Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (19)

Осемнайсета глава
Тринайсет за късмет

Влязох в дома на баща си, едновременно развълнуван и адски притеснен, преплел пръсти с тези на Аби. От стаята за игра се носеше димът от пурата на татко и от цигарите на братята ми и се смесваше с лекия дъх на килима, който беше по-стар и от мен.

Въпреки че отначало Аби се ядоса, че не съм я предупредил по-рано, сега тя изглеждаше по-спокойна от мен. Мъжете от семейство Мадокс нямаха навика да водят приятелките си у дома и реакцията на роднините ми беше в най-добрия случай непредсказуема.

Пръв се появи Трентън.

— Мили боже! И този задник пристигна!

Всяка надежда братята ми поне да се преструват на малко по-културни, беше чиста загуба на време. Въпреки това аз ги обичах и доколкото я познавах, Аби също щеше да ги обикне.

— Ей, ей! Внимавайте с езика пред младата дама — рече татко и кимна към Аби.

— Враб, това е баща ми, Джим Мадокс. Татко, това е Врабчето.

— Врабчето ли? — развесели се баща ми.

— Аби — представи се тя и стисна ръката му.

После посочих братята си и те кимнаха един след друг.

— Трентън, Тейлър, Тайлър и Томас.

Аби изглеждаше леко слисана. Не можех да я виня; никога не говорех за семейството си, а пет момчета си бяха стряскащи отвсякъде. Петима Мадокс пък направо си плашеха.

Когато бяхме малки, съседските деца отрано се научиха да не закачат никого от нас. Само веднъж едно направи грешката да се изправи срещу всички ни. Може да бяхме съсипани от смъртта на майка ни, но когато се налагаше, се и справяхме заедно като крепост. Това беше ясно дори на онези, които не се опитвахме да сплашим.

— Аби има ли си фамилия? — попита татко.

— Абърнати — кимна учтиво тя.

— Приятно ми е, Аби — усмихна се Томас.

Аби не можеше да забележи, но изражението на Томас беше само фасада на това, което в действителност правеше: анализираше всяка нейна дума и движение. Томас вечно дебнеше да не би някой да разклати бездруго нестабилната ни лодка. Не ни трябваха вълнения и той винаги се стараеше да предотвратява евентуалните бури.

„Татко няма да го понесе“, казваше Томас. Никой не можеше да го оспори. Когато някой от нас загазеше, отиваше при Томас и той решаваше проблема, преди татко да е разбрал. Дългите години на грижи за бандата ни от свадливи и груби момчета бяха превърнали Томас в мъж много по-рано, отколкото може да се очаква от когото и да било. Всички го уважавахме за това, включително и баща ни, но понякога той прекаляваше. Аби обаче се усмихваше, без да й хрумва, че е мишена за зоркия поглед на пазителя на семейството.

— Много ми е приятно — обади се Трент, като я огледа по начин, който би довел до мигновената смърт на всеки друг.

Татко го плесна зад врата и той извика.

— Какво съм казал?

— Сядай, Аби. Гледай как ще оберем парите на Трав — каза Тайлър.

Подадох й стол и тя седна. Изгледах страшно Трентън, но той само ми смигна. Кретен.

— Познавали сте Стю Унгар? — попита Аби, като посочи една прашна снимка.

Не вярвах на ушите си.

Очите на татко грейнаха.

— Знаеш кой е Стю Унгар?

Аби кимна.

— И баща ми е негов фен.

Татко стана и посочи другата прашна снимка до нея.

— А това е Дойл Брансън.

Аби се усмихна.

— Баща ми го е гледал веднъж как играе. Невероятен е.

— Дядото на Травис беше професионалист… тук приемаме покера много сериозно — усмихна се татко.

Не само че досега Аби не бе споменавала, че знае нещо за покера, но и за пръв път я чувах да говори за баща си.

Докато гледахме как Трентън размесва тестето и раздава, аз се опитвах да забравя какво се бе случило току-що. С дългите си крака, слабата си фигура с идеални пропорции и големите си очи, Аби изглеждаше зашеметяващо, но фактът, че знае името на Стю Унгар, я правеше голям хит в семейството. Изпънах гордо рамене. Нямаше начин който и да е от братята ми да доведе мацка, която да бие това.

Трентън повдигна вежди.

— Искаш ли да играеш, Аби?

Аз се усмихнах учтиво и поклатих глава.

— Не мисля.

— Не знаеш как ли? — попита татко.

Наведох се и я целунах по челото.

— Играй… аз ще те науча.

— Само си целуни парите за сбогом — засмя се Томас.

Аби стисна устни, бръкна в чантата си и извади две петдесетачки. Връчи ги на татко и търпеливо го изчака да й даде чипове. Трентън се усмихна. Нямаше търпение да се възползва от увереността й.

— Вярвам в уменията на Травис като учител — заяви Аби.

Тейлър плесна с ръце.

— Мамка му, тази вечер ще забогатея!

— Хайде този път да започнем от по-ниско — предложи татко и хвърли чип за пет долара. Трентън раздаде, а аз подредих картите на Аби.

— Играла ли си някога на карти?

— Да, но отдавна.

— Сантасето не се брои, сладурче — обади се Трентън, като гледаше картите си.

— Затваряй си устата, Трент — изръмжах аз, като му хвърлих бърз застрашителен поглед, после вниманието ми се върна към нейната ръка. — Целиш се в по-силни карти, последователни, а ако имаш късмет — да са от един цвят.

Изгубихме на първите раздавания, но после Аби отказа да й помагам повече. Схващаше много бързо. Три ръце по-късно беше наритала задниците на всички, без да й мигне окото.

— Мамка му! — проплака Трентън. — Късметът на начинаещия!

— Имаш добра ученичка, Трав — отбеляза татко с пурата и уста.

Отпих от бирата си. Чувствах се като крал.

— Гордея се с теб, Врабчо!

— Благодаря.

— Който не може сам, учи другите — ухили се самодоволно Томас.

— Много смешно, задник — промърморих аз.

— Дайте бира на момичето — рече татко с развеселена усмивка.

Аз с радост скочих, взех бутилка от хладилника и я отпорих на напукания ръб на плота. Аби се усмихна, когато я сложих пред нея, и без колебание я надигна с типичната си мъжка глътка.

После избърса устни с опакото на ръката си и изчака татко да сложи чиповете си.

След още четири ръце Аби изпи последната глътка от третата си бира и се взря сериозно в Тейлър.

— Ти си, Тейлър. Ще се правиш на бебе или ще платиш като мъж?

Ставаше ми трудно да сдържам вълнението в някои части на тялото си. Като гледах как Аби обира братята ми и баща ми — ветеран в покера, — се възбуждах. Никога не бях виждал толкова сексапилна жена в живота си, а на всичкото отгоре тя ми беше гадже.

— Мамка му — изруга Тейлър и хвърли последните си чипове.

— Какво имаш, Врабчо? — попитах ухилено аз. Чувствах се като дете на Коледа.

— Тейлър? — подкани тя брат ми със съвършено безизразно лице.

На лицето му се разля широка усмивка.

— Флош! — обяви той и свали картите си на масата.

Всички вперихме очи в Аби. Тя огледа мъжете срещу себе си и плесна картите си на масата.

— Гледайте и плачете, момчета! Аса и осмици!

— Фул?! Как, по дяволите! — извика Трентън.

— Съжалявам. Винаги съм искала да го кажа! — изкиска се тя и прибра чиповете си.

Томас присви очи.

— Това не е късметът на начинаещия. Тя играе.

Изгледах го и се обърнах към нея.

— Играла ли си и преди, Враб?

Тя стисна устни и вдигна рамене, като сладко се усмихна. Отметнах глава назад и избухнах в смях. Опитах се да й кажа колко се гордея с нея, но думите не можеха да излязат през неконтролируемото хилене, което тресеше цялото ми тяло. Ударих няколко пъти по масата, докато се мъчех да се овладея.

— Приятелката ти току-що ни обра! — заяви Тейлър, като ме посочи.

— НЯМА НАЧИН! — изви Трентън и стана.

— Добър план, Травис. Да доведеш акула на семейната покер вечер — смигна й татко.

— Аз не знаех! — поклатих глава.

— Глупости! — не повярва Томас, докато правеше дисекции на приятелката ми с поглед. — Наистина!

— Неприятно ми е да ти го кажа, братле, но мисля, че току-що се влюбих в твоето момиче — рече Тайлър.

Смехът ми бързо секна и се намръщих.

— Ей, внимавай!

— Това е. Досега те щадях, Аби, но ще си върна парите — предупреди я Трентън.

Последните няколко раздавания бях пас и гледах отстрани как момчетата се опитват да си върнат парите. Аби обаче ги размазваше ръка след ръка. Дори не се преструваше, че ги жали.

Когато братята ми бяха разорени, татко обяви край на играта и Аби върна по сто долара на всички, освен на татко, който не пожела да ги вземе.

Хванах я за ръката и тръгнахме към вратата. Беше забавно да гледам как приятелката ми обира братята ми, но останах разочарован, че им върна част от парите.

Тя стисна ръката ми.

— Какво има?

— Ти току-що пръсна четиристотин долара, Враб!

— Ако това беше покер вечер в „Сигма Тау“, щях да ги задържа. Но не мога да обера братята ти при първата ни среща.

— Те щяха да задържат парите ти!

— И окото ми нямаше да мигне — потвърди Тейлър.

С крайчеца на окото си забелязах, че Томас гледа втренчено Аби от ъгъла на стаята. Беше по-мълчалив от обикновено.

— Защо зяпаш момичето ми, Томи?

— Как каза, че ти е фамилията? — попита той.

Аби запристъпва неспокойно, без да отговори.

Аз я прегърнах през кръста и се обърнах към брат си. Не бях сигурен какво цели. Мислеше си, че знае нещо, и се приготвяше за нов ход.

— Абърнати. Защо?

— Разбирам защо досега не си се усетил, Трав, но вече нямаш извинение — самодоволно каза Томас.

— За какво говориш, по дяволите?

— Случайно да си роднина на Мик Абърнати? — попита я Томас.

Всички глави се обърнаха към нея в очакване на отговор.

Тя нервно прокара пръсти през косата си.

— Откъде познавате Мик?

Аз още повече извих шия към нея.

— Та той е един от най-добрите покерджии, които някога са живели. Познаваш ли го?

— Той ми е баща.

Стаята избухна.

— МАМКА МУ!

— ЗНАЕХ СИ!

— ТОКУ-ЩО ИГРАХМЕ С ДЪЩЕРЯТА НА МИК АБЪРНАТИ!

— МИК АБЪРНАТИ? МИЛИ БОЖЕ!

Думите звънтяха в ушите ми, но въпреки това ми бяха необходими няколко секунди, за да ги смеля. Братята ми скачаха и крещяха, но за мен всичко беше замръзнало и светът беше замлъкнал.

Моето гадже, което беше и най-добрата ми приятелка, беше дъщеря на легенда в покера — на човек, когото братята ми, баща ми и дори дядо ми боготворяха.

Гласът на Аби ме върна в настоящето.

— Казах ви, че не трябва да играя.

— Ако беше споменала, че си дъщеря на Мик Абърнати, щяхме да се отнесем по-сериозно — рече Томас.

Аби надникна към мен изпод миглите си в очакване на реакцията ми.

— Ти си „Тринайсетгодишната щастливка“? — попитах аз смаяно.

Трентън се изправи и я посочи с пръст.

— „Тринайсетгодишната щастливка“ е в нашата къща! Няма начин! Мамка му, не го вярвам!

— Така ме кръстиха вестниците. И историята не беше съвсем точна — отвърна Аби, като нервно пристъпваше от крак на крак.

Насред цялата шумотевица, която вдигаха братята ми, единствената ми мисъл беше колко възбуждащо е, че момичето, в което съм влюбен, всъщност е знаменитост. На всичкото отгоре беше прочута с такова страхотно нещо.

— Трябва да прибера Аби у дома, момчета.

Татко я погледна над очилата си.

— Защо не е била точна?

— Не съм взела късмета на баща си. Мисълта ми е, че това е абсурдно — засмя се тя, въртейки притеснено кичур коса около пръста си.

Томас поклати глава.

— Не, това беше интервю на Мик. Той каза, че в полунощ ма тринайсетия ти рожден ден късметът му пресъхнал.

— А твоят се увеличил — добавих аз.

— Ти си била отгледана от гангстери! — усмихна се развълнувано Трент.

— Ъъ… не — засмя се кратко тя, — не са ме отгледали. Просто се въртяха наоколо… често.

— Срамота, Мик да търкаля така името ти в калта по всички вестници. Та ти си била дете — поклати глава татко.

— Беше просто късметът на начинаещия — отвърна Аби.

По изражението й виждах, че умира от ужас от цялото това внимание.

— Теб те е учил Мик Абърнати — рече татко с благоговение. — Играла си с професионалисти и си печелила — на тринайсет години, за бога. — После погледна към мен и се усмихна. — Не залагай срещу нея, синко. Тя не губи.

Мислите ми веднага се върнаха към онази вечер преди боя, когато Аби се обзаложи с мен със съзнанието, че може да изгуби и да й се наложи да живее един месец с мен. През цялото време си мислех, че не й пука за мен, а сега осъзнавах, че не може да е било така.

— Трябва да вървим, татко. Чао, момчета.

Летях по улиците и изпреварвах наред. Стрелката на скоростомера се вдигаше все по-високо и бедрата на Аби ме стискаха все по-здраво, с което само усилваше желанието ми да се приберем по-скоро в апартамента.

Когато паркирах и я поведох по стълбите, Аби не каза и дума. Помогнах й да си съблече якето, а тя все така мълчеше.

Гледах я с благоговение, докато пускаше косата си. Имах чувството, че е едва ли не друг човек, и нямах търпение да я взема в обятията си.

— Знам, че си ядосан — подхвана тя, забила поглед в земята. — Съжалявам, че не ти казах, но аз просто не говоря за това.

Думите й ме слисаха.

— Да съм ядосан ли? Толкова съм възбуден, че две не виждам. Ти току-що обра братята ми, без да ти мигне окото, превърна се в легенда за баща ми и освен това сега със сигурност знам, че нарочно си изгубила баса.

— Не бих казала…

— Смяташе ли, че ще спечелиш?

— Е… не точно — призна тя, докато събуваше обувките си.

Трудно ми беше да сдържа усмивката, която се плъзна по лицето ми.

— Значи си искала да бъдеш тук с мен. Мисля, че се влюбих отново в теб.

Аби изрита обувките си в гардероба.

— Как така не си ми ядосан?

Въздъхнах. Може би трябваше да съм ядосан. Но просто… не бях.

— Това е голямо нещо, Враб. Трябваше да ми кажеш. Но разбирам защо не си го направила. Дошла си тук, за да избягаш от всичко това. Сякаш небето се е отворило… сега всичко ми изглежда логично. Какво облекчение.

— Тринайсетгодишната щастливка — казах аз, като хванах края на тениската й и я изхлузих през главата й.

— Не ме наричай така, Травис. Не е нещо хубаво.

— Ти си известна, Врабчо!

Разкопчах джинсите й и ги смъкнах до глезените й, после й помогнах да ги събуе.

— Баща ми ме намрази. И досега ме обвинява за всичките си проблеми.

Аз съблякох тениската си и я прегърнах. Нямах търпение да усетя кожата й до своята.

— Още не мога да повярвам, че дъщерята на Мик Абърнати стои пред мен. Толкова време съм с теб, а да не знам!

Тя ме отблъсна.

— Аз не съм „дъщерята на Мик Абърнати“, Травис! Точно това оставих зад гърба си. Аз съм Аби. Просто Аби!

Отиде до гардероба, свали една тениска от закачалката и я нахлузи.

— Извинявай. Нещо се въодушевих.

— Аз съм си аз! — Тя вдигна ръка на гърдите си с отчаяна нотка в гласа.

— Да, но…

— Няма „но“. Виж се как ме гледаш. Точно затова не ти казах. — Тя затвори очи. — Няма да живея така, Трав. Дори с теб.

— О! Успокой се, Врабчо. Да не се увличаме. — Взех я в обятията си, стреснат накъде поема разговорът. — Не ме интересува каква си била или каква вече не си. Искам само теб.

— Е, тук сме на едно мнение.

Сложих я нежно в леглото и се гушнах до нея, вдъхвайки лекия мирис на пура, примесен с шампоана й.

— Ти и аз срещу целия свят, Враб.

Тя се сгуши до мен, като че ли доволна от думите ми. Отпусна се на гърдите ми и въздъхна.

— Какво има?

— Не искам никой да знае, Трав. Не исках и ти да знаеш.

— Обичам те, Аби. Няма да споменавам повече за това. Твоята тайна е на сигурно място — обещах аз и нежно долепих устни в слепоочието й.

Тя зарови лице в кожата ми и аз я притиснах към себе си. Изминалата вечер беше като сън. За пръв път водех момиче у дома и то не само че се оказа дъщерята на прочут покерджия, но и с лекота обра всички ни. След като цял живот бях изтърсакът в семейството, сега имах чувството, че най-после съм си извоювал известно уважение от по-големите си братя. Благодарение на Аби.

Лежах буден в леглото. Не бях в състояние да спра мислите си за достатъчно дълго, че да заспя. Дишането на Аби се беше успокоило още преди час.

Телефонът ми светна и избръмча. Беше съобщение. Отворих го и веднага се смръщих, като видях подателя: Джейсън Бразил.

— Пич. Паркър дрънка гадости.

Много внимателно издърпах ръката си изпод главата на Аби, за да му отговоря.

— Кой го казва?

— Аз, той седи до мен.

— Така ли? И какво казва?

— За Врабчето. Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Не ставай кретен.

— Казва, че тя още му се обажда.

— Не е вярно.

— По-рано каза, че чака да се издъниш, а тя чака подходящ момент да те изрита.

— А сега какво казва?

— Че онзи ден тя му е споделила, че е нещастна, но ти си луд и тя се притеснява кога да го направи.

— Ако тя не лежеше до мен, щях да дойда да наритам шибания му задник.

— Не си струва. Всички го знаем що за лайно е.

— Ама ме вбесява.

— Чух. Хич да не ти пука за глупака. Момичето ти е до теб.

Ако Аби не спеше до мен, наистина щях да се метна на мотора и да отида право в къщата на „Сигма Тау“, за да разбия с юмрук пет хиляди доларовата фасада на Паркър. Можеше да взема и бухалка за поршето му.

Трябваше ми половин час, докато гневът ми започна да утихва. Аби не помръдваше. От тихия звук, който издаваше с нос, докато спеше, пулсът ми се успокои и не след дълго успях отново да я взема в обятията си и да се отпусна.

Аби не се обаждаше на Паркър. Ако беше нещастна, щеше да ми каже. Поех си дълбоко въздух и се загледах в сянката на дървото, която танцуваше по стената.

 

 

— Не може да бъде — каза Шепли, като се спря в крачка.

Момичетата бяха излезли да си търсят рокли за купона за двойки и аз накарах Шепли да отидем до близкия магазин за мебели.

— Може.

Подадох му телефона си да се увери сам.

— Бразил ми писа през нощта.

Шепли въздъхна и поклати глава.

— Знаел е, че ще стигне до теб. И как иначе? Тези момчета са по-големи клюкарки и от момичетата.

Спрях се пред диван, който ми хвана окото.

— Бас ловя, че затова го е направил. Надявал се е да разбера.

Шепли кимна.

— Нека си го кажем. Предишният Травис щеше да обезумее от ревност и да я подплаши, за да хукне право при Паркър.

— Копеле — казах аз, докато към нас приближаваше един продавач.

— Добро утро, господа. Мога ли да ви помогна?

Шепли се отпусна на дивана и се друсна няколко пъти. После кимна.

— Одобрявам.

— Да. Ще взема този — казах аз.

— Ще го вземете ли? — изненада се продавачът.

— Да — отвърнах аз, също изненадан от реакцията му. — Доставяте ли по домовете?

— Да, господине. Искате ли да разберете цената?

— Нали я пише?

— Да.

— Значи го взимам. Къде да платя?

— Оттук, господине.

Продавачът се опита безуспешно да ми пробута още някакви неща, които се връзвали с дивана, но този ден ме чакаха и други покупки.

Шепли им даде адреса ни и продавачът ми благодари с думите, че това била най-лесната сделка на годината.

— Къде отиваме сега? — попита Шепли, като се мъчеше да ме догони по пътя към колата.

— При Калвин.

— Ще си правиш нова татуировка?

— Да.

Шепли ме изгледа подозрително.

— Какво правиш, Трав?

— Това, което винаги съм казвал, че ще направя, ако срещна подходящото момиче.

Шепли препречи пътя ми.

— Не съм сигурен, че е добра идея. Не мислиш ли, че първо трябва да го обсъдиш с Аби… нали се сещаш, за да не откачи.

Намръщих се.

— Тя може да каже „не“.

— По-добре така, отколкото да го направиш, а тя да избяга, защото си я уплашил. Нещата между вас вървят добре. Защо просто не се успокоиш засега?

Сложих ръце на раменете му.

— Това изобщо не звучи в мой стил — казах аз и го отместих.

Шепли заобиколи чарджъра и седна на шофьорското място.

— Официалната ми позиция все още е, че това е лоша идея.

— Отбелязах си.

— Тогава накъде?

— Към „Стайнър“.

— Бижутерския магазин?

— Аха.

— Защо, Травис? — попита Шепли с още по-строг тон.

— Ще видиш.

Той поклати глава.

— Да не би да се опитваш да я прогониш?

— Ще се получи, Шеп. Просто искам да съм готов. За подходящия момент.

— Това няма да е скоро. Аз съм толкова влюбен в Америка, че понякога полудявам, но още не сме на възрастта за това, Травис. А и… ако каже „не“?

Стиснах зъби при тази мисъл.

— Няма да я питам, докато не е готова.

Шепли се усмихна накриво.

— Точно когато си мисля, че не можеш да станеш по-луд, ти правиш нещо, за да ми покажеш, че си много по-напред.

— Чакай да видиш какъв камък съм й избрал.

Шепли бавно изви глава към мен.

— Вече си ходил там, нали?

Аз се усмихнах.