е, Джим. Още спи.

Татко се засмя и кимна.

— А твоята млада дама?

Свих рамене.

— Не може да се каже, че е моя, татко.

— Засега — смигна той.

Лицето на Шепли посърна и той едва се сдържа да не се намръщи.

— Какво има, Шепли? Не одобряваш ли врабчето на Травис?

Шепли се изненада от нехайния начин, по който татко спомена прякора на Аби, и устата му се изкриви в начеваща усмивка.

— Не, много ми харесва. Просто тя е като сестра на Америка и се притеснявам.

Татко кимна съчувствено.

— Разбираемо. Но тази като че ли е различна, а?

Шепли сви рамене.

— Там е работата донякъде. Не ми се иска сърцето на Трав да бъде разбито за пръв път от най-добрата приятелка на Америка. Не се обиждай, Травис.

— Ти явно изобщо не ми вярваш? — намръщих се аз.

— Не е така. Добре де, така е.

Татко го докосна по рамото.

— Боиш се, че понеже това е първият опит на Травис за връзка, ще се издъни, а това ще обърка и твоите работи.

Шепли взе един мръсен парцал и си избърса ръцете.

— Неприятно ми е да си го призная, но да. Макар че работя за теб, братле, наистина.

Трентън изтича от къщата, а вратата се тресна зад гърба му. Удари ме по ръката още преди да видя, че е свил юмрук.

— До после, нещастници! — рече той и се завъртя на пети. — Нямах предвид теб, татко.

Татко се усмихна леко и поклати глава.

— Предположих, сине.

Трент също се усмихна и скочи в колата си — тъмночервен, очукан „Додж Интрепид“. Колата не минаваше за готина, дори докато бяхме в гимназията, но той я обожаваше. Най-вече защото беше изплатена.

В този момент от къщата излая малко черно кученце и привлече вниманието ми.

Татко се усмихна и се потупа по бедрото.

— Ела тук, страхливецо.

Кученцето пристъпи плахо напред, после се скри обратни в къщата и се разлая.

— Как е? — попитах аз.

— Два пъти пишка в банята.

— Съжалявам — извиних се аз.

Шепли се разсмя.

— Поне е схванал къде е правилното място.

Татко кимна и махна примирено с ръка.

— Само до утре — казах аз.

— Няма проблем, синко. Развлича ни. Трент се забавлява с него.

— Хубаво — усмихнах се аз.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита татко.

Аз потрих ръката си, която пулсираше от юмрука на Трент.

— Шепли тъкмо ми напомняше каква кръгла нула съм по отношение на момичетата.

Шепли се изсмя.

— Ти си много неща, Трав, но кръглата нула не е между тях. Просто мисля, че имаш доста хляб да изядеш, а като гледам характерите на двама ви с Аби, не бих заложил на теб.

Тялото ми се напрегна и изпънах рамене.

— Аби няма лош характер.

Татко ми махна да си трая.

— Успокой се бе, келеш. Никой нищо лошо не е казала, Аби.

— Наистина няма лош характер.

— Добре — усмихна се татко.

Той винаги знаеше как да се справи с момчетата си, когато станеше напечено, и обикновено се опитваше да ни помири, преди нещата да са стигнали твърде далеч. Шепли хвърли мръсния парцал върху сандъчето с инструменти.

— Да вървим да вземем частта.

— Кажи ми колко ти дължа.

Поклатих глава.

— Аз ще се оправя, татко. Реванширам се за кучето.

Татко се усмихна и се зае да подрежда сандъчето с инструменти, което Трентън беше разхвърлял.

— Добре тогава. Ще се видим след малко.

Двамата с Шепли се качихме в чарджъра и се отправихме към магазина за части. Настъпваше студен фронт. Стисках краищата на ръкавите си в юмруци, за да си стопля ръцете.

— Адски студ — отбеляза Шепли.

— Определено.

— Мисля, че кутрето ще й хареса.

— Надявам се.

След още няколко пресечки мълчание Шепли кимна с глава.

— Не съм искал да обидя Аби. Нали ти е ясно?

— Ясно ми е.

— Знам какво изпитваш към нея и много се надявам да се получи. Просто съм се изнервил.

— Аха.

— Шепли спря на паркинга пред „О’Райли“, но не изключи двигателя.

— Тя излиза на среща с Паркър Хейс довечера, Травис. Какво ще стане, когато дойде да я вземе? Мислил ли си за това?

— Опитвам се да не мисля.

— А може би трябва. Ако наистина искаш да се получи, трябва да престанеш да реагираш както искаш, а да реагираш така, както ще бъде най-добре за теб.

— Как например?

— Мислиш ли, че ще спечелиш точки, ако се цупиш, докато тя се приготвя, а после се държиш като пълен идиот с Паркър? Според теб тя няма ли да го оцени, ако й кажеш, че изглежда страхотно, и й пожелаеш приятно прекарване, като истински приятел?

— Не искам да й бъда само приятел.

— Знам и ти го знаеш, вероятно и Аби го знае… и можеш да бъдеш сто процента сигурен, че и Паркър го знае.

— Трябва ли да повтаряш шибаното му име?

Шепли изгаси колата.

— Хайде, Трав. И двамата знаем, че докато показваш на Паркър, че те вбесява, той ще си продължава играта. Не му доставяй това удоволствие и играй по-добре от него. Той ще си покаже задника и Аби сама ще се отърве от него.

Замислих се над думите му и вдигнах очи към него.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, а сега да занесем частта на Джим и да се прибираме, преди Америка да се е събудила и да е взривила телефона ми, понеже не си спомня какво съм й казал на излизане.

Аз се засмях и влязох в магазина след Шепли.

— И все пак той е задник.

Шепли бързо намери частта, която търсеше, а после я смени. Само за един час успя да върне стартера на мястото му, да запали пикапа и да гостува доволно дълго на татко. Когато помахахме за довиждане, докато излизахме на заден ход с чарджъра от алеята, тъкмо минаваше дванайсет.

Както Шепли беше предвидил, Америка се беше събудила. Опита се да покаже раздразнение, преди той да й обясни защо ни е нямало, но си личеше, че просто се радва да го види.

— Беше ми много скучно. Аби още спи.

— Още ли? — попитах аз, докато изритвах обувките си.

Америка кимна и направи физиономия.

— Много е поспалива. Ако не се е напила предната вечер, може да спи цяла вечност. Вече се отказах да я уча да става рано.

Бавно отворих скърцащата врата. Аби лежеше по корем почти в същата поза, в която я оставих, само че в другата част на леглото. Част от косата й беше полепнала по лицето, а другата се разливаше на меки карамелени вълни по въз главницата ми.

Тениската й беше събрана на кръста и се откриваха светлосините й бикини. Бяха просто памучни, не особено секси и тя изглеждаше като в кома, но дори така, просната на белите ми чаршафи под лъчите на следобедното слънце, красотата й беше неописуема.

— Враб? Ще ставаш ли днес?

Тя измърмори нещо и обърна глава. Направих още няколко крачки към нея.

— Врабчо.

Тя само избъбри нещо нечленоразделно.

Америка беше права. Аби нямаше да се събуди скоро. Затворих, тихо вратата след себе си и се върнах при Шепли и Америка в дневната. Те си взимаха от чиния с начос, приготвени от Америка, и гледаха някаква тъпотия по телевизията.

— Стана ли? — попита Америка.

Аз поклатих глава и седнах на фотьойла.

— Не. Но си говореше нещо.

Америка се усмихна със стиснати устни, за да не паднат трохи.

— Има този навик — измърмори тя с пълна уста. — През нощта те чух да излизаш от стаята си. Какво стана?

— Държах се като задник.

Америка вдигна вежди.

— Какво направи?

— Разстроих се. В общи линии й казах какво чувствам, а то влезе през едното й ухо и излезе през другото.

— И какво чувстваш?

— В момента предимно умора.

Към лицето ми полетя начо, но падна на ризата ми. Взех го и го пъхнах в устата си, за да го схрускам с боба, сиренето и сметаната. Не беше никак лошо.

— Сериозно говоря. Какво й каза?

Свих рамене.

— Не помня. Нещо от сорта да стана такъв, какъвто тя заслужава.

— О — въздъхна Америка. Отдръпна се от мен и се усмихна лукаво на Шепли. — Това е било много добро. Дори ти трябва да признаеш.

Шепли направи физиономия. Друга реакция нямаше да получа от него.

— Много си кисел — смръщи се Америка.

Шепли стана.

— Не, миличка, просто не се чувствам добре.

Той взе брой на списание „Каре енд Драйвър“ от масата и се запъти към тоалетната.

Америка го проследи със съчувствен поглед и се обърни към мен. Изражението й бързо премина в отвращение.

— В близките часове вероятно ще използвам твоята баня.

— Освен ако искаш да изгубиш обонянието си до края на живота си.

— Именно — потръпна тя.

Америка пусна отново филма си и го догледа. Дори не знаех какво дават. Някаква жена говореше за стари кранти и за съквартиранта си, който бил курва в панталони. Към край на филма Шепли се върна при нас, а главната героиня беше разбрала, че изпитва чувства към съквартиранта си, явно все пак не беше стара кранта, а мъжът курва, вече преобразен, се ядосваше за някакво глупаво недоразумение. Беше достатъчно тя да го догони на улицата, да го целуне и всичко се нареди. Не беше най-лошият филм, който съм гледал, но все пак си беше момичешка тъпотия.

По средата на деня апартаментът беше добре осветен и телевизорът беше включен, макар и без звук. Всичко изглеждаше нормално, но някак си празно. Откраднатите пътни знаци още си висяха на стената до любимите ни плакати с бира и полуголи мацки, разчекнати в различни пози. Америка беше изчистила, а Шепли лежеше на дивана и щракаше каналите. Най-обикновена събота. Но нещо не беше наред. Нещо липсваше.

Аби.

Въпреки че беше в съседната стая, дълбоко заспала, апартаментът беше различен без нейния глас, без закачките и, дори без звука от гризането на нокти. За краткото ни време заедно бях свикнал с всичко това.

Когато започнаха надписите на втория филм, чух врата на стаята да се отваря и краката на Аби да се влачат в коридора. Вратата на банята се отвори и се затвори. Тя започваше да се приготвя за срещата си с Паркър.

Вътрешно всичко ми кипна отново.

— Трав — каза предупредително Шепли.

Спомних си какво ми беше казал сутринта. Паркър си играеше играта, а аз трябваше да играя по-добре от него. Адреналинът ми спадна и аз се отпуснах на възглавницата на дивана. Беше време да сложа маската на играч.

Воят на тръбите показа, че Аби възнамерява да си вземе душ. Америка стана и отиде с танцова стъпка до банята. Чувах гласовете им, но не можех да разбера какво казват.

Излязох тихо в коридора и залепих ухо на вратата.

— Не ми харесва да слушаш как момичето ми пикае — прошепна силно Шепли.

Аз вдигнах пръст към устните си и отново се заслушах в гласовете им.

— Обясних му — каза Аби.

Чух казанчето, после чешмата и внезапния вик на Аби. Без да мисля, отворих вратата.

— Враб?

Америка се разсмя.

— Само пуснах водата в тоалетната, Трав, успокой се.

— Добре ли си, Враб?

— Екстра съм. Излизай.

Затворих вратата и въздъхнах. Голяма глупост. След няколко секунди на напрежение осъзнах, че момичетата не знаят, че още съм там, и отново долепих ухо.

— Много нахално ли е да поискам да се сложи ключ на вратата? — попита Аби. — Мер?

— Наистина е ужасно, че двамата не се оказахте на една вълна. Ти си единственото момиче, което можеше… — Тя въздъхна — Все едно. Вече няма значение.

Водата спря.

— И ти си като него — каза Аби разочаровано. — Това е някаква болест. Тук никой не разсъждава трезво. Нали му беше бясна, забрави ли?

— Помня — отвърна Америка.

Това беше моят сигнал да се връщам в дневната, но сърцето ми биеше с милион удара в минута. По някаква причина, щом Америка не намираше нищо лошо, струваше ми се, че имам зелена светлина и не съм пълен кретен, задето се опитвам да намеря място в живота на Аби. Щом седнах на дивана, Америка излезе от банята.

— Какво? — попита тя, усетила, че нещо не е наред.

— Нищо, миличка. Ела тук — каза Шепли и потупа празното място до себе си.

Америка с радост се подчини и се настани до него, облегнала тяло на гърдите му.

Сешоарът в банята забръмча и аз погледнах часовника. Единственото по-лошо от това да се примиря, че Аби излиза на среща с Паркър, беше Паркър да я чака в апартамента ми. Едно беше да изтърпя хладнокръвие няколко минути, докато тя си вземе чантичката и излезе, съвсем друго бе да гледам грозната му физиономия на дивана си с пълното съзнание, че обмисля как да се вмъкне в гащите й довечера.

Напрежението ми донякъде отслабна, когато Аби излезе от банята. Носеше червена рокля и червило в същия цвят. Косата й беше навита на букли и напомняше на модел от петдесетте години, само че по-хубава… много, много по-хубава.

Усмихнах се, и то спонтанно.

— Красива си…

— Благодаря — отвърна тя, видимо учудена от реакцията ми.

На вратата се позвъни и вените ми се изпълниха с адреналин. Поех си дълбоко въздух, твърдо решен да запазя присъствие на духа.

Аби отвори и на Паркър му трябваха няколко секунди, за да си възвърне дар словото.

— Ти си най-красивото създание, което съм виждал — изгука той.

Да, определено щях да повърна, преди да го фрасна. Нещастник.

Америка се ухили до уши. Шепли също изглеждаше доволен. Аз упорито не откъсвах очи от телевизора. Ако видех самодоволното изражение на Паркър, щях да прескоча дивана и да го просна на земята, без да успее да направи и крачка навътре.

Вратата се затвори и аз се наведох, подпрял лакти на коленете си и заровил лице в шепите си.

— Добре се справи, Трав — каза Шепли.

— Трябва да пийна нещо.