Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА X
КАКВО ВИДЯХА И НАПРАВИХА МОМЧЕТАТА В АМСТЕРДАМ

— Всички ли сме тука? — извика ликуващо Петър, когато трупата се събра рано следващата сутрин, приготвена за пътешествието с кънки. — Я да видим … Понеже Йакоп ме направи капитан, трябва да проверя поименно. Карл Схомъл?

— Тук!

— Йакоп Поот?

— Тук!

— Бенджамин Добс?

— Ту-у-к!

— Ламберт ван Моунън?

— Тук!

(„Имам късмет! Нямаше да се оправя без тебе, понеже само ти говориш английски.“)

— Лудвиг ван Холп?

— Тук!

— Востънвалбърт Схимълпенинк? Отговор не последва.

— Аха! Оставили са малкия обесник в къщи. Е, момчета — едва осем часа е — отлично време, а ледът е твърд като скала. В Амстердам ще стигнем за половин час. Едно, две, три, старт!

Така и стана — след по-малко от половин час те бяха прекосили една дига, построена от тухли, и се озоваха право в сърцето на голямата столица на Нидерландия — в заобиколения със стена град с деветдесет и пет острова и почти двеста моста. Макар че, откакто пристигна в Холандия, Бен беше идвал тук два пъти, видя много смайващи неща. Холандските му другари обаче бяха живели през цялото време недалече и го намираха за най-обичайното място в света. Всичко интересуваше Бен: издължените къщи с раздвоени комини и украсени триъгълни стени, обърнати към улицата; складовете на търговците, разположени под самия покрив на жилищата им, и дългите стрели на крановете, протегнати като ръце, вдигащи и спускащи стоки покрай прозорците на къщите; огромните обществени сгради, поставени върху дървени основи, забити дълбоко в мочурливата земя; тесните улици; каналите, пресичащи навред града; мостовете; шлюзите; разнообразното облекло; и най-необикновеното от всичко — че работилниците и жилищата са скупчени до фасадите на църквите и дългите им, непропорционални комини се издигат нагоре покрай светите стени.

Когато вдигнеше глава, виждаше издължените облегнати една на друга къщи, чиито лъскави по-криви сякаш пробиваха небето. Като се наведеше, виждаше странна уличка, без кръстовища или тротоари — нищо не разделяше калдъръмения паваж от тухлената пътека. А по средата виждаше сложни огледалца (наричаха ги „шпионки“), прикрепени отвън на повечето прозорци и така нагласени, че хората вътре да могат да наблюдават какво става на улицата или да проверяват незабелязано кой чука на вратата.

Понякога край Бен минаваше теглена от куче количка, догоре натоварена с дърва, а подире й — магаре, понесло два коша, пълни с порцеланови и стъклени съдове, после шейна, карана направо по калдъръма (за да върви гладко, смазваха плазовете с напоен в масло парцал), и накрая — понякога — пищен, но тромав семеен файтон, теглен от най-тъмнокафявия фландърски кон, който можете да си представите, размахващ бяла като сняг опашка.

Градът беше празнично украсен. Магазините блестяха в чест на свети Никлас. Неведнъж капитан Петър се принуждаваше да заповядва на хората си да не се задържат пред примамливите витрини, където бяха изложени всякакви играчки — каквито са правели някога, правят сега и винаги ще правят. Холандия се слави с това производство. Всичко, което можете да си представите, се изработва с намалени размери за децата; сложните механични играчки, които холандчетата подмятат из къщи с привично безразличие, биха предизвикали вълнение в американското патентно бюро. При вида на едни миниатюрни рибарски лодки Бен не можа да сдържи смеха си — бяха тежки и неугледни съвсем като странните плавателни съдове из Ротердам. Обаче малките шлепове, дълги само една-две стъпки, накараха сърцето му да се свие — така му се прииска веднага да купи един за малкото си братче в Англия. Но нямаше пари в излишък — защото момчетата, като истински благоразумни холандци, бяха решили всеки да вземе пари само за ежедневните си нужди и да поверят общата кесия на Петър, за да я пази. По тези причини младият господин Бен заключи, че е най-добре да изразходва енергията си в разглеждане на забележителностите и да мисли за малкия Роби колкото може по-рядко.

Разгледа набързо Морското училище и завидя на малките матроси за изцяло оборудваната им бригантина, за копките, поставени над сандъците и шкафовете им; надникна в еврейския квартал, където обитават богати бижутери и стари хора в окъсани дрехи, и мъдро реши да стои далече от това място; удаде му се и възможността набързо да зърне четирите главни улици на Амстердам — Принсън Храхт, Кейзъре Храхт, Херън Храхт и Синьол. По форма те представляват полукръг и първите три са дълги повече от две мили. През средата на всяка преминава канал, с добре павирани пътища и величествени сгради от двете страни. Редиците брястове с голи клони покрай канала хвърлят преплитащи се сенки по заледената му повърхност; навсякъде така блестеше от чистота, че Бен каза на Ламберт: „Красотата тук е сякаш вкаменена.“

За щастие времето беше достатъчно студено, затова улиците не бяха наводнени, както обикновено, нито миеха прозорците. В противен случай нашите млади екскурзианти щяха да се измокрят до кости — и то неведнъж. Метенето, бърсането на прах и миенето на подове е станало страст за холандските домакини; да изцапаш нещо в техните безупречно чисти къщи, се смята едва ли не за престъпление. Холандците напълно искрено презират тези, които пропускат да изтрият подметките на обувките си до блясък, преди да прекрачат прага, а на някои места очакват от посетителите да събуят обувките си, преди да влязат.

В мемоарите си „Какво се случи в християнския свят от 1672 до 1679 година“ сър Уилиам Темиъл[1] описва историята на известен съдия, който се канел да посети една дама в Амстердам. Вратата му отворила млада яка холандка и на един дъх изрекла, че дамата е у дома, но че обувките на господина не са твърде чисти. Без да каже дума повече, тя сграбчила смаяния посетител за ръцете, метнала го на гръб, пренесла го така през две стаи, оставила го в началото на стълбите, взела намиращите се там чехли и ги обула на краката му. Едва тогава — не по-рано — тя му съобщила, че госпожата е на горения етаж и че той може да се качи при нея.

Когато Бен се пързаляше с приятелите си по оживените градски канали, трудно му бе да повярва, че отпуснатите холандци, които виждаше край себе си така лениво да пушат лулите си, че би могъл да грабнеш и шапките от главите им, без да се съпротивляват, са били причина за толкова бурни събития; че наистина са потомци на храбрите, предани герои от холандската история, за които беше чел.

Както се носеха леко по пътя, Бен разказа на ван Моунън за „погребалния бунт“, който бил вдигнат в Амстердам през 1696 година. По улиците наизлезли не само мъже, но и жени и деца; наредили се като погребално шествие и преминали през града, за да покажат на кмета, че няма да приемат въведените нови наредби за погребване на мъртъвците. Накрая станали толкова невероятно много и така заплашвали сигурността на града, че кметът с радост отменил обидните наредби.

— Ето на този ъгъл — каза Иакоп, посочвайки едни големи сгради — преди петнадесет години пропаднали в тинята големите житни складове. Били солидни постройки, върху здрави основи, но вътре имало над седемдесет хиляди центнера[2] жито и това ги срутило.

Йакоп обикновено разказваше по-къси истории, затова спря да си почине.

— Окъде знаеш, че вътре е имало седемдесет хиляди центнера жито? — попита заядливо Карл. — По това време още си бил в пелени.

— От баща си знам — натъртено каза Йакоп. Като се изправи на крака с усилие, той продължи: — Бен се интересува от картини. Да му покажем нещо.

— Добре — съгласи се капитанът.

— Ако имахме време, Бенджамин — каза на английски Ламберт ван Моунън, — щях да те заведа до Градския дом — до Статхъйс. Да знаеш само върху какви основи са го строили! Използували са почти четиринадесет хиляди кола, забити на седемдесет стъпки в земята. Искам обаче да ти покажа друго — голямата картина на ван Спейк, който вдига във въздуха кораба си. Велика картина!

— Ван кой? — попита Бен.

— Ван Спейк. Не си ли спомняш? Сражението с белгийците било в разгара си, когато разбрал, че те ще надвият и ще завладеят кораба му, затова го взривил — заедно със себе си, — за да не попадне в ръцете на врага.

— Не е ли станало това с ван Тромп?[3]

— О, не. Ван Тромп е друг храбрец. Неговият паметник е на делфтското пристанище — там, откъдето пилигримите[4] са взели кораба за Америка.

— Добре де, какво е направил ван Тромп? Не беше ли той велик холандски адмирал?

— Да, участвувал е в повече от тридесет морски битки. Победил испанския флот, английския флот, а после привързал към върха на мачтата си метла — да покаже, че е „измел“ англичаните от моретата.

 

Трябва да си холандец, за да побеждаваш, моето момче!

— Чакай! — извика Бен. — Това за метлата не го знам, обаче накрая англичаните му надвиват. Сега си спомням ясно. Убиват го някъде край холандските брегове в победно за английския флот сражение. Лоша работа — дяволито добави Бен, — нали?

— А! Какво става с нас? — възкликна Ламберт и смени темата. — Виж ти! Всички са отишли далече напред — освен Йакоп. Леле, колко е дебел! Няма да издържи и половината път.

Разбира се, Бен с удоволствие се пързаляше редом с Ламберт, който, макар чистокръвен холандец, беше учил недалече от Лондон и с еднаква лекота говореше английски и холандски, но не изпита съжаление, когато чу капитан ван Холп да вика:

— Сваляй кънките! Стигнахме музея!

Музеят беше отворен, този ден с безплатен вход. Влязоха вътре, като влачеха крака — както правят момчетата, когато им се отдаде случай да чуят звука от търкащите се по полирания под подметки.

Този музей всъщност представлява картинна галерия, където са изложени едни от най-хубавите произведения на холандските живописци, както и почти двеста сбирки с редки гравюри.

Бен веднага забеляза, че някои картини са закачени на табла, прикрепени с панти към стените. Можеха да се дърпат напред като щори и така изобразеното да се види в най-подходящата светлина. Това откритие им послужи добре, когато разглеждаха неголяма композиция от Херард Доу, наречена „Вечерното училище“, и така можаха да видят изкусно изписаните подробности и чудния начин, по който картината изглеждаше осветена, като че беше прозорец. Петър се възхити от красотата на друга картина от Доу, наречена „Отшелникът“, и разказа на момчетата няколко интересни случки от живота на художника, роден в Лейдън през 1613 година.

— Цели три дни рисувал една дръжка на метла! — като ехо повтори изуменият Карл, когато капитанът даваше пример колко бавно е работил художникът.

— Да, драги господине, цели три дни. Говорят, че като правил портрета на една дама, пет дни довършвал ръката й. Нали виждате колко ясно е изрисувано и най-дребното нещо на тази картина. Пазел недовършените произведения внимателно покрити, а боите прибирал в добре затворени кутии веднага щом приключвал работата за деня. Знаело се, че ателието му било не по-голямо от кутия за шапки. Художникът винаги влизал вътре на пръсти и тихо присядал, преди да се залови да рисува — докато прахът, вдигнал се при влизането му, не се уталожвал. Някъде съм чел, че под увеличително стъкло картините му изглеждат още по-хубави. Толкова си напрягал очите, за да изписва разните подробности, че се принудил да сложи очила, преди да навърши тридесет години. Когато станал на четиридесет, едва виждал, за да рисува, и никъде не можел да намери очила, които да помогнат на зрението му. Накрая една бедна немска старица го накарала да опита нейните. Те му станали напълно и така той можал да продължи да рисува не по-зле от преди.

— Хъм! — възкликна недоверчиво Лудвиг. — Това е вече прекалено! А тя какво е правила без очила?

— О — засмя се Петър, — най-вероятно е имала още едни. Иначе не би го карала толкова настойчиво да ги вземе. Той бил толкова благодарен, че й нарисувал очилата заедно с калъфката и тя продала картината на един кмет срещу годишна издръжка, от която живяла в спокойствие до края на дните си.

— Момчета — високо прошепна Ламберт, — елате да видите този „Лов на мечки“.

Това беше прекрасна картина от Поул Потър — холандски живописец от седемнадесети век, който създал прекрасни творби още преди да навърши шестнадесет години. Момчетата й се възхищаваха, защото темата им допадаше. Те безразлично отминаха шедьоврите на Рембранд[5] и ван дър Хелст[6], затова пък изпаднаха във възторг пред една грозна картина от Ван дъ Венъ, представляваща морска битка между холандците и англичаните. Те стояха като омагьосани и пред една картина, изобразяваща две дребосъчета — едното ядеше супа, а другото — яйце. Главното достойнство на това произведение беше, че малкият любител на яйца щастливо беше размазал жълтъка по лицето си — и това ги радваше.

Следващото, което имаше честта да привлече вниманието им, беше едно прекрасно представяне на „Празника на свети Никлас“.

— Погледни, ван Моунън — каза Бен на Лам-берт. — Възможно ли е нещо да бъде изобразено по-добре от лицето на това момче? Изглежда така, сякаш знае, че заслужава камшик, но все се надява, че свети Никлас не го е усетил. Такива картини харесвам аз — в които да се разказва някаква случка.

— Хайде, момчета! — извика капитанът. — Десет часът е, време е да потегляме!

И те забързаха към канала.

— Слагайте кънките! Готови ли сте? Едно, две … ей, къде е Поот?

Да … наистина, къде беше Поот?

На около десет ярда от тях в леда бе изсечена квадратна дупка. Петър я забеляза и без обяснения бързо се плъзна към нея. Разбира се, всички го последваха.

 

Петър надникна вътре — останалите също надникнаха. И се спогледаха разтревожено.

— Поот! — изкрещя Петър, като отново надникна в дупката. Пълно мълчание. Черната вода беше неподвижна, повърхността й вече се беше загладила.

Ван Моунън попита тайнствено Бен:

— А не беше ли припадал веднъж Поот?

— Божичко — ами разбира се! — отговори Бен, силно уплашен.

— Тогава нека се надяваме, че е получил припадък в музея!

Момчетата схванаха мисълта му. След миг всички бяха смъкнали кънките си. Петър запази присъствие на духа, загреба с шапката си вода от дупката и всички хукнаха презглава на помощ.

Да… Те наистина завариха клетия Поот в припадък … но в припадък на сънливост. Свил се беше в едно закътано ъгълче на галерията и хъркаше като пехотинец. Веселата глъч, последвала това откритие, докара при тях един сърдит служител.

— Какво има? Престанете да шумите! Хайде, буренце, събуждай се! — И младият Йакоп беше разтърсен доста безцеремонно.

Щом видя, че състоянието на Йакоп не е тревожно, Петър забърза навън, за да изпразни нещастната си шапка. Докато натъпкваше в нея носната си кърпа, за да не се докосва вече замръзналото дъно до главата му, останалите момчета излязоха, повлекли учудения и ядосан Йакоп.

Отново прозвуча заповед за тръгване. Младият господин Йакоп най-после се събуди напълно. Ледът отначало беше неравен и грапав, но всички се чувствуваха с повишено настроение.

— По канала ли да продължим, или по реката? — попита Петър.

— На всяка цена по реката! — каза Карл. — Такава веселба ще падне — казват, че целият път е отличен за пързаляне, но е по-отдалечен.

Йакоп Поот веднага прояви интерес.

— Гласувам за канала! — извика той.

— Е, значи — по канала — отговори капитанът, — ако всички са съгласни.

— Съгласни сме! — повториха като ехо доста разочарованите момчета и капитан Петър ги поведе.

— Хайде, тръгваме! Можем да стигнем до Харлем за един час!

Бележки

[1] Английски държавен деятел, дипломат и писател (1628–1699). Б. пр.

[2] Един центнер е равен на 45,30 кг. Б пр.

[3] Холандски адмирал (1597–1653). Б. пр.

[4] Първите холандски преселници в Америка, Б. пр.

[5] Холандски живописец и график (1606–1669 г.) Б. пр.

[6] Холандски чудожник-портретист (1613--1676 г.) Б. пр.