Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XLVI
ТАЙНСТВЕНОТО ИЗЧЕЗВАНЕ НА ТОМАС ХИГЗ

Фабриката на Хигз беше щастлива находка за бирмингамските сплетници. Малката сграда беше достатъчно голяма, за да съдържа тайна. Кой беше собственикът и откъде бе дошъл, никой не знаеше. Изглеждаше знатен — в това нямаше съмнение, — макар че всички помнеха как отначало беше чирак, ала държеше писалката като калиграф.

Беше се появил внезапно преди години по тия места — тогава беше осемнадесетгодишен младеж. Изучи старателно занаята, спечели доверието на майстора си; скоро след като времето му за чиракуваве изтече, стана негов съдружник — и накрая, когато старият Уилът почина, пое работата в свои ръце.

Често добрите хора си споделяха, че няма жива душа, с която той да поиска да размени дума. Други, твърдяха, че когато пожелае, говори красиво, но има нещо сбъркано в произношението му. Казваха също, че е прибран човек — ако не вземаме предвид противното зеленясало езерце до фабриката, недостатъчно дълбоко дори за змиорки, просто един „развъдник на треска, помнете ми думата!“ — Произходът му беше голяма загадка. Английското име оправдаваше едната половина на родния му дом — но кой знае какъв беше произходът на майка му? Ако е била американка, той щеше да има изпъкнали скули и червеникава кожа; ако е била германка, щеше да знае немски, а сквайерът Смит твърдеше, че не го знае; ако е била французойка (наличието на жабешкото езерце ги караше да мислят за това), щеше да си проличи в приказките му. Не … не можеше да бъде друг освен холандец. Но най-странното от всичко беше, че макар винаги, когато чуеше да се говори за Холандия, да наостряше уши, когато му задаваха конкретен въпрос, излизаше, че не знае нищо за тази страна.

Както и да е — никакви писма не пристигаха от семейството на майка му в Холандия, нито пък някой някога беше виждал стария Хигз — следователно, семейството му не беше кой знае какво. Сигурно и самият Томас Хигз не беше толкова важен, колкото изглеждаше, макар че ходеше така изправен. Що се отнася до сплетниците, те заявиха, че нямат намерение да си измъчват ума с него. Следователно, Томас Хигз и работата му никога не спряха да бъдат обект на обсъждане.

Представете си тогава как се втрещиха добрите хора, когато научиха от „някой, който е бил там и с очите си е видял“, че тази сутрин малкият пощальон връчил на Хигз писмо с чуждестранен вид, а той „пребледнял като платно, втурнал се във фабриката, поговорил с един от по-възрастните работници и без да каже дори довиждане на когото и да било грабнал чантата и багажа си и потеглил, преди да отвори човек устата си, госпожо!“ Скрабз, стопанката, която му беше дала стая под наем, беше извънредно опечалена. Бедната душа, когато говореше за него, оставаше без дъх: да си напусне квартирата така внезапно, без дори ден предупреждение — такова нещо всяка жена, която не иска да я тъпчат (а, слава богу, тя не беше от тях), има пълното право да очаква — да, както казвате, дори без седмична предупредителност и без даже да каже „Много благодаря, госпожо Скрабз!“ — заради предишната й любезност, която нямаше край, макар не другите по-добре го знаят — тя ни най-малко не се държи любезно с някого, за да чака благодарственост всяка минута, направо е скандальозна, макар че този господин Хикс си платил всичко до грош, и очите й направо се просълзявали, като гледала милите му ботинки, захвърлени в ъгъла на стаята — само от това вече си личало, че не е бил на себе си, защото винаги ги оставял подредени, като солдатини, макар че, понеже два пъти им сменял подметките, може би не си струвало да ги взема.

При което милата й приятелка госпожица Скрампканз изтича в къщи, за да разкаже историята. А както всеки знае, Скрампкинзови разнасяха и най-нищожните новини от единия до другия край на улицата.

Същата вечер у госпожа Снигъм се събра комитет по разследване на случая и проведе тайно заседание над най-хубавия й порцеланов сервиз. Макар да бяха поканени само на скромен чай, количеството юридическа работа, която извършиха, беше огромно. Преди комитетът да пристъпи към ядене, сладките бяха направо изстинали. Толкова много бяха нещата, по които трябваше да поговорят, и толкова беше важно да се установи твърдо, че всеки участник винаги е бил съвсем сигурен, че с този човек ще се случи нещо необикновено, та едва към осем часа госпожа Снигъм смогна да им предложи втора чаша чай.