Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (34)

ГЛАВА XXXIV.
ПРОБУЖДАНЕТО

И ангел не би влязъл в къщата така безшумно. Гретел, без да се осмели да погледне някого, с тихи стъпки се промъкна до майка си.

В стаята цареше безмълвие. Тя долавяше дишането на стария доктор. Струваше й се, че чува как искрите падат върху пепелта в огнището. Ръката на майка й беше много студена, но по страните й горяха червени петна, а очите й бяха като на кошута, толкова бистри, тъжни и изпълнени с очакване.

Най-после нещо се размърда на кревата — съвсем неуловимо, но достатъчно, за да накара всички да се сепнат. Д-р Букман в очакване се наведе напред.

Отново се размърда. Огромната ръка на клетия човек — толкова бяла и отпусната — потрепна, после се насочи уверено към главата.

Опипа превръзката — но не неспокойно или безумно, а с въпросително движение, което накара д-р Букман да стаи дъх. После очите бавно се отвориха.

— Внимателно, внимателно! — чу се глас, който прозвуча много странно на Гретел. — Вдигнете рогозката по-високо, момчета! Сега хвърлете отгоре глината. Водите се покачват бързо — няма време да …

Госпожа Бринкър скочи като млада пантера. Сграбчи ръцете му и като се наведе над него, извика:

— Раф, момчето ми! Кажи ми нещо!

— Ти ли си, Мейтйъ? — попита той със слаб глас. — Бях заспал … мисля, че се ударих … Къде е малкият Ханс?

— Тук съм, татко! — извика Ханс, извън себе си от радост, но докторът го спря.

— Позна ни! — изпищя госпожа Бринкър. — Милостиви боже! Позна ни! Гретел, Гретел! Ела да видиш баща си!

Напразно д-р Букман заповядваше да пазят тишина и се опитваше да ги отстрани от леглото. Не можа да ги спре.

Ханс и майка му едновременно се смееха и плачеха, надвесили се над пробудилия се за нов живот човек. Гретел не издаде нито звук, но гледаше всички с радостни светнали очи. Баща й говореше със слаб глас.

— Бебето спи ли, Мейтйъ?

— Бебето! — като ехо повтори госпожа Бринкър. — О, Гретел, за тебе говори! И нарича Ханс „малкия Ханс“! Десет години сън! О, гоподине, вие спасихте всички нас. Десет години той беше в забрава. Деца, защо не благодарите на господина?

Добрата жена беше извън себе си от радост. Д-р Букман не каза нищо, но когато погледът му срещна нейния, посочи нагоре. Тя разбра. Ханс и Гретел също разбраха.

Едновременно те коленичиха редом до одъра. Госпожа Бринкър държеше ръката на съпруга си дори докато се молеше. Д-р Букман беше навел глава. Асистентът стоеше до огнището, с гръб към тях.

— Защо се молите? — промърмори бащата, който с усилие наблюдаваше как стават на крака. — Празник ли е?

Не беше неделя, но жена му кимна с глава, защото не можеше да говори.

— Тогава да прочетем една глава … — проговори бавно и с мъка Раф Бринкър. — Не разбирам какво става. Чувствувам се много, много слаб. Може би свещеникът ще я прочете.

Гретел взе голямата холандска библия от резбованата полица. Д-р Букман, който изпита смущение, че го наричат „свещеник“, се закашля и подаде книгата на асистента си.

— Чети — измърмори той. — Трябва да ги усмирим, иначе човекът може да умре.

Когато свършиха главата, госпожа Бринкър тайнствено направи знак на останалите, че съпругът й спи.

— Е, йъфвроу — каза докторът с приглушен глас, като си слагаше дебелите вълнени ръкавици, — сега трябва да пазите пълна тишина. Нали разбирате, тава е един наистина изключителен случай. Ще дойда отново утре. Днес не давайте на пациента да яде.

И като отправи бърз поклон, той напусна къщата, последван от асистента си.

Голямата карета не беше далече. Почти през цялото време, докато докторът беше в къщата, кочияшът беше разхождал конете бавно нагоре-надолу по канала.

Ханс също излезе навън.

— Господ да ви поживи, господине! — каза той почервенял и развълнуван. — Никога няма да мога да ви се отплатя, обаче ако …

— Можеш да ми се отплатиш — прекъсна го сърдито докторът. — Можеш да проявиш съобразителност, когато пациентът се събуди. Това бърборене и вайкане може да убие здрав човек, камо ли този, който е с единия крак в гроба. Ако искаш баща ти да оздравее, накарай ги да пазят тишина.

Без да каже нито дума повече, д-р Букман гордо се упъти към каретата си, а Ханс гледаше подире му с отворена уста.

Този ден направиха строга забележка на Хилда, че е закъсняла за училище след междучасието и че не декламира добре.

Тя беше останала край къщата чак докато чу слееха на госпожа Бринкър и думите на Ханс „Тук съм, татко!“ — едва тогава се върна в класа си. Чудно ли е, че закъсня? И нима можеше да изреди дългия списък латински глаголи, когато в сърцето си не даваше пет пари за тях, а само повтаряше: „Колко се радвам! Колко се радвам!“