Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XIX
НА КАНАЛА

Сезонът на кънките беше започнал необикновено рано — нашите момчета съвсем не бяха единствените хора на леда. Следобедът беше толкова хубав, че мъже, жени и деца от близо и далече се бяха стекли на големия канал, за да се повеселят. Без съмнение свети Никлас не беше забравил любимото им развлечение: навсякъде се виждаха нови лъскави кънки. Цели семейства се носеха по пътя за Харлем, Лейдън или близките села. Ледът сякаш беше оживял. На Бен му направи впечатление изправената стойка на жените, лекотата на движенията им и живописното разнообразие на дрехите. Последна мода, направо от Париж, минаше покрай загубили цвета си, проядени от молци одежди, обличали две поколения; над луничави лица, грейнали в празнична усмивка, бяха накривени шапчици като кофи за въглища; разперените краища на колосани муселинени шапки плющяха по бузите, поруменели от здраве и задоволство; кожи обгръщаха белоснежни шии; скромни дрехи се развяваха край лица, зачервени от пързалянето. Накратко казано, сякаш цялата странна и смешна смесица от облекло и човешка плът, каквато съществуваше в Холандия, се беше струпала, за да оживи сцената.

Имаше изискани дами от Лейдън, рибарски жени от крайбрежните села, продавачки на сирене от Хоуда, надменни стопанки от красивите имения край Харлемър Мер[1]. Много от кънкьорите бяха с посивели коси; имаше сбръчкани старици с кошници на главите; дундести току-що проходили деца, уловили се за полите на майките си. Някои жени си носеха бебетата привързани с ярки шалове на гърбовете. Красиви и грациозни, те прелитаха като стрела или преминаваха плавно, кимваха сегиз-тогиз на познатите си или чуруликаха ласкаво нежни думи на увитите си дечица.

Момчетата и момичетата играеха на гоненица и се криеха зад теглените от един кон шейни, натоварени догоре с торф или дърва, които следваха внимателно пътя си, определен с надписа „движението — разрешено“. Минаваха красиви като кралици жени и забавлението придаваше блясък на кротките им очи. Понякога бързо като светкавица профучаваше върволица млади мъже, всеки уловил палтото на предния. Друг път ледът проскърцваше под стола-шейна на някоя огромна възрастна благородница или съпруга на богат кмет, която със силно почервенелия си нос и пронизващ поглед приличаше на плашило, направено от Баба Зима да пази леда по пързалките й. Столовете-шейни се огъват под тежестта на мангали и възглавнички, пък и на старите дами. Закрепен на лъскави плъзгачи, столът се влачи по леда, тикан от някой много заспал слуга, който, погълнат от задачата си, не гледа нито вдясно, нито вляво, затова пък господарката му хвърля мрачни погледи към кресливите уличници, които неизменно й служат за телохранители.

А мъжете сякаш бяха въплъщение на спокойното удоволствие. Някои бяха в обикновени градски дрехи, мнозина обаче имаха странен вид: с къси вълнени палта и широки панталони с големи сребърни закопчалки. На Бен те изглеждаха като момченца, по чудо превърнати внезапно в мъже и принудени да сложат одежди, които изумените им майки прибързано са поправяли. Бен забеляза също, че почти всички минаващи мъже имаха лули, които съскаха и пушеха като локомотиви. Лулите бяха най-различни на вид: от прости глинени до най-скъпи лули от морска пяна със сребърни и златни инкрустации. Някои бяха украсени с причудливи и фантастични фигури на птици, цветя, глави, бръмбари и какво ли не, други като че ли бяха направени от „холандска лула“ — дървото, което расте в американските гори, някои бяха червени, други — съвсем снежнобели. Най-изискани обаче бяха тези, чийто цвят преминаваше в опушено тъмнокафяво. Колкото по-плътно и наситено ставаше кафявото, толкова по-ценена беше лулата, защото доказваше, че собственикът й усърдно я опушва, както подобава на един истински мъж. Коя лула няма да се гордее, щом за нея се прави такава жертва?

Известно време Бен се пързаляше мълчаливо. Толкова много неща привличаха вниманието му, че почти беше забравил другарите си. Известно време наблюдава лодките-шейни, които летяха по замръзналата повърхност на Харлемското езеро и се виждаха от канала като на длан. Платната им бяха огромни, много по-големи от тези на обикновените лодки. Бяха поставени на триъгълна рамка, с метален плъзгач във всеки край — най-широката част на триъгълника пресичаше носа, а върхът се издигаше отвъд кърмата. Имаха кормила за управление и спирачки — ако искаш да намалиш хода. Бяха с най-различни размери и вид — от грубо направени лодчици, карани от момчета, до огромни красиви лодки с весели забавляващи се компании и екипаж от вещи моряци с къси лули в уста, които с тежки и отмерени движения гласяха платната, лавираха и променяха курса.

Едни лодки бяха ярко боядисани или варакосани, а от върховете на мачтите им се развяваха дълги шарени знамена; други — бели като сняг, с безупречно чисти платна, издути от вятъра, приличаха на лебеди, понесени от мощно течение. Загледан в една такава лодка в далечината, Бен дотолкова се вживя, че му се стори да чува безнадежден, ужасен крясък на лебед, но скоро откри, че звукът идваше от много по-близък и по-неромантичен източник — от лодката-шейна на около петдесет ярда от него, ударила спирачки, за да избегне сблъскването с натоварена с торф шейна.

Такива лодки рядко минаваха по канала и появата им обикновено предизвикваше немалко оживление сред кънкьорите, особено сред по-плахите, но този ден сякаш всички лодки-шейни в областта бяха пуснати на вода, тоест — на леда, и каналът получи полагаемия му се брой.

Макар гледката да го радваше, Бен често се стряскаше от шеметното приближаване на неудържимите лекокрили лодки, заплашващи да се стрелнат в най-неочаквана посока. Трябваше да съсредоточи всички сили, за да не застава на пътя на минаващите и да внимава да не би кресливите дребосъци да го съборят с шейните си. Веднъж спря, за да погледа как едни момчета правят дупка в снега и се готвят да използуват риболовните си копия. Точно когато се канеше да продължи, внезапно нещо го блъсна и той се озова в скута на една стара дама. Нейният стол-шейна беше налетял върху му изотзад. Старата дама закрещя, а слугата, който я буташе, изсъска предупредително. В следващия миг Бея осъзна, че се извинява на вятъра — старата дама беше далече напред.

Но това бе малка беда в сравнение с тази, която го заплашваше сега. Огромна лодка-шейна, опънала всички платна, се носеше по канала и Бен почти се вцепени от мисълта, че ще бъде мигновено смазан. Връхлиташе отгоре му! Вече видя позлатения нос, чу вика на шкипера, усети огромния утлегар да профучава точно над главата му, в един миг ослепя, оглуша, онемя и се намери да лежи на няколко ярда на грамадното, прилично на кънка кормило. Беше минало на инч от рамото му и той оцеля! Оцеля, за да види отново Англия, оцеля, за да целуне милите лица, които за миг се мярнаха пред очите му едно по едно — баща му, майка му, Роби и Джени. Огромният утлегар сякаш беше запокитил образите им право в душата му. Едва сега разбра колко много ги обича. Може би поради тази мисъл той невъзмутимо посрещна упреците на хората от канала, които явно смятаха, че щом едно момче се е изложило на опасност, то непременно е лошо момче, което трябва незабавно да нахокат. Като капак, Ламберт също го сгълча:

— Мислех, че с тебе е свършено, лекомислено човече! Защо не гледаш къде вървиш? Не ти стигна да седиш по скутовете на старите дами, та всяка минаваща лодка искаш да превръщаш в колесницата на бог Вишну![2] Ако не внимаваш, скоро ще трябва да те предадем на анспрекърите!

— Моля ви, недейте! — с престорено смирение каза Бен. Но като видя как са побледнели устните на Ламберт, добави тихо: — Убеден съм, че през целия си изминал живот съм премислил по-малко, отколкото през този миг, ван Моунън.

Не получи отговор и известно време двете момчета се пързаляха мълчаливо.

Скоро до ушите им стигна слабият звън на далечни камбани.

— Стой! — каза Бен. — Какво е това?

— Карильони — отговори Ламберт. — Пробват камбаните в параклиса на ей онова село. Ах, Бен, трябва да чуеш камбаните в „Новата църква“ в Делфт — ненадминати са!. Близо петстотин сладкогласни камбани има там, а на тях свири един от най-добрите звънари в Холандия. Работата не е лека — казват, че този човек дотолкова се изтощавал при тези изпълнения, че после направо трябвало да си ляга. Представяш ли си — камбаните са прикрепени към нещо като клавиатура, каквато имат пианата. Има и куп педали за краката. Когато се свири бърза мелодия, изпълнителят прилича на ритаща жаба, прикована с шиш за стола.

— Засрами се! — възмути се Бен.

Петър беше временно изчерпал запаса си от хар-лемски смешки и като не му оставаше нищо друго, освен да се пързаля, забърза с тримата си другари да настигне Ламберт и Бен.

— Това англичанче е доста бързоходно — каза Петър. — И чистокръвен холандец да беше, едва ли би се справял по-добре. Обикновено братята на Джон Бул, качени на кънки, представляват жалка гледка. Привет, ван Моунън, почти бяхме загубили надежда, че ще имаме честта отново да ви срещнем. От кого бързате да избягате?

— Охлюви с охлюви! — рече Ламберт. — Къде се бавите?

— Заприказвахме се … Пък и спряхме веднъж, за да дадем възможност на Поот да си почине.

— Изглежда вече доста изтощен — каза Ламберт тихичко.

В този миг една красива лодка-шейна с вдигнати платна и развети вимпели леко се плъзна край тях. На борда й беше пълно с деца, увити от глава до пети. Погледнеше ли ги човек от леда, виждаше само засмените им личица, омотани с ярки вълнени шалове. Всички хорово пееха в чест на свети Никлас. Стотина детски гласчета нестройно подхванаха мелодията, която плавно се извиси в съвършена хармония:

Платната весело ни носят

по хрупкавия лед.

Приятелю на мореходи

и на децата вред,

        о, Никлас, Никлас,

        очакват те деца безчет!

Не се боим от люта зима,

щом радостта е с нас.

Приятелю, нали те има?

За тебе пеем с весел глас.

        О, Никлас, Никлас,

        не ни забравяй в този час.

По пътя ни снегът проблясва

и като слънце грее.

Когато са добри делата,

сърцата не стареят.

        О, Никлас, Никлас,

        сърцата не стареят.

Когото трябва ще поучиш,

когото трябва ще дариш,

от нас в замяна ще получиш

щастливи песни и игри.

        О, Никлас, Никлас,

        от нас поклон ти приеми.

Бележки

[1] Харлемското езеро (хол.). Б. пр.

[2] Едно от върховните божества в древноиндийската религия. Б. пр.