Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (22)

Двайсет и първа глава

Шепли седеше до мен на пейката в малка, но добре осветена зала. За пръв път щях да се бия извън сутерените на университета. Публиката щеше да се състои от подземния свят на Вегас: местни гангстери, наркопласьори и техните компаньонки. Тълпата навън приличаше на армия на мрака, която ставаше все по-шумна и жадна за кръв. Вместо в обръч от хора щях да бъда затворен в клетка.

— Все още мисля, че не бива да го правиш — каза Америка от другия край на залата.

— Не сега, миличка — отвърна Шепли, докато ми помагаше да увия бинт около ръцете си.

— Притесняваш ли се? — попита тя странно тихо.

— Не. Но щях да се радвам, ако Врабчо беше тук. Чувала ли си я?

— Ще й пиша. Ще дойде.

— Тя обичаше ли го? — попитах аз, чудейки се за какво ли си говорят двамата на вечеря. Той очевидно вече не беше ти пастор и не бях сигурен какво очаква в замяна на услугата си.

— Не. Поне никога не го е казвала. Те израснаха заедно, Травис, Той беше единственият човек, на когото можеше да разчита дълго време.

Не бях сигурен дали това ме радва, или ме тревожи.

— Отговори ли ти?

— Ей! — Шепли ме плесна по бузата. — Ей! Брок Макман те чака. Главата ти трябва да бъде тук на сто процента. Престани да се държиш като сантиментален лигльо и се концентрирай!

Кимнах и се опитах да си припомня няколкото боя на Брок, които бях виждал. Беше изгонен от Националния шампионат по кеч заради забранени удари и заради слуха, че се е предложил на президента на шампионата. Беше минало време оттогава, но той се биеше мръсно, беше прословут с бруталните си неправомерни изпълнения, които съдията не може да види. Номерът беше да не позволявам да ме постави и в такова положение. Ако ме стиснеше с крака, положението бързо можеше да се влоши.

— Играй на сигурно, Трав. Остави го пръв да нападне. Горе-долу като онази вечер, когато спечели облога с Аби. Не се биеш с някакво си колежанче. Тук не е Кръгът и няма нужда да правиш шоу.

— Ще видим.

— Трябва да победиш, Травис. Биеш се за Аби, не го забравяй.

Кимнах. Шепли беше прав. Ако изгубех, Бени нямаше да си получи парите и опасността за Аби оставаше.

Влезе висок, едър мъж с костюм и мазна коса.

— Твой ред е. Треньорът ти може да стои до клетката, но момичетата… къде е другото момиче?

Свъсих вежди.

— Идва.

— Те имат запазени места в края на втория ред от твоята страна.

Шепли се обърна към Америка.

— Ще те заведа. — После изгледа костюмаря. — Никой да не я докосва. Ще пречукам първия, който се опита.

По лицето на онзи пробяга сянка от усмивка.

— Бени вече ни предупреди да не те разсейваме. Ще я наглеждаме през цялото време.

Шепли кимна и подаде ръка на Америка. Тя я пое и двамата излязоха безмълвно през вратата. Гласовете на коментаторите гръмнаха от огромните високоговорители, разположени във всеки ъгъл на голямото помещение. Приличаше на малка концертна зала с поне хиляда седящи места, но всички хора бяха на крака и ме приветстваха или ме наблюдаваха подозрително, когато излязох.

Вратата на клетката се отвори и аз влязох вътре.

Шепли проследи с поглед костюмаря, който седна до Америка, и остана доволен. После се обърна към мен:

— Помни: играй умно. Остави го пръв да нападне. Целта ти е да победиш заради Аби.

Кимнах в съгласие.

След секунди от високоговорителите гръмна музика и публиката избухна в неистови звуци и движения. От коридора се появи Брок Макман и един прожектор от тавана освети суровото му изражение. С него се движеше антураж, който усмиряваше зрителите, докато борецът подскачаше, за да не губи форма. Предполагах, че е тренирал за този бой седмици, ако не и месеци.

Нямаше проблем. Братята ми ме бяха били цял живот. Имах достатъчно опит.

Погледнах назад към Америка. Тя сви рамене и аз се намръщих. До най-важния бой в живота ми оставаха броени минути, а Аби я нямаше. Точно когато се обърнах да видя Брок, който влизаше в клетката, чух гласа на Шепли:

— Травис! Травис! Тук е!

Обърнах се и отчаяно затърсих Аби с очи. Видях я как тича с все сила надолу по стъпалата. Спря се едва когато стигна до клетката, като подпря ръце в мрежата, за да не се блъсне в нея.

— Тук съм! Тук съм! — каза задъхано тя.

Целунахме се през мрежата и тя провря няколко пръста, за да хване лицето ми.

— Обичам те — поклати глава тя. — Знаеш, че няма нужда да правиш това.

Аз се усмихнах.

— Напротив.

— Хайде да започваме, Ромео — провикна се Брок. — Нямам цяла нощ.

Не се обърнах, но Аби погледна през рамото ми. Когато видя Брок, бузите й пламнаха от гняв, а изражението й стана студено. След по-малко от секунда очите й се насочиха отново към моите и се затоплиха. Тя се усмихна палаво.

— Дай урок на този задник.

Аз й смигнах и също се усмихнах.

— За теб винаги, мила.

С Брок се срещнахме в средата на ринга.

— Умната! — изкрещя Шепли.

Наведох се към ухото на Брок и прошепнах:

— Искам само да знаеш, че съм ти голям фен, въпреки че си кретен и мошеник. Затова не го приемай лично, когато ти сритам задника тази вечер.

Брок раздвижи челюсти, а очите му светнаха — не от гняв, я от смайване и объркване.

— Умната, Травис! — извика отново Шепли, видял погледа ми.

Бе даден сигнал за начало със звънеца и аз незабавно атакувах. Вложих цялата си сила и отприщих същата ярост, с която бях нападнал биячите на Бени.

Брок залитна назад, като се опита да се закрепи, за да се предпази или да ме ритне, но аз не му дадох време, а го повалих с два юмрука на земята.

Чувството да не трябва да се сдържаш беше невероятно. Наслаждавайки се на чистия адреналин, нахлул във вените ми, аз се самозабравих. Брок успя да избегне следващия ми удар и да ми приложи дясна кука. Ударите му бяха много по-злобни от онези, с които бях свикнал в Източния. Беше страхотно. Схватката с Брок ми върна спомените за някои от по-сериозните спречквания с братята ми, когато думите ескалираха до бой.

Чувствах се идеално, докато разменях удари с Брок. В този момент гневът ми си имаше цел и място.

Всеки негов замах само увеличаваше адреналина ми и аз усещах как бездруго силните ми удари набират още по-голяма мощ.

Той се опита да ме повали на земята, но аз приклекнах и забих крака в пода, така че отчаяните му движения да не могат да нарушат равновесието ми. Докато се мяташе около мен, свитият ми юмрук многократно попадаше върху главата, ушите и слепоочията му.

Белият бинт на кокалчетата ми беше вече аленочервен, но не изпитвах болка, само безкрайно удоволствие от изливането на всички отрицателни емоции, които ми бяха тежали толкова време. Спомних си колко отпуснат се почувствах, когато пребих хората на Бени. Независимо дали щях да победя, или да изгубя, с нетърпение очаквах да видя що за човек ще бъда след този бой.

Съдията, Шепли и треньорът на Брок ме наобиколиха и ме издърпаха от противника ми.

— Звънецът, Травис! Спри! — извика Шепли.

Той ме заведе в единия ъгъл, Брок беше извлечен в другия. Обърнах се да видя Аби. Тя кършеше ръце, но широката й усмивка показваше, че е добре. Смигнах й и тя ми изпрати въздушна целувка. Жестът й ми вдъхна нови сили и се върнах с още по-голяма решителност в средата на ринга.

Щом чух звънеца, отново нападнах, като този път гледах не само да раздавам удари, но и да избягвам тези на съперника си. Един-два пъти Брок уви ръце около мен, тежко задъхан, и се опита да ме ухапе или да центрира коляно в топките в ми. Просто го отблъсквах и го удрях още по-силно.

В третия рунд Брок залиташе и пропускаше, когато замахваше и риташе. Енергията му бързо се изчерпваше. Самият аз вече бях изтощен и правех повече почивки между ударите. Адреналинът, който допреди малко преливаше в мен, беше изразходван и главата ми започваше да пулсира.

Брок замахна веднъж, после още веднъж. Блокирах и трети удар, а после, готов да сложа край на всичко, се спуснах във финална атака. С останалата си сила избягнах коляното ма Брок, после се завъртях и забих лакътя си право в носа му. Главата му се отметна назад, обърната с лице към тавана, той направи няколко крачки и се строполи на земята.

Шумът от тълпата беше оглушителен, но аз чувах само един глас:

— О, божичко! — пищеше Аби. — Да! Да, мило!

Съдията провери Брок и се приближи към мен, за да вдигне ръката ми. Пуснаха Шепли, Америка и Аби в клетката и те веднага ме заобиколиха. Вдигнах Аби и впих устни в нейните.

— Ти успя! — възкликна тя, уловила лицето ми в ръце.

Празненството ни бе краткотрайно. В клетката влезе Бени, следван от новите си бодигардове. Оставих Аби на земята и застанах пред нея, за да я защитя.

Бени сияеше.

— Браво, Мадокс. Героят на деня. Бих искал да поговорим, ако имаш минутка.

Погледнах към Аби, която ме хвана за ръката.

— Всичко е наред. Ще се видим на изхода — казах аз, като кимнах към най-близката врата. — След десет минути.

— Десет? — попита тя с тревожен поглед.

— Десет — потвърдих аз и я целунах по челото. Погледнах към Шепли. — Дръж момичетата под око.

— Мисля, че трябва да дойда с теб.

Аз се наведох към ухото му.

— Ако искат да ни убият, Шепли, надали ще успеем да им попречим. Мисля, че Бени е намислил друго. — Отдръпнах се и го потупах по ръката. — Ще се видим след десет минути.

— Не единайсет. Не петнайсет. След десет — натърти Шепли дръпна Аби със себе си противно на волята й.

Последвах Бени към същата стая, в която чаках началото на боя. За моя изненада накара хората си да чакат отвън.

Той разпери ръце.

— Сметнах, че тук ще бъде по-добре. За да видиш, че невинаги съм толкова… лош, колкото съм принуден да бъда.

Езикът на тялото и тонът му бяха спокойни, но аз държах очите и ушите си отворени на четири, готов за всякакви изненади.

Бени се усмихна.

— Имам предложение за теб, синко.

— Не съм ти син.

— Така е — съгласи се той. — Но след като ти предложа по сто и петдесет бона на бой, може и да поискаш да станеш.

— Какъв бой? — попитах аз. Помислих си, че ще се опита да изкара, че Аби още му е длъжница. Изобщо не очаквах да ми предложи работа.

— Ти очевидно си много гневен и надарен млад мъж. Мястото ти е в тази клетка. Аз мога да го уредя… а ти можеш да станеш много богат.

— Слушам те.

Бени се ухили до уши.

— Ще се биеш веднъж месечно.

— Следвам в университет.

Той сви рамене.

— Ще го нагласим. Ще ти плащам самолетните билети, ако искаш — и тези на Аби, първа класа, само уикендите. Но като започнеш да изкарваш такива пари, може и да решиш да не си даваш зор с образованието.

— Шестцифрена сума за бой? — Бързо пресметнах, но гледах да не издам учудването си. — Да се бия и какво още?

— Това е, младежо. Само да се биеш. Да ми изкарваш пари.

— Само ще се бия… и мога да се откажа, когато поискам.

Бени се усмихна.

— Да, разбира се, но се съмнявам да стане скоро. Ще ти хареса. Видях те. Ти беше опиянен.

Обмислих за момент предложението му.

— Ще си помисля. Трябва да говоря с Аби.

— Разбира се.

Оставих куфарите на леглото и се стоварих до тях. Бях споменал на Аби за предложението на Бени, но тя изобщо не го възприе. Последва напрегнато пътуване до дома, затова роших да оставя обсъждането за по-късен момент.

Аби тъкмо беше изкъпала Тото и сега го сушеше. Бяхме го оставили у Бразил и тя остана погнусена от миризмата му, когато си го прибрахме.

— О! Сега ухаеш много по-приятно! — кискаше се тя, докато кученцето се отръскваше и хвърляше вода навсякъде. После се изправи на задни лапички и обсипа лицето й с бебешки целувки. — И ти ми липсваше, момченце.

— Врабчо? — обадих се аз, нервно сплитайки пръсти.

— Да — отвърна тя, като продължи да трие Тото с жълтата кърпа.

— Искам да го направя. Искам да се бия във Вегас.

— Не — заяви тя, като се усмихна на доволната физиономия на Тото.

— Ти не ме слушаш. Ще го направя. След няколко месеца ще видиш, че това е било правилното решение.

Тя ме погледна.

— Ще работиш за Бени.

Кимнах нервно и се усмихнах.

— Просто искам да се погрижа за теб, Врабчо.

Очите й заблестяха от сълзи.

— Не искам нищо, купено с тези пари, Травис. Не искам да имам нищо общо с Бени и с Вегас, и с всичко, свързано с тях.

— За теб не беше проблем да си купиш кола с пари от боевете ми тук.

— Различно е и ти го знаеш.

Аз се намръщих.

— Всичко ще бъде наред, Врабчо. Ще видиш.

Аби ме изгледа за миг, после лицето й пламна.

— Защо въобще ме пита, Травис? Каквото и да бях казала, ти щеше да приемеш.

— Искам да ме подкрепиш, но става дума за твърде много пари, за да откажа. Би било лудост да го направя.

Тя дълго седя с отпуснати рамене, после кимна.

— Добре тогава. Ти взе своето решение.

Устните ми се разтегнаха в широка усмивка.

— Ще видиш, Варбчо, ще бъде страхотно. — Станах от леглото, приближих се до нея и я целунах по пръстите. — Умирам от глад. А ти?

Аби поклати глава.

Целунах я по косата и се отправих към кухнята. Тананикайки си мелодията от някаква произволна песен, грабнах две филии, малко салам и сирене. „Леле, какво пропуска“, мислех си, докато мажех люта горчица върху филиите.

Изядох сандвича на три залъка и го прокарах с бира, като се чудех какво ли друго има за ядене. Не бях осъзнал колко съм изгладнял, докато не се прибрахме у дома. Може би и нервите имаха нещо общо с това, дори като оставим настрани спречкването. Сега, когато Аби знаеше плановете ми и всичко беше изяснено, апетитът ми се възвърна.

Чух стъпките на Аби по коридора и тя се появи иззад ъгъла с куфар в ръка. Прекоси дневната и отиде при външната врата, без да ме погледне.

— Врабчо? — извиках аз.

Излязох навън. Вратата зееше отворена. Аби не се обърна, а продължи към хондата на Америка. Изтичах надолу по стълбите и прегазих тревата, за да стигна при Шепли, Америка и Аби.

— Какво правиш? — попитах, като посочих куфара й.

Аби се усмихна смутено. Веднага стана очевидно, че нещо не е наред.

— Враб?

— Ще занеса нещата си в „Морган“. Там има перални и сушилни, а се е събрало огромно пране.

Аз се намръщих.

— И щеше да си тръгнеш, без да ми се обадиш?

— Тя щеше да се прибере, Трав. Ужасно си параноичен — намеси се Америка.

— О — казах аз все още неубедено. — Ще останеш ли тази вечер?

— Не знам, зависи кога свърша с прането.

Макар да знаех, че вероятно още негодува срещу решението ми за Бени, аз само се усмихнах и я придърпах към себе си.

— След три седмици ще плащам на някого да ти пере дрехите. Или просто ще хвърляш мръсните и ще си купуваш нови.

— Пак ли ще се биеш за Бени? — попита Америка, шокирана.

— Той ми направи предложение, на което не можех да откажа.

— Травис… — обади се Шепли.

— Не започвайте и вие. Не промених решението си заради Врабчо, няма да го променя и заради вас.

Америка и Аби се спогледаха.

— Е, да тръгваме, Аби. Тази купчина пране ще ти отнеме цяла вечност.

Наведох се да целуна Аби по устните. Тя ме придърпа към себе си и ме целуна страстно. Почувствах се малко по-добре и спокоен, че ще го преодолее.

— Ще се видим по-късно — казах аз и й задържах вратата. — Обичам те.

Шепли качи куфара й в багажника, а Америка седна зад колана и се пресегна да закопчае колана си.

Затворих вратата на Аби и скръстих ръце пред гърдите си Шепли застана до мен.

— Нали няма да се биеш за Бени наистина?

— Става дума за много пари, Шепли. Шестцифрена сума на бой.

— Шестцифрена?

— Ти би ли отказал?

— Да, ако мислех, че Америка ще ме зареже заради това.

Изсмях се.

— Аби няма да ме зареже.

Америка излезе на заден от паркинга и аз забелязах сълзи по лицето на Аби.

Изтичах до прозореца й и почуках на стъклото.

— Какво има, Враб?

— Карай, Мер — каза тя и избърса очите си.

Затичах успоредно с колата и заудрях с ръка по прозореца. Аби не ме поглеждаше и усетих как ужасът прониква до мозъка на костите ми.

— Врабчо? Америка! Спри шибаната кола! Аби, не го прави!

Америка излезе на улицата и натисна газта.

Аз тичах след тях, а когато хондата почти се скри от погледа ми, се втурнах обратно за харлито. Извадих ключовете от джоба си в движение и скочих на седалката.

— Травис, недей — предупреди ме Шепли.

— Тя ме зарязва, Шеп! — изкрещях аз и още щом врътнах ключа, вдигнах оборотите и полетях по улицата.

Когато стигнах до паркинга на „Морган Хол“, Америка тъкмо беше затворила вратата си. Спрях рязко, като едва не съборих мотора, защото не успях да застопоря стойката при първото ритване. Изтичах към хондата и дръпнах вратата откъм пътническото място. Америка седеше със стиснати зъби, готова на всичко.

Погледнах тухлените зидове на общежитието. Знаех, че Аби е някъде вътре.

— Трябва да ме пуснеш да вляза, Мер — примолих се аз.

— Съжалявам.

Тя включи на задна и излезе от паркинга.

Изтичах нагоре по стълбите и точно тогава от сградата излезе момиче, което никога не бях виждал. Хванах отворената врата, но тя препречи пътя ми.

— Не можеш да влезеш без придружител.

Извадих ключовете от мотора си и ги раздрънках.

— Приятелката ми Аби Абърнати си забрави ключовете в апартамента ми. Искам просто да й ги занеса.

Момичето кимна колебливо и се отмести.

Качих се до етажа на Аби, като прескачах по няколко стъпала наведнъж, и най-после стигнах до нейната стая. Поех си дълбоко въздух и тихо я повиках:

— Враб? Трябва да ме пуснеш, миличка. Трябва да поговорим за това.

Тя не отговори.

— Врабчо, моля те. Ти си права. Не те слушах. Хайде да седнем и да го обсъдим отново, става ли? Само… моля те, отвори вратата. Плашиш ме до смърт.

— Махай се, Травис — отвърна Кара отвътре.

Аз затропах с юмрук по вратата.

— Врабчо? Отвори вратата, по дяволите! Няма да си тръгни, докато не говориш с мен! Врабчо!

— Какво? — изръмжа Кара, като отвори вратата. Намести очилата си и сбърчи нос. Имаше много сурово изражение за такова дребничко момиче.

Въздъхнах с облекчение, че най-после ще видя Аби. Погледнах през рамото на Кара, но Аби не се виждаше.

— Кара — подзех аз, като се мъчех да запазя спокойствие, — кажи на Аби, че трябва да я видя.

— Тя не е тук.

— Тук е — възразих, изгубил търпение.

Кара пристъпи на другия си крак.

— Не съм я виждала тази вечер. Даже от няколко дни.

— Знам, че е тук! — изкрещях аз. — Врабчо?

— Не е… Ей! — възмути се тя, като я заобиколих грубо и влязох в стаята.

Вратата изскърца. Хванах дръжката и погледнах отзад, после в гардеробите, дори под леглото. — Врабчо! Къде е?

— Не съм я виждала! — изкрещя Кара.

Излязох отново в коридора и се огледах в двете посоки, а Кара затръшна вратата зад мен и заключи.

Усетих студената стена зад гърба си и изведнъж се сетих, че нямам яке. Бавно се свлякох покрай бетонната стена и захлупих лице в шепите си. Може и да ме мразеше, но все никога трябваше да се прибере у дома.

След двайсет минути извадих телефона си и й написах съобщение.

Врабчо, моля те. Знам, че си ядосана, но все пак можем да поговорим.

После още едно.

Моля те, ела си у дома.

И още едно.

Моля те? Обичам те.

Тя не отговаряше. Изчаках още половин час и й изпратих още есемеси.

Аз съм в „Морган“. Може ли поне да ми се обадиш, за да знам дали ще се прибираш тази вечер?

Врабчо, адски съжалявам. Моля те, прибери се у дома. Трябва да те видя.

Знаеш, че сега не аз съм неразумният. Можеш поне да ми отговориш.

Не заслужавам това, мамка му, добре, кретен съм, защото мислех, че мога да реша всичките ни проблеми с пари, но поне не бягам всеки път, когато се скараме извинявай, не исках да кажа това.

Какво искаш да направя? Ще направя всичко, разбра ли? Само кажи какво.

Това е безумие.

Влюбен съм в теб. Не разбирам как може да си тръгнеш просто така.

Малко преди изгрев-слънце, когато вече бях сигурен, че тотално съм се изложил и Аби ме мисли за луд, най-после се надигнах от пода. Фактът, че охраната така и не се бе появила, за да ме изхвърли навън, беше сам по себе си удивителен, но ако останех там, когато момичетата започнат да излизат за лекции, късметът най-вероятно щеше да ми изневери.

Спуснах се съкрушен по стълбите и седнах на мотора, без да обръщам внимание на студения зимен въздух, въпреки че бях само по тениска. С надеждата днес да видя Аби в час по история подкарах към къщи, за да разтопя вледенената си кожа под горещия душ.

Шепли стоеше на вратата на стаята ми, докато се обличах.

— Какво искаш, Шеп?

— Говори ли с нея?

— Не.

— Изобщо? А есемеси? Все нещо?

— Казах не.

— Трав — въздъхна Шепли. — Тя вероятно няма да дойде на лекции днес. Не искам двамата с Америка да се замесваме, но това ми каза тя.

— А може да дойде — отвърнах аз и си закопчах колана.

Сложих си любимия одеколон на Аби, облякох си якето и грабнах раницата.

— Чакай, ще те закарам.

— Не, ще взема мотора.

— Защо?

— В случай че се съгласи да дойде с мен тук да поговорим.

— Травис, мисля, че е време да се замислиш и за варианта тя да не…

— Затваряй си устата, Шеп — срязах го аз. — Поне веднъж не се дръж толкова разумно. Не се опитвай да ме спасиш. Просто ми бъди приятел, става ли?

Шепли кимна.

— Става.

Америка излезе от стаята му по пижама.

— Травис, време е да я пуснеш да си върви. Всичко свърши в мига, в който реши да работиш за Бени.

Аз не отговорих.

— Травис…

— Стига. Не се обиждай, Мер, но в момента не мога дори да те гледам.

Треснах вратата след себе си, без да дочакам отговор. Драматичните жестове помагаха ако не за друго, поне да изпусна малко от тревогата, която ме изпълваше от предстоящата среща с Аби в университета. По-добре, отколкото в паниката си да пълзя на четири крака и да я моля да се върне пред всички. Не че нямаше да го направя, ако това щеше да я накара да размисли.

Вървях бавно и дори се качих по стълбите, но пак стигнах половин час по-рано. Надявах се Аби също да подрани, така че да имаме време да поговорим, но когато предишната лекция свърши, тя още не беше дошла.

Седях до празното й място и чоплех кожената си гривна, докато другите студенти влизаха и заемаха местата си. За тях това беше най-обикновен ден. Разстройвах се, като гледах как техният свят продължава да се върти, а моят свършва.

Като изключим неколцина закъснели, които се промъкнаха зад преподавателя, всички бяха тук… без Аби. Мистър Чейни отвори книгата си, поздрави ни и започна лекцията. Думите му се сливаха в съзнанието ми, а сърцето ми биеше лудо в гърдите и с всяко вдишване ставаше все по-голямо. Стисках зъби и очите ми се навлажняваха от гняв, като си представех Аби с другиго, доволна, че се е махнала от мен.

Станах и погледнах празния чин на Аби.

— Хм… мистър Мадокс? Добре ли сте? — попита Чейни.

Аз изритах чина й, после и своя, без да забелязвам сподавените викове и писъците на околните.

— МАМКА МУ! — изкрещях аз и пак ритнах чина си.

— Мистър Мадокс — каза мистър Чейни с изненадващо спокоен тон, — мисля, че най-добре ще бъде да подишате чист въздух.

Стоях над преобърнатите чинове и дишах учестено.

— Напуснете стаята ми, Травис. Веднага — каза Чейни, по-твърдо.

Грабнах раницата си от пода и блъснах вратата, която се удари в стената.

— Травис!

Единственият детайл, който регистрирах, беше, че това е женски глас. Обърнах се, като за малка част от секундата се обнадеждих, че е Аби.

По коридора се шляеше Меган.

— Не си ли в час? — усмихна се тя, като спря до мен. — Ще правиш ли нещо вълнуващо този уикенд?

— Какво искаш?

Тя повдигна вежди със светнали очи.

— Познавам те. Бесен си. Не се ли получи с монахинята?

Не отговорих.

— И аз можех да ти го кажа. — Тя сви рамене и пристъпи напред. — Ние с теб си приличаме, Травис: не ставаме за никой друг — прошепна тя толкова отблизо, че устните й докосваха ухото ми.

Стрелнах я с очи, погледът ми се спусна към устните й, после се вдигна нагоре. Тя ми се усмихваше с характерната си лека сексапилна усмивка.

— Разкарай се, Меган.

Усмивката й изчезна, а аз се отдалечих.