Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XLIII
ОТКРИТИЕ

С изгрева на слънцето за Бринкърови започна усилен ден.

Най-напред, разбира се, трябваше да кажат на бащата новината за хилядата гулдена. Положително такова известие не можеше да му навреди. После, докато Гретел старателно следваше указанията на майка си „да изчисти къщата, та да светне“, Ханс и госпожа Бринкър тръгнаха да си направят удоволствието да купят торф и продукти.

Ханс се чувствуваше безгрижен и доволен; майка му беше изпълнена с приятно вълнение, предизвикано от нови нужди, поникнали като гъби само за една нощ — неразумни искания на стойност поне десет хиляди гулдена. Радостната жена говореше надълго и нашироко на Ханс по пътя за Амстердам, но на връщане носеше такива малки пакети, че Ханс озадачено клатеше глава и облегнат на полицата над огнището, се чудеше дали поговорката „Колкото по-голяма е кесията, толкова по-здраво е вързана“ е от книгата на Йакоп Катс — и, следователно, вярна, или си я е съчинил, докато е лежал болен е температура.

— Какво си мислиш, зяпльо? — изчурулика, почти прочела мислите му, госпожа Бринкър, докато шеташе и приготвяше обеда. — Какво си мислиш? Представяш ли си, Раф, това дете искаше да понесе целия Амстердам в кошницата. Боже мили! Щеше да купи толкова кафе, че да стигне да напълним огнището. Но аз му казах: „Не, момчето ми, когато корабът е натоварен с богатства, не бива да му се правят дупки.“ Само как ме зяпна… както продължава да зяпа и сега. Ей, момче! Поразмърдай се. Както зяпаш и се чудиш, ще залепнеш за полицата. Е, Раф, поставих стола ти начело на масата — там му е мястото, в къщата ни вече има мъж — мога да го заявя и на самия крал. Точно така, облегни се на Ханс, той е як и може да те крепи. Расте бързо като трева, а като че ли вчера проходи. Сядай, човече, сядай.

— Спомняш ли си, вроу — каза Раф, като внимателно се настани на големия стол, — онази чудна пееща кутийка, която те развеселяваше, докато работеше в голямата къща в Хайделберг?

— Да, спомням си я — отговори тя. — Обръщаш три пъти месинговия ключ, музиката излиза от вълшебната кутийка и започва да се разнася по тялото ти — добре си я спомням. Но защо питаш, Раф (и тя веднага придоби сериозен вид), ти никога не би хвърлил гулдените ни на вятъра за такова нещо!

— Не, не бих ги хвърлил, но добрият господ вече ми даде безплатна пееща кутийка.

И тримата мигновено се спогледаха уплашено, после погледнаха Раф — дали отново не се беше побъркал?

— Да, пееща кутийка, която не бих продал и за петдесет кесии — говореше настойчиво Раф. — Пуска се, като завъртиш дръжката на една метла, после като светкавица се стрелва и развърта из стаятя — и разнася музиката, докато повярваш, че птиците са се върнали от юг.

— Свети Ба-вън! — изпищя жена му. — Какво ти е, човече?

— Спокойно и радостно ми е, Мейтйъ, това ми е! Попитай Гретел — пеещата ми кутийка — дали са ми липсвали спокойствие и радост през целия ден.

— Така е, мамо! — засмя се Гретел. — И той беше пееща кутийка — моята. Половината време, докато ви нямаше, пяхме заедно.

— Това ли било — каза госпожа Бринкър с облекчение. — Ханс, изобщо не можеш да изядеш такова голямо парче. Е, нищо, момчето ми, доста дълго пости. Заповядай, Гретел, вземи си още едно резенче салам — от него кръвта ще избие по лицето ти.

— О, мамо! — засмя се Гретел и побърза да подаде чинията си. — По лицата на момичетата не избива кръв, там разцъфват рози. Нали разцъфват рози, Ханс?

Докато Ханс се мъчеше да преглътне огромната хапка, за да даде подходящ отговор на това поетично предизвикателство, госпожа Бринкър набързо реши въпроса:

— Е, рози или кръв, за мен е все едно, стига слънчевото ти лице да поруменее. Стига и това, че майка зи е бледа и изглежда уморена…

— Чакай, вроу — намеси се веднага Раф. — Та в момента ти изглеждаш по-свежа и румена, отколкото двете ни деца, взети заедно.

Макар че тази забележка не беше много силно доказателство за бистротата на пробудения отново за живот разум на Раф, тя изпълни съпругата му с голямо задоволство. Й обедът премина по един твърде приятен начин.

След като се нахраниха, поговориха за историята с часовника и обсъдиха загадъчните инициали.

Тъкмо Ханс беше дръпнал стола си и се канеше веднага да тръгне за ван Холпови, а майка му бе станала, за да прибере часовника там, където дотогава го криеха, дочуха шум от колела по замръзналата земя.

Някой почука н едновременно отвори вратата.

— Влезте — припряно каза госпожа Бринкър, като се опитваше бързо да скрие часовника в пазвата си. — А, вие ли сте, господине! Добър ден. Както виждате, нашият татко е почти добре. Беден е домът, в който ви каним, господине, и още не е разтребено от обеда …

Доктор Букман едва ли забеляза извиненията на домакинята. Личеше си, че не разполага с време.

— Аха! — възкликна той. — Усещам, че не съм нужен тук. Пациентът се поправя бързо.

— Как няма да се поправя, господине — извика тя, — след като снощи намерихме хиляда гулдена, които бяха изгубени за нас през тези десет години.

Доктор Букман широко отвори очи.

— Да, господине — каза Раф. — Нека госпожата ви разкаже за това, ние го пазим в тайна, но зная, че можете да си държите езика зад зъбите не по-зле от всеки друг.

Докторът се начумери. Не обичаше да говорят за характера му.

— И сега, господине — продължи Раф, — можете да си получите заслуженото възнаграждение. Господ знае, че ви се пада по право, макар едва ли връщането на един клетник обратно в живота и в семейството му да е от Голяма полза. Кажете на жена ми какво да ви плати, господине — тя веднага с готовност ще ви даде парите.

— Не, не — прекъсна го любезно докторът. — Не говорете за пари. Винаги мога да получа тези пари, но благодарността е нещо рядко. Думите на вашето момче — той погледна Ханс и кимна — ми заплатиха достатъчно.

— Сигурно и вие имате син — каза госпожа Бринкър, доволна, че големият човек се държи толкова приятелски.

Доброто разположение на доктор Букман се изпари веднага. Той изръмжа нещо (поне така се стори на Гретел), без да отговори.

— Не мислете, че жена ми иска да ви се бърка — каза Раф, — но от известно време е много разтревожена за едно момче, чиито родители са заминали — никой не знае точно къде, — а аз трябваше да им предам нещо от младия господин.

— Казват се Бомпхофенови — каза развълнувано госпожа Бринкър. — Знаете ли нещо за тях, господине?

Докторът отговори кратко и троснато:

— Да. Неприятни хора. Отдавна заминаха за Америка.

— Може би, Раф — настояваше плахо госпожа Бринкър, — докторът има познати в тази страна, макар че съм чувала там да живеят само диваци. Ще бъде прекрасно, ако може да предаде часовника на Бомпхофенови, както и поръчението на клетия момък.

— Не, вроу, защо да затрудняваме добрия господин, навсякъде го чакат умиращи хора. И как да сме сигурни, че името е същото?

— Сигурна съм — отвърна тя. — Те имаха син Ламберт — „Л“ означава „Ламберт“, а „Б“ — „Бомпхофен“; не е ясно какво значи Й-то, но господинът може и сам да види.

И с тези думи тя му протегна часовника.

— Л. й. Б.! — извика доктор Букман и се спусна към нея.

Защо да се опитваме да описваме сцената, която последва! Трябва само да кажа, че поръчението на момъка най-после беше предадено на баща му — предадоха му го, а великият хирург плачеше като дете.

— Лоуренс, милият ми Лоуренс! — повтаряше той, вперил тъжен поглед в часовника, който държеше внимателно в ръката ой, — Ах, да знаех по-рано! Лоуренс е бездомен скитник — боже господи! В този миг може да страда или да умира! Човече, къде смятате, че е той? Къде каза момчето ми да бъде изпратено писмото?

Раф печално поклати глава.

— Спомнете си! — молеше го докторът.

Не бе възможно паметта, съвсем неотдавна върната към живот с негова помощ, да откаже да му помогне в такъв миг.

— Нищо не си спомням, мънер — въздъхна Раф.

Ханс, забравил различията в ранга и положението, забравил всичко освен това, че добрият човек е в беда, прегърна доктора.

— Аз мога да намеря сина ви, господине. Ако е жив, ще го намеря. Земята не е чак толкова голяма — ще прекарам всеки ден от живота си в търсене. Сега вече няма да трябвам на мама. Вие сте богат, господине, можете да ме изпратите където искате.

Гретел се разплака. Редно беше Ханс да замине, но как щяха да живеят завинаги без него?

Доктор Букман нито отговори, нито отблъсна Ханс. Беше заковал настойчиво погледа си върху Раф Бринкър. Изведнъж повдигна часовника и с треперещи от вълнение пръсти опита да отвори капака. Най-после заялата пружина поддаде, кутийката се отвори и се показа лист хартия, в която бяха увити сини незабравки. Като видя, че докторът силно се разочарова и на лицето му падна сянка, Раф побърза да каже:

— Вътре имаше още нещо, но младият господин го извади, преди да ми даде часовника. Видях как го целуна и го прибра.

— Това е бил портретът на майка му — простена докторът. — Умря, когато той беше на десет години. Слава богу, момчето не я е забравило. И двамата да са мъртви? Не е възможно! — извика той и скочи. — Момчето ми е живо. Сега ще чуете историята му. Лоуренс работеше като мой помощник. По невнимание предписал погрешно лекарство на един от пациентите ми — смъртоносна отрова, — но пациентът ми не го беше взел, защото открих грешката навреме. Същия ден човекът умря. Аз бях задържан от други тежки случаи до следващата вечер, а когато се завърнах, момчето ми беше изчезнало. Клетият Лоуренс! — избухна неудържимо в ридания докторът. — През всичките тези години да не получи вест от мене. Молбата му не е била предадена. О, през какви ли страдания е минал!

Госпожа Бринкър се осмели да заговори — по-добре така, отколкото да гледа как добрият господин плаче.

— Цяло щастие е да знаем, че младият господин е бил невинен. Толкова е бил притеснен! И ти е казал, Раф, че е извършил престъпление, подобно на убийство. А е искал да каже, че е предписал погрешно лечение. Какво ти престъпление! Че и нашата Гретел може да сбърка така! Сигурно клетият млад господин е чул, че човекът е умрял и тогава е избягал, мънер. Нали ти беше казал, Раф, че никога няма да се завърне в Холандия, освен ако… — тя се поколеба — ах, ваша милост, десет нерадостни години са дълго време да чакаш вест…

— Стига, вроу! — рязко я прекъсна Раф.

— Да чакаш вест… — простена докторът. — А аз, глупакът, си стоях на инат в къщи и мислех, че ме е изоставил. И през ум не ми е минавало, Бринкър, че момчето не е открило грешката си. Мислех, че е приумица на младостта му, че е заминал от неблагодарност, заради любов или за някакво приключение. Клетият, клетият Лоуренс!

— Но сега разбрахте всичко — прошепна Ханс. — Знаете, че не е извършил престъпление, че е обичал вас и покойната си майка. Ще го открием. Отново ще го видите, скъпи мънер!

— Господ да те поживи — каза доктор Букман, като хвана момчето за ръка. — Дано бъде както казваш. Ще се помъча … ще се помъча… Бринкър, ако си спомните макар и съвсем дребно нещо за него, нали веднага ще ми известите?

— Разбира се! — извикаха всички освен Ханс, чието мълчаливо обещание щеше да бъде достатъчно за доктора — дори ако другите не бяха проговорили.

— Очите на вашето момче — каза докторът, като се обърна към госпожа Бринкър — много приличат на очите на моя син. Първия път, когато го срещнах, ми се стори, че ме гледа самият Лоуренс.

— Ах, господине — отговори гордо майката. — Забелязах, че сте много привързан към детето.

Известно време докторът потъна в размисъл. После се сепна и каза с променен глас:

— Извинете ме, Раф Бринкър, за тези вълнения. Не се безпокойте за мене. Напускам вашия дом днес толкова щастлив, колкото не съм бил от години. Мога ли да взема часовника?

— Разбира се, господине. Това бе желанието на сина ви.

— Така, така — отговори докторът, като разглеждаше съкровището си странно намръщен, защото лицето му не можеше да промени лошите си навици само за час. — Е, трябва вече да вървя. Пациентът ми няма нужда от лекарства — само от спокойствие и радост, а у вас те са достатъчно. Господ да ви поживи, мили приятели! Навеки съм ви благодарен.

— Господ да поживи и вас, мънер, и дано скоро намерите скъпия ви млад господин — каза пламенно госпожа Бринкър, след като бързо избърса очи с крайчеца на престилката си.

Раф от сърце каза „Амин!“, а Гретел гледаше доктора толкова жалостиво и развълнувано, че той я погали по главата, когато излизаше от къщата. Ханс също излезе.

— Когато решите да ме потърсите, господине, аз съм на услугите ви.

— Добре, момче — отговори доктор Букман необикновено ласкаво. — Предай на вашите да не разказват за случилото се. Същевременно, Ханс, когато си край баща си, наблюдавай настроението му. Ти имаш усет. Възможно е съвсем неочаквано да ни каже още нещо.

— Разчитайте на мене, мънер.

— Довиждане, момчето ми — извика докторът, като скочи в представителната карета.

„Виж ти — помисли си Ханс, докато каретата отминаваше, — у доктора имало повече живот, отколкото си мислех.“