Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (26)

Двайсет и пета глава
Само моя

Тя ще бъде там.

Ще направя грешка, ако отида.

Ще бъде неловко.

Тя ще бъде там.

Ами ако някой я покани на танц?

Ако тази вечер се запознае с бъдещия си съпруг и аз стана свидетел на всичко?

Тя не иска да ме вижда.

Може да се напия и да направя нещо, с което да я изкарам от нерви.

Тя може да се напие и да направи нещо, с което да ме изкара от нерви.

Не бива да ходя.

Трябва да отида. Тя ще бъде там.

Мислено броях доводите „за“ и „против“ купона за Свети Валентин, но стигах все до един и същ извод: трябваше да видя Аби, а тя щеше да бъде там.

Шепли се приготвяше в стаята си. Почти не ми говореше, откакто двамата с Америка отново се бяха събрали. Отчасти защото повечето време си стояха в стаята му и наваксваха изгубеното време, а и той още ме винеше за петте седмици, които бяха прекарали разделени.

Америка не пропускаше случай да ми напомни, че ме мрази до дъно, особено след последния път, когато разбих сърцето на Аби. Убедил бях Аби да зареже срещата си с Паркър, за да дойде с мен на бой. Разбира се, исках да бъде с мен, но допуснах грешката да си призная, че съм искал и да спечеля тъпо състезание: Паркър да разбере, че няма власт над нея. Аби усещаше, че съм се възползвал от чувствата й към мен, и беше права.

Всички тези неща бяха достатъчни, за да се чувствам виновен, но фактът, че Аби беше нападната на място, където я бях завел аз, направо не ми даваше да я погледна в очите. Като добавим и разминаването на косъм с полицията, аз се превръщах в един огромен, тотален провал.

Независимо от постоянните ми извинения, Америка не спираше да ме гледа кръвнишки и да подхвърля с нищо непредизвикани гадни забележки по мой адрес. Въпреки всичко, радвах се, че двамата с Шепли се бяха сдобрили. В противен случай той никога нямаше да ми прости.

— Тръгвам — каза Шепли, като влезе в стаята ми. Аз седях вътре по боксерки и все още не знаех какво да правя — Ще взема Мер от общежитието.

Кимнах.

— Аби ще ходи ли?

— Да. С Финч.

— Това трябва ли да ме радва? — усмихнах се криво аз.

Шепли сви рамене.

— Аз бих се радвал. — После огледа стените и кимна. — Пак си закачил снимките.

Огледах се и също кимнах.

— Не знам. Не ми се струваше редно да стоят в чекмеджето.

— Е, ще се видим по-късно.

— Шеп?

— Да? — каза той, без да се обръща.

— Много съжалявам, братовчеде.

— Знам — въздъхна той.

Веднага щом излезе, отидох в кухнята и си налях последното уиски. Кехлибарената течност замря неподвижно в чайника в очакване да ме утеши.

Глътнах я и затворих очи, обмисляйки дали да не отскоча до магазина за алкохол. Ала във вселената нямаше достатъчно уиски, което да ми помогне да взема решение.

— Мамка му — изругах аз и грабнах ключовете за мотора.

Отбих се в „Ъгли Фиксър“, после качих харлито на бордюра и като паркирах в предния двор на къщата на братството, отворих четвъртинката уиски, която току-що бях купил.

Намерил смелост на дъното на бутилката, влязох в „Сигма Тау“. Всичко беше покрито в розово и червено, от таваните висяха евтини украси, а по пода беше посипан брокат. Баловете от колоните на долния етаж бумтяха в цялата къща, оглушаваха смеха и несекващите разговори.

Имаше толкова много хора, че не само нямаше къде да седна, но и трябваше да си пробивам път през множеството от двойки, докато се оглеждах за Шепли, Америка, Финч или Аби. Особено за Аби. Не беше в кухнята, нито в другите стаи. Нямаше я и на балкона, затова слязох долу. Дъхът ми спря, когато най-после я зърнах.

Ритъмът на музиката се забави, а ангелската й усмивка се виждаше дори на слабата светлина в сутерена. Ръцете й бяха обвити около врата на Финч, който се движеше непохватно в такт с музиката.

Краката ми ме понесоха напред и преди да се усетя какво правя или да помисля за последствията, вече стоях на сантиметри от тях.

— Ще позволиш ли да се намеся, Финч?

Аби замръзна и очите й проблеснаха.

Финч погледна към мен, после към Аби.

— Разбира се.

— Финч! — просъска тя, докато той се отдалечаваше.

Придърпах я към себе си и започнах да танцувам. Аби ме следваше, но се опитваше да запази колкото може по-голямо разстояние помежду ни.

— Мислех, че няма да идваш.

— Нямаше, но разбрах, че си тук. Трябваше да дойда.

Очаквах веднага да се отдръпне и отдалечи и всеки миг, в който тя оставаше в обятията ми, беше като чудо.

— Красива си, Врабчо.

— Недей.

— Какво? Да ти казвам, че си красива?

— Просто… недей.

— Не исках да кажа това.

— Благодаря — изсумтя тя.

— Не… наистина си красива. Имам предвид онова, което казах в стаята си. Няма да те лъжа. Приятно ми беше да те измъкна от срещата с Паркър.

— Не беше среща, Травис. Просто хапвахме. Сега той не ми говори благодарение на теб.

— Чух. Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

— Д-добре, права си — заекнах аз, като видях, че се ядосва. — Но… това не беше единствената причина да те заведа на боя. Исках да бъдеш там с мен, Врабчо. Ти си моят талисман.

— Не съм ти никаква — изгледа ме яростно тя.

Аз се намръщих и спрях да танцувам.

— Ти си всичко за мен.

Аби стисна устни, но погледът й се смекчи.

— Не ме мразиш наистина… нали? — попитах аз.

Тя се извърна и се отдръпна.

— Понякога ми се иска да те мразех. Тогава всичко щеше да бъде много по-лесно.

На устните ми се изписа едва доловима предпазлива усмивка.

— Кое те вбесява повече? Това, което направих, та да искаш да ме мразиш? Или съзнанието, че не можеш?

Гневът й в миг се завърна. Заобиколи ме и хукна нагоре по стълбите към кухнята. Аз останах сам на дансинга, едновременно слисан и отвратен, че някак си бях успял отново да разпаля омразата й към мен. Опитът ми да говоря с нея сега ми изглеждаше безсмислен. Всеки контакт помежду ни само увеличаваше лавината от недоразумения.

Качих се по стълбите и се запътих право към кега с бира, като проклинах стиснатостта си и празната бутилка от уиски, захвърлена някъде на моравата пред къщата.

След един час наливане с бира и монотонни пиянски разтвори с момчетата от братството и техните приятелки отново надзърнах към Аби с надеждата да уловя погледа й. Тя всъщност ме гледаше, но бързо отмести очи. Америка като че ли се опитваше да я развесели, после Финч я докосна по ръката. Явно беше готов да си ходи.

Аби допи бързо бирата си и хвана Финч за ръката. Направи две крачки, но в този момент откъм стълбите долетя песента, на която бяхме танцували на купона за рождения и ден. Тя протегна ръка и грабна бутилката на Финч, за да отпие още една глътка.

Не знам дали в мен говореше уискито, но нещо в погледа и ми каза, че спомените, пробудени от песента, са също толкова болезнени за нея, колкото и за мен.

Тя още държеше на мен. Нямаше друг начин.

Един тип от братството се подпря на плота до Аби и се усмихна.

— Искаш ли да танцуваме?

Беше Брад и въпреки че сигурно просто беше забелязал печалното изражение на лицето й и се опитваше да я ободри, целия настръхнах. В мига, в който тя поклащаше отрицателно глава, аз вече бях до нея, а проклетата ми глупава уста се движеше, преди да успея да я спра.

— Танцувай с мен.

Америка, Шепли и Финч гледаха Аби и очакваха отговора й също толкова напрегнато, колкото и аз.

— Остави ме на мира, Травис — отвърна тя и скръсти ръце.

— Това е нашата песен, Врабчо.

— Ние нямаме песен.

— Врабчо…

— Не.

Тя погледна към Брад и насила се усмихна.

— С удоволствие ще танцувам, Брад.

Луничките по лицето му се разтеглиха в усмивка и той я покани да слезе първа по стълбите. Залитнах назад, все едно някой ме беше фраснал в корема. Кръвта ми кипеше от гняв, ревност и тъга.

— Тост! — изкрещях аз, като се качих на един стол. Пътьом свих нечия бира и я вдигнах пред себе си. — За тъпаците! — извиках аз, като махнах към Брад. — И за момичетата, които ти разбиват сърцето. — Поклоних се към Аби със стегнато гърло. — И за шибания ужас да изгубиш най-добрата си приятелка, защото си имал глупостта да се влюбиш в нея.

Надигнах бутилката, допих я и я хвърлих на пода. Цялата стая мълчеше; чуваше се само музиката от долния етаж. Всички ме гледаха объркани.

В следващия миг вниманието ми беше привлечено от рязкото движение на Аби, която грабна Брад за ръката и го поведе надолу към дансинга.

Скочих от стола и се спуснах към сутерена, но Шепли допря юмрук до гърдите ми и тихо каза:

— Трябва да спреш. Всичко ще свърши зле.

— Ако всичко свърши, какво значение има?

Избутах го от пътя си и слязох по стълбите, за да видя как Аби танцува с Брад. Лавината вече беше набрала твърде голяма сила, за да я спра, затова реших просто да се гмурна в нея. Нищо срамно нямаше в куража. Така или иначе вече ме можехме да бъдем приятели; изглеждаше ми добра идея единият да намрази другия.

Пробих си път през двойките на дансинга и спрях до Аби и Брад.

— Взимам дамата.

— Не — отказа Аби, навела глава от смущение.

Вперих изпепеляващ поглед в Брад.

— Ако не се махнеш от моето момиче, ще ти изтръгна шибания гръклян. Тук, на дансинга.

Брад като че ли не знаеше какво да прави и стрелкаше с очи ту мен, ту нея.

— Съжалявам, Аби — каза той накрая и бавно отдръпна ръцете си, след което се отдалечи към стълбите.

— Това, което чувствам в момента, Травис… доста се доближава до омраза.

— Танцувай с мен — помолих я аз, като се олюлявах, за да запазя равновесие.

Песента свърши и Аби въздъхна.

— Иди да пиеш още едно уиски, Трав.

После се обърна и затанцува с единственото друго само момче на дансинга.

Темпото беше по-бързо и с всеки такт Аби все повече се приближаваше към новия си партньор. Дейвид, най-неприятният тип от братството, танцуваше зад нея, като я държеше за хълбоците. Двамата се усмихваха и я опипваха цялата с ръце. Дейвид я сграбчи и притисна таза си в задника й. Всички ги зяпаха. Вместо ревност заля ме чувство на вина. Ето в какво я бях превърнал.

Само с две крачки се озовах до нея, хванах я за краката и я преметнах през рамо, като не пропуснах да съборя Дейвид на земята, задето е такова опортюнистично копеле.

— Остави ме! — заудря тя с юмруци гърба ми.

— Няма да ти позволя да се излагаш заради мен — изръмжах аз, докато взимах по две стъпала наведнъж.

Всички, покрай които минахме, гледаха как я нося през стаята, а тя рита и пищи.

— А това не е излагане, така ли? Травис!

— Шепли! Дони отвън ли е? — попитах аз, избягвайки ударите на крайниците й.

— Ъъъ… да?

— Остави я! — извика Америка и направи крачка към нас.

— Америка! — изкрещя Аби, гърчейки се. — Не стой така! Помогни ми!

Америка обаче се изсмя.

— Вие двамата сте просто абсурдни.

— Много ти благодаря, приятелко! — отвърна Аби, не вярвайки на ушите си. Когато излязохме навън, ме заудря още по-ожесточено. — Остави ме, по дяволите!

Отидох до колата на Дони, отворих задната врата и хвърлих Аби вътре.

— Дони, ти ли си шофьорът тази вечер?

— Да — отвърна той, като тревожно наблюдаваше хаоса отзад.

— Закарай ни до апартамента ми.

— Травис… не мисля…

— Закарай ни, Дони, за да не забия юмрука си във врата ти. Кълна се в бога, ще го направя.

Дони незабавно включи на скорост и потегли. Аби се хвърли към дръжката на вратата.

— Няма да дойда в апартамента ти!

Хванах първо едната й китка, после и другата. Тя се наведе и впи зъби в ръката ми. Адски ме заболя, но само затворих очи. Когато проби кожата ми и болката се разпространи като огън нагоре, изръмжах, за да я потисна.

— Прави каквото искаш, Враб. Писна ми от твоите глупости.

Тя ме пусна и размаха ръце, мъчейки се да ме удари — повече от обида, отколкото от желание да се освободи.

— Моите глупости?! Пусни ме да сляза от шибаната кола!

Придърпах китките й към лицето си.

— Обичам те, по дяволите! Няма да ходиш никъде, докато не изтрезнееш и не се разберем!

— Само ти не си разбрал, Травис!

Пуснах я и тя скръсти ръце, като продължи да се муси по целия път.

Когато колата намали и спря, Аби се наведе напред.

— Би ли ме закарал у дома, Дони?

Отворих вратата и я издърпах навън за ръката, като отново преметнах през рамо.

— Лека нощ, Дони.

— Ще се обадя на баща ти! — извика Аби.

Не можах да сдържа смеха си.

— А той вероятно ще ме потупа по рамото и ще ми каже, че е било крайно време!

Тялото на Аби се гърчеше неистово, докато вадех ключовете от джоба си.

— Откажи се, Враб, иначе и двамата ще паднем!

Щом вратата най-после се отвори, запътих се право към стаята на Шепли.

— Пусни ме! — пищеше Аби.

— Добре — казах аз и я оставих на леглото на Шепли. — Сега заспивай. Ще говорим на сутринта.

Представях си колко е бясна, но въпреки че гърбът ми пулсираше от юмруците й, изпитвах огромно облекчение, че отново е при мен.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, Травис! Не ти принадлежа!

Думите й разпалиха дълбок гняв у мен. Приближих се с тежки стъпки, сложих ръце на леглото от двете страни на бедрата й и се наведох към лицето й.

— ДА, НО АЗ ТИ ПРИНАДЛЕЖА! — Вложих толкова сила и думите си, че усещах как кръвта нахлува в лицето ми. Аби отвърна на погледа ми, без да трепне. Гледах устните й и едва дишах. — Аз ти принадлежа — прошепнах вече без гняв, обзет от копнеж.

Аби протегна ръце, но вместо да ме зашлеви, хвана лицето ми и притисна устните си в моите. Без да се колебая, я вдигнах на ръце и я отнесох в стаята си, където и двамата се стоварихме на леглото.

Тя сграбчи дрехите ми с отчаяно желание да ги свали. Аз разкопчах роклята й с едно бързо движение и я видях как я съблича през глава и я хвърля на пода. Погледите ни срещнаха и я целунах, простенвайки в устата й, когато тя ми отвърна.

Докато се усетя, и двамата бяхме голи. Аби ме стисна за задника, нетърпелива да ме усети в себе си, но аз се отдръпнах. Адреналинът ме изгаряше през уискито и бирата, но разумът ми се беше възвърнал и в съзнанието ми проблясваха мисли за трайни последици. Бях се държал като задник, бях я ядосал, но не исках да се пита дали съм се възползвал от нея.

— И двамата сме пияни — казах аз, дишайки тежко.

— Моля те.

Притисна крака в хълбоците ми и аз почувствах мускулите под нежната й кожа, тръпнещи в очакване.

— Не е редно.

Борех се с алкохолното опиянение, което ми казваше, че следващите няколко часа си струват всичко, което може да последва след тях.

Притиснах чело в нейното. Колкото и да я желаех, болезнената мисъл, че на другата сутрин ще се срамува от станалото, беше по-силна от хормоните. Ако наистина го искаше, трябваше да ми го докаже.

— Искам те — прошепна тя в устата ми.

— Кажи го.

— Ще кажа каквото поискаш.

— Тогава кажи, че ми принадлежиш. Кажи, че ще ме приемеш отново. Няма да го направя, ако не сме заедно.

— Ние всъщност никога не сме се разделяли, нали?

Поклатих глава и погалих устните й със своите. Не стигаше.

— Искам да те чуя да го казваш. Да знам, че си моя.

— Твоя съм от мига, в който те срещнах — каза тя умоляващо.

Взрях се за миг в очите й и устните ми неволно се разтеглиха в усмивка. Надявах се, че говори истината, а не го казва просто така. Наведох се и нежно я целунах. Тя бавно ме притегли в себе си. Имах чувството, че тялото ми се разтопява в нейното.

— Кажи го отново.

Част от мен не можеше да повярва, че всичко това наистина се случва.

— Твоя съм — промълви тя. — Не искам никога повече да се разделям от теб.

— Обещай ми — простенах аз със следващия тласък.

— Обичам те. Винаги ще те обичам.

Докато изричаше това, ме гледаше в очите. Най-после осъзнах, че думите й не са празно обещание.

Впих устни в нейните, а ритъмът на движенията ни набираше сила. Нямаше нужда да казваме нищо повече. За пръв от месеци насам светът ми не беше обърнат наопаки. Аби изви гръб и краката й обвиха гърба ми. Вкусвах всеки милиметър от кожата й, до който можех да достигна, сякаш умирах от глад за тялото й. Всъщност беше точно така. Мина час, после още един. Макар и изтощен, не спирах, защото се боях, че ако спрем, ще се събудя и ще разбера, че всичко това е било само сън.

Примижах срещу светлината, нахлуваща в стаята. Не можах да мигна цяла нощ, защото знаех, че когато слънцето изгрее, всичко ще свърши. Аби се размърда и аз стиснах зъби. Няколкото часа, които бяхме прекарали заедно, не ми стигаха. Не бях готов да я пусна.

Аби сгуши буза в гърдите ми. Целунах я по косата, после по челото, бузите, шията, раменете. Вдигнах ръката й към устата си и нежно докоснах с устни китката, дланта й, пръстите. Искаше ми се да я притисна към себе си, но се въздържах. Очите ми се напълниха с парещи сълзи за трети път, откакто я доведох в апартамента. Когато се събудеше, тя щеше да се вкамени от ужас, да се ядоса и да ме изостави завинаги.

Никога не бях очаквал с такъв страх да видя сивите оттенъци на ирисите й.

Без да отваря очи, Аби се усмихна и аз долепих устни в нейните, тръпнейки от ужас какво ще последва.

— Добро утро — промълви тя в устата ми.

Притиснах се в нея и продължих да галя с устни тялото й. Обгърнах я с ръце и зарових лице в шията й, за да вдъхна за последен път уханието й, преди да е излетяла през вратата.

— Много си мълчалив тази сутрин — отбеляза тя, галейки голия ми гръб. Спусна ръце надолу и преметна крак през хълбоците ми.

Аз поклатих глава.

— Просто искам винаги да бъде така.

— Да не съм пропуснала нещо?

— Не исках да те будя. Защо не заспиш отново?

Аби се отпусна на възглавницата и придърпа брадичката ми.

— Какво ти има? — попита тя, а тялото й изведнъж се напрегна.

— Просто заспи, Врабчо. Моля те.

— Случило ли се е нещо? Америка?

Изправи се и седна в леглото. Аз седнах до нея и си избърсах очите.

— Не… Америка е добре. Прибраха се към четири. Още са в леглото. Рано е, нека просто си доспим.

Очите й се стрелкаха в стаята, докато си припомняше изминалата нощ. Знаех, че всеки миг ще си спомни как я извлякох от купона и шоуто, което направих. Хванах лицето й и я целунах за последно.

— Ти спа ли въобще? — попита тя, като ме прегърна с две ръце през кръста.

— Аз… не можах. Не исках…

Тя ме целуна по челото.

— Каквото и да има, ще го преживеем! Защо не поспиш? Ще го измислим, когато се събудиш.

Изобщо не очаквах това. Вдигнах рязко глава и се взрях в лицето й.

— Какво искаш да кажеш? Ние ще го преживеем?

Тя сключи вежди.

— Не знам какво става, но аз съм тук.

— Ти си тук? И ще останеш? С мен?

Изражението й беше повече от объркано.

— Да. Не говорихме ли за това снощи?

— Да. — Вероятно изглеждах като пълен идиот, но кимах с разбиране.

Аби присви очи.

— Мислел си, че като се събудя, ще ти се ядосам? Мислел си, че ще си тръгна?

— С това си известна.

— Затова ли си толкова разстроен? Цяла нощ си будувал, чудейки се какво ще се случи, когато се събудя?

Аз се размърдах неспокойно.

— Не исках снощи да става така. Бях малко пиян и те дебнех на купона като някакъв шибан преследвач, а после те довлякох тук против волята ти… а после ние… — Поклатих глава, отвратен от самия себе си.

— Правихме най-хубавия секс в живота ми? — усмихна се тя и стисна ръката ми.

Засмях се, удивен колко добре върви разговорът ни.

— Значи всичко е наред?

Аби погали лицето ми и нежно ме целуна.

— Да, глупчо. Нали обещах? Казах ти всичко, което искаше да чуеш, отново сме заедно, а ти още не си доволен?

Дъхът ми секна и аз се опитах да преглътна сълзите си. Още не можех да повярвам.

— Травис, престани. Обичам те — каза тя и поглади бръчките покрай очите ми. — Тази нелепа постановка можеше да свърши още в Деня на благодарността.

— Чакай малко… какво? — прекъснах я аз и се отдръпнах назад.

— Бях готова да се предам в Деня на благодарността, но ти каза, че си се отказал от опитите да ме направиш щастлива, и аз бях твърде горда, за да си призная, че те искам обратно.

— Ти шегуваш ли се? Аз само правех каквото мога, за да бъде по-лесно за теб! Имаш ли представа колко нещастен бях?

— Изглеждаше доста добре — намръщи се тя.

— Заради теб! Боях се, че ако не се преструвам, че нямам нищо против да бъдем само приятели, ще те изгубя. Можел съм да бъда с теб през цялото това време? Защо, Врабчо?

— Аз… Съжалявам.

— Съжаляваш? Пропих се до смърт, едва ставах от леглото, разбих си телефона на милион парченца на Нова година, за да не ти се обадя… а ти съжаляваш!

Аби прехапа устни и кимна засрамено.

— Аз… много съжалявам.

— Простено ти е — отвърнах без колебание аз. — Но не го прави повече.

— Няма. Обещавам.

Поклатих глава, идиотски ухилен.

— Ако знаеш само колко те обичам…