Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА XIV
ХАНС

— Дондър ен бликсъм[1] — извика ядосано Карл, когато групата се беше отдалечила едва на двадесет ярда от градската врата. — Та това е оня дрипльо с дървените кънки и с кърпените кожени панталони. По дяволите, все него ли ще виждаме! Цяло щастие ще бъде — добави той с най-подигравателния тон, който се осмеляваше да използува, — ако капитанът не ни заповяда да спрем и да се ръкуваме с него.

— Вашият капитан е ужасен човек — засмя се Петър, — но ти напразно биеш тревога, Карл — никъде между кънкьорите не мога да открия твоя въшльо. А, ето го! Какво ли се е случило с това момче?

Клетият Ханс! Лицето му беше побледняло, устните — стиснати. Караше кънките като човек, който се е събудил след страшен сън. Точно когато минаваше край тях, Петър му извика:

— Добър ден, Ханс Бринкър! Лицето на Ханс веднага светна.

— Ах, господине, вие ли сте? Добре, че ви срещнах.

— Както винаги е нагъл — изсъска Карл Схомъл, като профуча край момчетата, които явно възнамеряваха да се повъртят около капитана.

— Радвам се да те видя, Ханс — сърдечно каза Петър, — но изглеждаш угрижен. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Имам си грижи, господине — отговори с наведени очи Ханс. После ги вдигна и изглеждаше почти щастлив: — Но в случая аз, Ханс, мога да помогна на господин ван Холп.

— Как така? — попита Петър направо, съвсем по холандски — без да се опитва да прикрие изненадата си.

— Като ви дам това. — И Ханс му протегна изчезналата кесия.

— Ура! — завикаха момчетата и забравили за топлите джобове, размахаха радостно премръзналите си ръце. Петър обаче каза само: „Благодаря ти, Ханс Бринкър!“ с такъв глас, че на Ханс му се стори, че самият крал е коленичил пред него.

Викът на развеселените момчета стигна до скритите под шапката уши на изискания млад господин, който се пързаляше към Амстердам, препънат под тежкия товар на гнева. Всяко друго момче веднага би завило обратно, за да побърза да задоволи любопитството си. Но не и холандчето. Карл спря и без да поглежда назад, се почуди какво ли чак толкова се беше случило. Постоя така неподвижно, докато не реши, че само възможността да се снабдят с храна би ги накарала да викат „ура“ толкова радостно. Тогава се обърна и бавно се запързаля към възторжените си другари.

В това време Петър беше дръпнал Ханс настрани.

— Откъде разбра, че кесията е моя? — попита той.

— Нали ми платихте вчера три гулдена, загдето направих герданчето от липа, за да си купя с тях кънки.

— Да, вярно.

— Тогава видях жълтата ви кожена кесия.

— А къде я намери днес?

— Сутринта излязох от къщи прекалено угрижен и не внимавах къде карам. Спънах се в някакви трупи и докато си разтривах коляното, видях кесията ви почти скрита под едно дърво.

— Значи там! Сега си спомням — точно когато минавахме край трупите, измъквах от джоба си шала и сигурно заедно с него съм изръсил кесията. Ако не беше ти, Ханс, нямаше да я видя повече …

И като изсипа съдържанието, Петър каза:

— Затова трябва да ни направиш това удоволствие да поделим парите.

— Не, господине — отговори Ханс. Каза го с тих глас, скромно, без преструвка, но Петър се почувствува някак виновен и прибра обратно среброто без повече приказки.

„Харесва ми това момче — какво значение има дали е богато, или бедно?“ — помисли си той и каза на глас:

— Мога ли да те попитам каква е грижата ти, Ханс?

— Ах, историята е много тъжна, пък и без това се задържах много. Отивам в Лейдън да видя известния доктор Букман …

— Доктор Букман ли? — възкликна учудено Петър.

— Да, господине, и не трябва да губя нито миг. Сбогом!

— Почакай, и аз съм натам. Хайде, момчета! Нали ще се върнем в Харлем?

— Да! — извикаха с въодушевление момчетата и потеглиха.

— Виж какво — каза Петър, като доближи Ханс и двамата се понесоха по леда толкова свободно и леко, сякаш не усещаха, че се движат, — ние се каним да спрем в Лейдън и ако отиваш там само с поръчение до доктор Букман, бих могъл да изпълня поръчката вместо тебе. Момчетата ще са прекалено уморени, за да стигнем толкова далече още днес, но ти обещавам да го намеря утре рано сутринта, ако е в града.

— Ах, господине, наистина ще ми услужите. Не че ме плаши разстоянието, но не искам да оставя мама сама за дълго.

— Болна ли е?

— Не, господине. Татко е болен. Може би сте чували. От много години е без разсъдък — още от времето, когато построиха голямата мелница Схолосен. Но телом е здрав и силен. Снощи мама коленичила да раздуха торфа — единственото удоволствие на татко е да седи и да гледа как се разгарят въглените, затова мама ги раздухва час по час, за да го зарадва. Преди да стане, той скочил върху й като някакъв великан, сграбчил я и я сложил над огъня, като все се смеел и клател глава. Аз бях на канала, но чух мама да пищи и изтичах у дома. Татко я стискаше здраво и дрехата й вече димеше. Опитах се да угася огъня, но той ме блъсна с ръка. Нямаше вода в къщи, инак щях да се оправя. И през цялото време татко се смееше — такъв ужасен смях — почти беззвучен, само кривеше лице. Опитах се да отскубна мама, но стана още по-лошо; после … ужасно беше, но можех ли да оставя мама да изгори? Ударих го — ударих го с едно столче. Той ме хвърли настрани. Дрехата на мама пламна! Трябваше да я угася! По-нататък не помня добре какво стана; озовах се на пода, а мама се молеше. Стори ми се, че е в пламъци и непрекъснато чувах оня смях. Сестра ми Гретел изпищя — той държал мама точно над горящия торф — нищо не разбирах вече. Гретел се втурна към килера, напълни една купичка с любимото му ядене и я сложи на пода. Тогава той остави мама и запълзя към храната като бебе. Мама не беше пострадала, само част от дрехата й беше изгоряла. Колко нежна беше тя към татко тази вечер, гледаше го и се грижеше за него. Той спеше и се мяташе трескаво, стиснал в ръце главата си. Мама каза, че напоследък често го правел, сякаш усещал силна болка. Ах, нямах намерение да ви разправям това. Ако татко беше на себе си, не би сторил зло и на котенце.

Известно време момчетата се плъзгаха напред мълчаливо.

— Страшно е било — каза накрая Петър. — А как е баща ти днес?

— Много е зле, господине.

— Защо отиваш чак при доктор Букман, Ханс? В Амстердам има лекари, които сигурно могат да помогнат. Букман е знаменитост, търсят го само най-богатите, пък често и те напразно го чакат …

— Той ми обеща, господине, обеща ми вчера да дойде при татко след седмица. Но при тази промяна не можем да чакаме — струва ни се, че клетият татко умира. О, вие можете да го помолите да дойде незабавно — не бива да изчаква цяла седмица и клетият татко да умре — добрият господин доктор е толкова любезен…

— Любезен ли? — като ехо повтори Петър изумено. — Та той е известен като най-мрачния човек в цяла Холандия!

— Само изглежда така, защото не е дебел и вечно има нещо наум, но сърцето му е добро, сигурен съм. Кажете на господин доктора това, което чухте, и той ще дойде.

— С цялото си сърце се надявам, че ще дойде, Ханс. Виждам, че бързаш да се върнеш у дома. Обещай ми, че ако имаш нужда от подкрепа, ще отидеш при мойта майка в Брук. Кажи й, че аз съм те помолил да отидеш. И още нещо, Ханс: вземи няколко гулдена — не като възнаграждение, а като подарък.

Ханс решително поклати глава.

— Не — не, господине, не мога да ги взема. Друго щеше да бъде, ако намерех работа в Брук или на Южната меница, но навсякъде чувам едно и също — „почакай до пролетта“.

— Добре, че заговори за, това — каза зарадван Петър. — Баща ми се нуждае от помощ, и то веднага. Красивото герданче му хареса много. Каза: „Това момче работи чисто, ще стане добър резбар.“ Трябва да се направи дървен портал за новата ни лятна къща и татко ще плати добре изработката.

— Добър е господ! — извика Ханс, внезапно зарадван. — О, ще ми бъде безкрайно приятно. Никога не съм се захващал за големи работи, но мога да го направя, сигурен съм в това.

— Е, Добре, кажи на баща ми, че си Ханс Бринкър, за когото сме говорили. Той с удоволствие ще ти услужи.

Ханс широко отвори очи, искрено учуден.

— Благодаря ви, господине.

— Ей, капитане — извика Карл с желание да се представи колкото може по-добронамерен, за да заглади лошото впечатление, — вече сме в центъра на Харлем, а ти мълчиш — чакаме твоите заповеди и сме изгладнели като вълци.

Петър му отвърна нещо шеговито и побърза да се обърне към Ханс:

— Ела с нас да хапнеш нещо, а после няма повече да те задържам.

Колко печално го стрелна с очи Ханс! Петър се зачуди как досега не беше разбрал, че клетото момче е гладно.

— Ах, господине, мама сигурно има нужда от мене дори в момента — състоянието на татко може да се е влошило. Не бива да се бавя. Господ да ви поживи!

И като кимна бързо, Ханс тръгна по посока на дома и скоро изчезна от погледите им.

— Хайде, момчета! — въздъхна Петър. — Време е за обяд!

Бележки

[1] Гръм и мълнии (хол.). Б. пр.