Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (16)

ГЛАВА XVI
ХАРЛЕМ — МОМЧЕТАТА ЧУВАТ ГЛАСОВЕ

Ободрени и отпочинали, момчетата излязоха от гостилницата точно когато големият часовник на площада удари два и половина — камбанките на някои часовници в Холандия бият на всеки половин час.

Отначало капитанът беше потънал в мисли, защото тъжната история на Ханс Бринкър още звучеше в ушите му. Едва когато Лудвиг го смъмрп шеговито: „Събуди се, дядко!“, той отново се превърна във внушителния водач на своята група.

— Хайде! След мене, господа!

Вървяха през града не по тротоари, каквито рядко се срещат в Холандия, а по кирпичения паваж, поставен в края на калдъръмения път на едно равнище с него.

Както и Амстердам, в чест на празника на свети Никлас Харлем беше по-оживен от обикновено.

Към момчетата приближаваше странна фигура: дребен човек, облечен в черно, с късо наметало. Беше с перука и накривена шапка, от която се развяваше дълга копринена лента.

— Вижте кой идва! — извика Бен. — Какъв странен субект!

— Това е анспрекър. Някой е умрял.

— Така ли се обличат хората в Холандия, когато жалеят?

— О, не. Анспрекърът урежда погребенията и негово задължение е, ако някой умре, да уведоми всички приятели и роднини.

— Какъв странен обичай!

— Е, няма защо да преживяв-аме за този мъртвец — каза Ламберт. — Виждам, че скоро на света се е родил човек, който да запълни празното място.

Бен се ококори.

— Как позна?

— Не виждаш ли красивия червен игленик, окачен на онази врата? — каза Ламберт в отговор.

— Виждам го.

— Е, значи е момче.

— Момче ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че когато в Харлем се роди момче, родителите слагат на вратата червен игленик. Ако този приятел не беше момче, а момиче, игленикът щеше да бъде бял. Другаде правят много по-сложни неща, целите обрамчени с дантели, но дори и на най-бедните къщи ще видиш цветна лента или пък конец, вързан за резето.

— Гледай! — почти изкрещя Бен. — На вратата на онази висока къща със смешния покрив има бяла възглавничка!

— Не виждам никаква къща със смешен покрив.

— Не, естествено — каза Бен. — Забравих, че не си чужденец. На мене обаче всички покриви ми изглеждат странни. Искам да кажа, къщата до онази зелена сграда.

— Точно така. Това е за момиче. Виж какво, капитане — с лекота премина на холандски Ламберт. — Трябва да напуснем тази улица колкото може по-бързо. Пълно е с бебета! Всеки миг могат да се разпищят.

Капитанът се разсмя.

— Ще ви заведа да чуете по-хубава музика от тази — каза той. — Пристигаме точно навреме, за да чуем органа в „Синт Бавън“. Днес черквата е отворена.

— Големият Харлемски орган ли? — попита Бен. — Великолепно ще бъде! Чел съм доста за него, за огромните тръби и за vox humana^[1], който звучи като гласа на великан.

— Да, него — отговори Ламберт ван Моунън. Петър беше прав. В черквата нямаше служба, но беше отворена. Някой свиреше на органа. Когато момчетата влязоха, вълна от звуци се втурна насреща им. И сякаш ги понесе, един по един, към су-мрака на сградата.

Вълната нарастваше все повече, докато се превърна в гърмящ грохот на могъща буря, в океан, който залива сушата. В разгара на вълнението се разнесе звън на камбана — в отговор втора, после трета — и бурята, сякаш заслушана в тях, спря. Камбаните зазвънтяха по-смело, разнасяха ясен и чист звук. Към тях се присъединиха нови, с гръден звук. Биеха в тържествено съзвучие: дан-дан, дан-дан! Бурята отново избухна с двойна ярост, събрала далечните си гръмотевици. Момчетата се спогледаха мълчаливо. Ставаше страшно. Какво беше това? Кой плачеше? Какво плачеше — какъв беше този ужасен мелодичен плач? Човек ли бе това, или демон? Или някакво чудовище, скрито зад украсената месингова рамка, зад огромните сребърни тръби — ужасено чудовище, което моли и плаче да го освободят? Не, това беше vox humana.

Най-после прозвуча отговорът: приглушен, нежен, любещ — като люлчина песен. Бурята утихна. Литнаха скрити досега птици и изпълниха въздуха с радостна, възторжена музика, която се извисяваше все повече и повече, докато последният едва чут тон не изчезна в далечината.

Vox humana замря, но в изникналия на мястото му благодарствен възхваляващ химн се долавяше туптенето на човешко сърце. Какво означаваше това? Че човешкият умолителен повик не след дълго получава дълбоко съчувствие? Че чувството на признателност освобождава хората? На Петър и Бен им се струваше, че пеят ангели. Погледът им беше унесен, а душите — премалели от необикновено щастие. Накрая сякаш невидими ръце ги издигаха, музиката ги понесе надалече и те забравиха умората и изпитваха единствено желанието да чуват тези красиви звуци, но изведнъж някой задърпа нетърпеливо ван Холп за ръкава и го запита с груб глас:

— Колко време ще стоиш тука, капитане? Вторачил си се в тавана като болен заек. Крайно време е да тръгваме.

— Тихо! — прошепна Петър, все още в унес.

— Хайде, човече! Да вървим! — каза Карл и повторно го дръпна за ръкава.

Петър се обърна с нежелание. Нямаше да задържа момчетата против волята им. Всички освен Бен го гледаха с известен укор.

— Добре, момчета — прошепна той. — Тръгваме. Само без шум.

— Това е най-страхотното нещо, което виждам или чувам, откакто съм в Холандия! — възкликна възторжено Бен, щом излязоха навън. — Великолепно беше!

Лудвиг и Карл скришом се засмяха на неговите празни приказки, или, казано на холандски, „вар-тал“. Риакоп се прозина, Петър му хвърли поглед, от който Бен веднага почувствува, че те двамата не се различаваха чак толкова, макар единият да се възхищаваше като холандец, а другият — като англичанин; а Ламберт — преводачът, побърза да му отговори:

— Пълно право имаш да го казваш. Мисля, че в наши дни съществуват само един-два не по-лоши органа, но години наред органът на „Синт Бавън“ е бил най-внушителният в света.

— Знаете ли колко е голям? — попита Бен. — Забелязах, че и църквата е невероятно висока, а органът почти запълва дъното на голямата зала от пода до тавана.

— Така е — каза Ламберт. — А колко прекрасни изглеждаха тръбите! Като огромни сребърни колони. Те са само за украса — нали знаете? Истинските тръби са отзад — през някои може да се провре човек, а други са тънки като детска свирка. Ако говорим за размерите: първо на първо тази църква е по-висока от Уестминстърското абатство в Лондон, а както сам каза, при все това органът представлява внушителна гледка. Снощи научих от татко, че на височина е сто и осем стъпки, на ширина — петдесет стъпки, а тръбите са повече от пет хиляди. Имало и шестдесет и четири клапи — ако знаеш какво е това, аз не знам, и три клавиатури.

— Браво — каза Бен. — Имаш добра памет. А моята глава е като решето за цифри — щом ги изсипеш вътре, веднага изтичат. Помня обаче разни факти и исторически събития — това ми е утехата.

— Аз съм точно обратното — обади се ван Моунън. — Помня имена и цифри, обаче историята като цяло ми се струва направо безнадеждна неразбория. В това време Карл и Лудвиг разговаряха за някакви квадратни дървени паметници, които бяха видели вътре в черквата. Лудвиг заяви, че на всеки пишело името на погребания под него човек, а Карл настояваше, че нямало имена, а само фамилни гербове на починалите, изобразени на черен фон, и датата на смъртта, изписана със златни букви.

— Сигурен съм — казваше Карл, — защото ходих до източната страна да видя гюллето, забило се там — за него ми каза мама. В хиляда петстотин и не знам си коя година ония разбойници испанците го изстреляли към църквата ю време на служба. В стената наистина имаше гюлле, а когато се връщах, забелязах паметниците. Казвам ви, по тях нямаше и следа от имена.

— Да питаме Петър — каза Лудвиг, без да му повярва особено.

— Карл е прав — каза Петър, който, макар да разговаряше с Йакоп, беше чул спора. — Та както ти казах, Йакоп, веднъж великият композитор Хен-дел посетил Харлем и, разбира се, веднага тръгнал да търси знаменития орган. Пуснали го вътре и той тъкмо свирел с пълна сила, когато църковният орга-нист случайно влязъл. Човекът спрял с благоговение — самият той свирел добре, но за първи път чувал подобна музика. „Кой е там?“ — попитал. „Ако не е някой ангел или дяволът, значи е Хен-дел!“ Когато открил, че свири наистина великият музикант, бил още по-смаян. „Как успявате? — възкликнал той. — Вие постигате невъзможното: само с десет пръста никой на земята не би изовирил същите пасажи; две човешки ръце не могат да се справят с всички клавиши и клапи!“ „Известно ми е — отвърнал невъзмутимо Хендел. — По тези причини бях принуден да удрям понякога клавишите и с върха на носа си.“ Гръм и мълнии! Само си представи как е зяпнал старият органист!

— Какво казваш? — стресна се Йакоп, когато оживеният глас на Петър спря да звучи.

— Не ме ли чуваш, обеснико? — възмутено попита Петър.

— Чувам те. Не, по-точно, отначало слушах … сега вече те чувам, обаче ми се струва, че както си вървяхме, бях задрямал — започна да фъфли Йакоп с толкова скръбен и смутен израз на лицето, че Петър не успя да сдържи смеха си.