Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (31)

ГЛАВА XXXI
МОМЧЕТА И МОМИЧЕТА

Когато момчетата наближиха село Ворхоут^[1], бяха принудени да свикат съвет. Вятърът, отначало умерен, все повече и повече се засилваше и накрая едва можеха: да се пързалят срещу му. Изглежда всички ветропоказатели в страната бяха, замислили заговор.

— Няма смисъл да се мъчим при тоя вятър — каза Лудвиг. — Проправя си път през гърлото на човека като нож.

— Тогава си дръж устата затворена — измърмори „приветливо“ Карл, който имаше гръден кош като на младо биче. — Аз настоявам да продължим.

— Щом е така — намеси се Петър, — най-добре е да се допитаме до най-слабия в групата, а не до най-силния.

Принципът на капитана беше правилен, но приложението му не поласка младия господин Лудвиг. Като сви рамене, той отговори:

— Кой е слаб? Аз например не съм, обаче вятърът е по-силен от всекиго. Надявам се, че ще благоволите да признаете това.

— Ха-ха! — изсмя се ван Моунън, който едва се държеше на крака. — Така си е.

Точно тогава ветропоказателите си изпратиха съобщение чрез по-особено завъртане и в миг вятърът връхлетя. Почти събори силния Карл, едва не задуши Йакоп, направо прекатури Лудвиг.

— Това решава въпроса — извика Петър. — Смъквайте кънките! Ще влезем във Ворхоут.

Във Ворхоут откриха малка странноприемница с голям двор. Дворът беше иззидан старателно с тухли, а най-хубавото бе, че там имаше пълен комплект за игра на кегли, затова нашите момчета скоро превърнаха престоя си в развлечение. Вятърът им пречеше дори на това затулено място, но те се държаха добре на краката си и не му обръщаха внимание.

Най-напред — обилен обяд, после — игра. С кегли, дълги колкото ръцете им, и топки, големи колкото главите им, все още с достатъчно сила, за да търкалят топките, целещи се със замах по дългата шестдесет ярда алея — чудно ли е, че бяха радостни?

Тази нощ капитан Петър и хората му спаха дълбок сън, несмущаван от дебненето на някакъв крадец. И тъй като бяха разположени в отделни стаи, дори не се биха с възглавници на сутринта.

А колко много ядоха на закуска! Стопанинът изглеждаше уплашен. Когато ги запита откъде идат, тайно си помисли, че жителите на Брук оставят децата си да гладуват. Какъв срам, при това точно такива възпитани млади господа!

За щастие вятърът се омаломощи и заспа в люлката си — в морето отвъд дюните. Времето, иначе хубаво, беше на сняг.

Добре отпочиналите момчета като на шега стигнаха до Лейдън. Там спряха за малко, защото Петър имаше работа в „Златният орел“. Тръгна си от града с леко сърце: д-р Букман бе отседнал в хотела, прочел бележката с посланието на Ханс и отпътувал за Брук.

— Не бих казал, че вашето писмо го отпрати толкова скоро — обясни съдържателят. — Някаква дама в Брук внезапно се разболяла сериозно и изпратила да го повикат спешно.

Петър пребледня.

— А как се казва дамата? — попита той.

— За съжаление, не запомних — през едното ухо влязло, през другото излязло. Господ да порази хората, които не оставят пътника да си отпочине, а го измъкват от уютното място, преди да си е поел дъх.

— Дама в Брук, казвате?

— Да — намръщи се съдържателят. — Друго да ви трябва, млади господине?

— Не, стопанино, аз и другарите ми само искаме да хапнем нещо и да пием горещо кафе.

— Ах — каза любезно съдържателят, — ще ви дам да хапнете и да пиете кафе — най-хубавото кафе в Лейдън. Приближете се към печката, господа — като си припомням сега, мисля, че казаха, че дамата е някаква вдовица от Ротердам, на гости на някой си ван Ступъл, ако не греша.

— Ах — каза Петър с огромно облекчение. — Ступълови живеят в бялата къща край Схлосенска-та мелница. А сега, моля за кафето!

„Какъв глупак съм — мислеше си той, когато дружината напусна «Златният орел». — Сигурен бях, че става дума за моята майка — всъщност, клетата жена сигурно е нечия майка. Чудно ми е коя ли е тя!“

Този ден по канала между Лейдън и Харлем нямаше много хора. И все пак когато наближиха Амстердам, момчетата отново се озоваха в средата на движеща се тълпа. Големият ейсбрекър^[2] беше минал за първи път през този сезон, но все още беше останало достатъчно място за кънкьорите.

— Три пъти „ура“ за родния дом! — извика ван Моунън, когато съзряха огромния западен док.

— Ура! Ура! — извикаха всички до един. — Ура! Ура!

Този начин на поздрав беше „вносна стока“ за групата. Ламберт ван Моунън го беше донесъл от Англия. Тъй като винаги го извикваха на английски, това се смяташе едва ли не подвиг и когато им се отдадеше възможност, те с въодушевление крещяха, за голям ужас на своите обичащи тишината съграждани.

Затова пристигането им в Амстердам предизвика силно оживление, особено сред малките момчета по вълнолома.

Прекосиха Ей и тръгнаха по канала за Брук.

Първият дом, който стигнаха, беше Ламбертовият.

— Довиждане, момчета! — извика той, като ги напускаше. — Досега в Холандия никой не се е веселил колкото нас.

— Прав си. Довиждане, ван Моунън — отвърнаха момчетата.

— Довиждане! Петър му извика:

— Нали знаеш, ван Моунън, училището започва утре!

— Зная. Ваканцията свърши. Хайде, довиждане.

— Довиждане.

Наближаваха Брук. Какви срещи! Катринка беше на канала! Карл се зарадва. И Хилда беше там! В миг умората на Петър изчезна. Рихи беше там! Лудвиг и Йакоп едва не се сблъскаха, обзети от силно желание да й стиснат ръката.

Холандските момичета са скромни и най-често тихи, но очите им са много игриви. Известно време беше трудно да решиш коя от тях е най-щастлива — Хилда, Рихи или Катринка.

И Ани Боуман беше на канала — облечена в спретнатата селска дреха, тя изглеждаше дори по-красива от останалите девойки. Но не се смесваше с групата на Рихи, нито изглеждаше необичайно щастлива.

Този, когото най-много искаше да види, не беше сред новодошлите. Изобщо го нямаше на канала. Не беше идвала в Брук от празника на свети Ни-клас, защото трябваше да стои при болната си баба в Амстердам, а сега получи разрешение за кратка почивка, както каза баба й, защото и денем и нощем била грижлива болногледачка.

Ани посвети почивката си на пътя до Брук и обратно — пързаляше се с всичка сила с надеждата да срещне на канала майка си, някой ат близките си или може би Гретел Бринкър, но не беше видяла никого и сега трябваше да бърза да се връща, без дори да зърне бащиния дом, защото знаеше, че нейната клета безпомощна баба вече стене на одъра и моли някой да я обърне.

„Къде може да е Гретел? — мислеше си Ани, като летеше по леда. — По това време винаги е успявала да се отскубне за малко от работа … бедната Гретел … сигурно е ужасно да имаш ненормален баща … така бих се страхувала от него, зная това. Макар че е толкова силен, колко е странен!“

Ани не знаеше причината за заболяването му, Местните хора обръщаха малко внимание на госпожа Бринкър и грижите й.

Ако Гретел не беше известна като „гъсарката“, може би щеше да има повече приятели сред селските деца от околността. Но при това положение единствено Ани Боуман не се срамуваше да се представи на думи и дела като другарка на Гретел и Ханс.

Съседските деца й се присмиваха, че дружи с такива бедняци — ако се подиграваха на Ханс, тя само се изчервяваше или отговаряше с безгрижен, презрителен смях, но ако чуеше да обиждат Гретел, изпадаше в гняв.

— Гъсарка била! — казваше тя. — Мога да ви уверя, че всеки от вас подхожда повече от нея за тази работа. Миналото лято баща ми често казваше, че му става мъчно, като гледа това светлооко добро девойче да пасе гъски. Да, тя не ги мъчи, както би ги мъчил ти, Йакоп Колп, нито стъпва отгоре им, както би направила ти, Каат Воутърс.

Веднага избухваше смях за сметка на тромавата и лоша Каат, а Ани гордо отминаваше групата на малките клеветници. Както се пързаляше бързо по посока на Амстердам, сигурно си спомни за някок от тези, които одумваха Гретел, защото очите й застрашително блеснаха и тя неведнъж решително поклати красивата си глава. Когато това настроение отмина, на руменото й лице изгря такъв ведър и предан поглед, че не един изнурен работник обърна очи подире й с пожеланието да има за дъщеря такова приятно и кротко момиче.

Тази нощ донесе радост на пет семейства в Брук.

Момчетата се бяха завърнали здрави и читави и завариха домовете си наред. Дори болната дама у съседа ван Ступъл беше извън опасност.

Но на сутринта! Ах, колко досадно дрънчи училищният: звънец — зън-зън, зън-зън, — ако си уморен!

Лудвиг беше сигурен, че това е най-противният звук, който е чувал. Дори Петър се почувствува раздразнен. Карл заяви, че е срамно да каращ човек да излиза навън, когато костите го болят, а Йакоп примирено си взе „товиштане“ с Бен и понесе чантата си така, сякаш тежеше сто фунта.