Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА VII
ХАНС ИЗПЪЛНЯВА ЗАМИСЛЕНОТО

Недалече се намираше Брук — с тихи улици без прашинка по тях, със замръзнали поточета, с жълт тухлен паваж, с приветливи дървени къщи. Това спретнато село процъфтяваше като на показ, но изглежда жителите му или спяха, или бяха измрели.

По насипаните с пясък алеи с причудливи фигури от камъчета и миди нямаше и следа от човешки крах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, като че въздухът и слънцето са отровни; отваряха тежките входни врати само за сватба, кръщене или погребение.

Плавни облаци тютюнев дим се кълбяха в скритите жилища, а децата, които биха събудили потъналото в сън село, учеха по закътаните ъгълчета или караха кънки на близкия канал. В градините тук-таме се виждаха пауни и вълци, които никога не бяха изпитвали удоволствието да бъдат от плът и кръв: чемширените храсти бяха подкастрени като кръвожадни зелени зверове, сякаш поставени на стража. Движещите се „автомати“ — патици, жени и спортуващи, бяха складирани в летните къщи н чакаха пролетта, когато щяха да им навият пружините, за да се състезават по живост със собствениците си; а покритите с лъскави плочи покриви, украсените с мозайка вътрешни дворове и полираните до блясък дървени орнаменти се устремяваха с кротка благодарност към чистото небе, по което никога не можеше да се види дори облаче прах.

Ханс отправи поглед към селото, като дрънкаше сребърните монети и се чудеше вярно ли е това, което често казваха: че някои хора в Брук били толкова богати, че кухненските им съдове били от чисто злато.

Беше виждал на пазара вкусните сиренета на мъвроу ван Стоп и знаеше, че надменната дама получава срещу тях много лъскави сребърни гулдени. Но дали приготвяше сметаната в златни съдинки? Златна ли беше цедката й за каймака? Когато прибираше кравите през зимата, наистина ли им връзваше опашките с панделки?

Такива мисли му идваха на ум, когато обърна лице към Амстердам — на не повече от пет мили, от другата страна на Ей[1]. Ледът върху канала беше чудесен за пързаляне, но дървените кънки, които скоро щеше да захвърли, скърцаха отчаяно за сбогом и той с усилие ту влачеше крака, ту се плъзваше напред.

Тъкмо пресичаше Ей, и що да види? Срещу него се носеше на кънки знаменитият доктор Букман — най-известният лекар и хирург в Холандия. Ханс го срещаше за първи път, но беше виждал гравирания му портрет на много от витрините в Амстердам, Имаше външност, която не се забравя. Макар чистокръвен холандец, той беше със слабо и изпито лице, сърдити сини очи и болезнено присвити устни, които сякаш казваха: „забранено е да се усмихваме“. Не изглеждаше особено радушен или приятелски настроен човек, за да се осмели едно добре възпитано момче да го заговори непоканено.

Но Ханс се чувствуваше поканен от един глас, на който рядко не обръщаше внимание — от гласа на съвестта си.

„Пред тебе е най-знаменитият лекар в света — прошепна гласът. — Небето ти го изпраща. Нямаш право да си купуваш кънки, щом можеш със същите пари да заплатиш, за да помогнат на баща ти!“

Дървените кънки ликуващо проскърцаха. Стотици красиви кънки проблясваха и изчезваха въз въздуха над главата му. Усети, че парите звънтят в ръцете му. Старият лекар изглеждаше ужасно мрачен и неприветлив. Гърлото на Ханс се сви, но той събра достатъчно сили да извика точно когато човекът минаваше:

— Господин Букман!

Знаменитият лекар спря и като издаде напред тънката си долна устна, се огледа намръщено.

Ханс вече нямаше избор.

— Господине — задъхано започна той и се приближи към свирепия на вид човек, — знаех си, че не може да сте друг освен известния Букман. Моля ви да ми направите едно голямо добро.

— Хъм — измърмори докторът, готов да отмине досадника, — махай се от пътя ми. Нямам пари и никога не давам милостиня.

— Не съм просяк, господине — отговори Ханс гордо, като същевременно тържествено извади купчинката сребро. — Искам да се посъветвам с вас за баща си. Той е жив човек, но е като мъртъв. Не може да мисли. Речта му е нечленоразделна. Но е здрав физически. Пострада на дигите.

— Така ли? Какво казваш? — докторът беше започнал да се вслушва.

Ханс разказа несвързано цялата история, като един-два пъти избърса появилите се в очите му сълзи, и завърши с горещата молба:

— Прегледайте го, господине. Не тялото му — само разумът му е болен. Зная, че тези пари са недостатъчни, но ги вземете, господине, ще спечеля още — зная, че ще спечеля; бих работил за вас цял живот, само излекувайте баща ми!

Какво ставаше със стария доктор? Лицето му се проясни като огряно от слънце. Навлажнените му очи излъчваха доброта. Ръката, която доскоро стискаше бастуна, сякаш готова да замахне, ласкаво прегърна Ханс през рамо.

— Прибери си парите, момче, не ми трябват. Ще видя баща ти. Боя се, че случаят е безнадежден. От колко години каза, че е така?

— От десет, господине — изхлипа Ханс, огрян от внезапна надежда.

— Ах! Тежък случай. Но ще го видя. Чакай сега … Днес заминавам за Лейдън и ще се върна след седмица. Тогава ще дойда. Къде живеете?

— На миля южно от Брук, господине, недалече от канала. Живеем в бедна, схлупена къщурка. Всяко дете ще я посочи на ваша милост — добави Ханс с тежка въздишка. — Децата се боят от нея, наричат я къщата на идиота.

— Достатъчно — каза докторът и продължи забързан пътя си, като се обърна и кимна приветливо на Ханс. — Ще дойда.

„Безнадежден случай — мърмореше си той, но момчето ми се нрави. Очите му толкова напомнят на клетия ми Лоурънс. Дявол да го вземе, никога няма да забравя този млад обесник!“ И като се намръщи по-мрачно от всякога, докторът продължи умислен пътя си.

Ханс отново се плъзна по посока на Амстердам на скърцащите дървени кънки; отново пръстите му прехвърляха монетите в джоба; отново неволно засвирука по момчешки.

„Дали да бързам за дома — мислеше той, — за да им занеса добрата вест, или първо да купя вафлите и новите кънки? Май ще продължа пътя.“

И така, Ханс купи кънките.

Бележки

[1] Канал от Зюдерзее. Б. а.