Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XI
ГОЛЕМИ СТРАСТИ И МАЛКИ СТРАННОСТИ

Както се пързаляха напред с пълна пара, чух зад себе си приближаването на влака от Амстердам.

— Ей! — извика Лудвиг, като погледна към линията. — Всеки може да надмине локомотив! Хайде да се надбягваме с него!

При думите му влакът изсвири — изсвириха и момчетата — и се втурнаха. Един миг те имаха преднина, като бързаха с всички сили — не повече от миг, но дори това беше нещо.

Когато напрежението спадна, продължиха пътя си по-спокойно и потънаха в разговори и закачки. От време на време спираха, за да разменят по някоя дума с пазачите, поставени на определени разстояния по канала. През зимата тези хора следяха повърхността да не бъде задръствана и замърсявана. След снежна буря те измитаха леката снежна покривка, преди да замръзне като мрамор, който радва окото, но съвсем не е добре дошъл за кънкьорите. Понякога момчетата дотолкова се забравяха, че се катереха на четири крака по облепените с лед лодки, събрани в един по-широк пристан отстрани на канала, но бдителните пазачи скоро ги откриваха и сърдито им нареждаха да слизат.

Едва ли съществува по-права линия от линията на канала, където се пързалягпе познатата ни група; едва ли има нещо по-право от крайбрежните дълги редици върби с голи и тъпички клони. На отсрещната страна минаваше товарният път — вдигнат високо над околното поле, построен върху голямата дига, опасваща Харлемското езеро.

Огледалният канал с множеството хора на кънки, с лодките-плъзгачи под кафявите платна, със столовете на плазове и с необикновените шейнички, леки като коркови тапи, едва докосващи в полета си леда, управлявани чрез прътовете с железни остриета в ръцете на водачите, се беше проточил и чезнеше в някаква точка в далечината. При вида на тази сцена Бен изпадна във възторг.

Лудвиг ван Холп си мислеше колко необичайно е, че английското момче знае толкова много за Холандия. По думите на Ламберт, Бен знаеше повече от самите холандци. Това не радваше особено Лудвиг. Изведнъж той се сети за нещо, което според него щеше да накара „Шон Пул“ да зяпне. Затова се приближи до Ламберт тържествуващо:

— Кажи му за лалетата — Бен чу думата „тълпън“.

— О, да! — възкликна той нетърпеливо на английски. — За страстта към лалетата — нали за нея говорите? Често съм чувал да я споменават, но зная много малко за това. Достигнала е разгара си в Амстердам, нали?

Лудвиг простена — трудно разбираше думите, но от израза на лицето на Бен му беше ясно, че той и за това знае. Ламберт, без изобщо да усети разочарованието на младия си сънародник, зарадвано отговори:

— Да, най-вече там и в Харлем, но въодушевлението обзело цяла Холандия, стигнало дори Англия.

— Мисля, че едва ли е стигнало Англия[1] — каза Бен. — Но не съм сигурен, нали не съм присъствувал лично.

Независимо от протестите му, злополучният изследовател, последван от възмутена тълпа, бил преведен през улиците до съда. Скоро научил за свой ужас, че е унищожил луковица, която струва четири хиляди флорина (1600 долара или 400 лири). Хвърлили го в затвора, докато му препратили ценните книжа, с които изплатил сумата.

— Ха-ха! Имаш право — освен ако сега не си на повече от двеста години. Е, мога да ти кажа, сър, че тази страст надминава всичко, познато дотогава и след това. Хората били толкова полудели по луковиците, че плащали теглото им в злато.

— Какво! Колкото тежи човек ли? — извика Бен и в очите му имаше такава изненада, че Лудвиг подскочи от радост.

— Не, не! Колкото тежала луковицата. Първото лале било изпратено тук от Константинопол през 1560 година. Такова възхищение предизвикало сред богатите хора в Амстердам, че поръчали още лалета от Турция. Оттогава насам датира това модно увлечение, продължило с години. За една луковица плащали от един до четири хиляди флорина, а луковицата „Семпер Аугустус“ струвала петдесет и пет хиляди.

— Та това е повече от четиристотин английски гвинеи! — намеси се Бен.

— Вярно, но съм сигурен в това, защото го четох оня ден в един превод на книга на Бекман[2]. Да, сър, страхотно е било. Всички търгували с лалета — дори лодкарите, просякините и коминочистачите. И най-богатите търговци не се посвенили да споделят въодушевлението. Хората купували луковици и ги препродавали с огромна печалба дори без да ги видят. Някои забогатели от това само за дни, други загубили всичко. Когато хората нямали пари в брой, плащали със земя, къщи и дори с дрехи. Дамите продавали скъпоценностите си и премените си, за да могат да се включат във всеобщото развлечение. Всички мислели само за лалета. Най-накрая Генералните щати[3] се намесили. Хората разбрали, че постъпват глупаво и цената на лалетата паднала. Старите дългове не могли да бъдат събрани. Кредиторите се позовавали на закона, но законът не ги подкрепил, а постановил: „дългове, направени при хазартни игри, не обвързват“. И тогава станало, каквото станало. Хиляди богати борсаджии стигнали до просяшка тояга за по-малко от час. Както казва старият Бекман, „най-после сапуненият мехур се пукнал“.

— Да, при това голям мехур е бил! — каза Бен, който слушаше с особен интерес. — Между другото знаете ли, че думата „тълпън“ идва от турската дума, означаваща тюрбан?

— Бях забравил — отговори Ламберт, — но идеята си я бива. Само си представете група турци с омотани глави, седнали по турски на някоя ливада — каква градина с лалета става! Ха-ха! Страхотна идея.

— Така си и знаех — простена тихичко Лудвиг. — Бен вече разправи на Ламберт нещо изключително за лалетата. Знаех си.

— Наистина — продължи Ламберт, — като гледаш леха с цъфнали лалета, които се поклащат и полюляват от вятъра, можеш да си въобразиш, че са живи същества. Случвало ли ти се е?

— Не. Прави ми впечатление, ван Моунън, че вие, холандците, и до ден днешен много обичате това цвете.

— Така е. Градина без лалета не е градина — аз самият мисля, че това е най-красивото цвете. Чичо ми има от най-хубавите разновидности в градината на лятната си къща от другата страна на Амстердам.

— Не живееше ли чичо ти в самия град?

— В града живее, но лятната му къща е на няколко мили извън града. Има и друга, построена е отвъд реката. Минахме край нея, когато влизахме в града. Всички в Амстердам при възможност си правят летни къщи.

— А живеят ли понякога там? — попита Бен.

— Не, за бога! Това са малки постройки, в които могат да прекарат няколко часа през летните следобеди. На южния бряг на Харлемското езеро има много красиви къщи. Сега обаче започнаха да отводняват езерото, за да правят полдери, и няма да е толкова весело. Между другото, откакто сме тръгнали, минахме край няколко такива къщички с червени покриви. Сигурно си ги забелязал — с малки мостчета, езерца, градинки и надписи над портите.

Бен кимна.

— По това време не са особено живописни — продължи Ламберт, — но когато се затопли, изглеждат чудесно. Щом върбата напъпи, чичо ми ходи до лятната си къща всеки следобед. Подрямва си, пуши с лулата, а леля плете, поставила краката си върху мангала — колкото и горещ да е денят; братовчедка ми Рика и момичетата ловят риба направо от прозорците или бъбрят с приятелите си, които минават с лодки по езерото; най-малките играят наоколо или висят по мостчетата над рововете. После пият кафе със сладки, а на масата е сложен голям букет от водни лилии. Повярвай ми, много е приятно, само че (и това между нас да си остане) макар да съм роден тука, никога няма да свикна с миризмата на застояла вода, с каквато са пропити повечето летни къщи. Почти няма къща, която да не е построена край ров. Възможно е да ми прави такова впечатление, защото съм живял дълго в Англия.

— Сигурно и аз ще го усетя — каза Бен, — когато снегът започне да се топи. Ранната зима сякаш заради мене е покрила тези „ароматни“ води — крайно благодарен съм й. Холандия без великолепието на кънките изобщо нямаше да ме привлича.

— Колко малко приличаш на Поотови — възкликна Ламберт, който се вслушваше в разговора недоволно, — а пък сте братовчеди, колко странно!

— Братовчеди сме наистина или поне винаги сме се смятали за братовчеди, но не сме особено близки. Бабите ни са били сестри от различни майки. По моя линия родът е английски, а по негова — изцяло холандски. Нали разбирате — старият дядо Поот се е женил два пъти и аз съм потомък от английската му жена. Йакоп обаче ми харесва повече от половината ми английски братовчеди, взети заедно. Той е най-преданото и добронамерено момче, което познавам. Колкото и странно да звучи, баща ми съвсем случайно се запознал с бащата на Йакоп по време на едно служебно посещение в Амстердам. От дума на дума стигнали до роднинството си — между другото, разговаряли на френски, пък и досега продължават да си пишат на този език. Чудни работи стават по света! Сестра ми Джени би зяпнала от учудване, ако види какво прави понякога леля Поот. Леля е истинска дама, но е толкова различна от мама. Пък и къщата, мебелите, начинът на живот — всичко е толкова различно.

— Разбира се — съгласи се Ламберт с доволство, сякаш искаше да каже, че едва ли другаде по света може да съществува такова съвършенство, каквото има в Холандия, — Когато се върнеш, още повече ще има да разправяш на Джени.

— Така е. Мога да добавя само това — ако чистотата е добродетел почти колкото набожността, в Брук няма от какво да се боят. Това е най-чистото място, което съм виждал. Даже леля Поот, макар да е богата, половината ден чисти и къщата й изглежда като току-що лакирана. Писах вчера на мама, че непрекъснато виждам двойника си, опрял крака в краката ми, върху полирания под на сто-лозата.

— Двойника си? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— О, отражението си, образа си, Бен Добс номер две.

— А, ясно — възкликна ван Моунън, — А влизал ли си някога в огромния салон на леля си? Бен се засмя.

— Само веднъж — в деня, когато пристигнах. Йакоп казва, че няма да ми се удаде случай да го видя отново преди сватбата на сестра му Кенау през седмицата след Коледа. Татко ми разреши да остана, за да присъствувам на голямото събитие. Всяка събота леля Поот и дебеланката Каат влизат в салона и метат, лъскат, търкат. После пускат завесите и го затварят до следващата събота. А дотогава жива душа не прекрачва прага му, но както казва леля, независимо от това трябва да се прави „схонмакън“[4].

— Голямо чудо. Така правят с всеки салон в Брук — каза Ламберт. — А какво ти е мнението за механичните фигури в градината на съседите им?

— О, добре са направени. Сигурно през лятото, когато пускат лебедите да плават в езерото, те са съвсем като живи, обаче онзи мандарин в ъгъла, който си клати главата под кестените, е направо смешен — сигурно и децата му се подиграват. Освен това градината е разделена на парцели, а дърветата са подрязани и боядисани. Прощавай, ван Моунън, обаче аз сигурно никога няма да се науча да се възхищавам от холандския вкус.

— Трябва да мине време — отговори Ламберт снизходително, — за да свикнеш. В Англия видях много неща, които ме възхитиха, и се надявам, че ще ме изпратят с тебе на връщане, за да уча в Оксфорд, но като цяло предпочитам Холандия.

— Много естествено — каза Бен напълно одобрително. — Що за холандец щеше да си, ако не я предпочиташе. Няма нищо по-хубаво от това да обичаш родината си. Странно е все пак да изпитваш толкова топли чувства към толкова студено място. Ако не се движехме, направо щяхме да замръзнем.

 

Ламберт се засмя.

— Защото кръвта ти е английска, Бенджамин. На мене не ми е студено. Погледни и кънкьорите по канала: почервенели са като макове, но са щастливи като лордове. Ей! Добри ми капитане — извика Ламберт на холандски, — какво ще кажеш да спрем в ей онази ферма и да си стоплим краката?

— На кого му е студено? — попита Петър, като се обърна.

— На Бенджамин Добс.

— Сега ще се стопли!

И групата получи заповед да спре.

Бележки

[1] Макар страстта към лалетата да не обзема Англия така, както Холандия, скоро цветето става предмет на търговия и вдига много цената си. През 1636 година публично продавали лалета на Лондонската борса. Много по-късно, през 1800 г., общоприетата цена за една луковица била петнадесет гвинеи. Бен не знаеше, че дори по негово време една-единствена, луковица от сорта „Фани Кембъл“ е била продадена за седемдесет гвинеи. В своите „Спомени за обществените заблуди“ шотландският писател Чарлз Макей, роден 1814 г., разказва смешната история за един английски ботаник, който видял луковица на лале в оранжерията на богат холандец. Без да подозира стойността й, той извадил джобното си ножче и като разрязал луковицата, се задълбочил в изучаването й. Внезапно се явил собственикът, разярен скочил върху му и го запитал дали съзнава какво върши. — Беля най-необичайната глава лук, която съм срещал — отговорил философски настроеният гост. — Сто хиляди дяволи! — изкрещял холандецът. — Та това е „Адмирал Ван дър Ейк“! — Благодаря — отговорил пътешественикът и веднага вписал названието в бележника си. — Разпространен ли е този сорт в Холандия? — По дяволите! — завикал холандецът. — Като се изправите пред съдебната комисия, ще разберете!

[2] Немски писател — естественик (1739–1811 г.) Б. пр.

[3] Висшият законодателен орган в Холандия Б. пр.

[4] Разкрасяване (хол.). Б. пр.