Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XLV
РАДОСТ В КЪЩИ

Може би се учудихте, когато разбрахте, че Раф и съпругата му са на състезанието — щяхте да се учудите още повече, ако бяхте с тях вечерта на този весел двадесети декември. Човек, видял Бринкъровата къща върху замръзналото тресавище, намусена, с изкривени като от ревматизъм стени, с покрив като нахлупена над очите широкопола шапка, никога: не би предположил какви радостни мигове преживяват вътре. А от деня навън не бе останало нищо освен ярката светла линия ниско на хоризонта. Няколко дръзки облаци пламтяха в пожар, а други, с огнени краища, вече чезнеха в падащата мъгла.

Един заблуден слънчев лъч се спускаше по пъна на върбата и крадливо се промъкваше към къщата. Сякаш чувствуваше, че хората вътре ще го приветствуват, само да стигне до тях. Стаята, в която се скри, беше толкова чиста, че повече не може, И цепнатините на покривните греди бяха излъскани. Въздухът беше изпълнен с приятна миризма. Пламтящата в огнището огромна купчина торф хвърляше, — отблясъци като безопасни светкавици по тъмните стени. Лъчът скочи последователно върху голямата кожена библия, върху малкото легло на Гретел, върху закачените на куки кухненски съдове, върху красивите сребърни кънки и цветята на ма: сатш. Откритото лице на госпожа Бринкър се озаряваше от проблясващата светлина. Гретел и Ханс, уловени за ръце, се бяха облегнали до огнището и весело се смееха, а Раф Бринкър танцуваше!

Нямам предвид, някакви пируети или чудновати подскоци — те биха били съвършено неподходящи за главата на едно семейство, — просто искам да кажа, че както си седяха и водеха приятен разговор, Раф внезапно скочи от мястото си, щракна с пръсти и се завъртя два-три пъти — както се въртят танцьорите в края на шотландските танци. После, обзет от радост, прегърна жена си и почти я повдигна от пода.

— …Ура! — викаше той. — Сетих се! Сетих се! Казва се Том Хигз! Това е името! Изведнъж ми проблясна — запиши го, сине, запиши го! Някой почука, на вратата.

Това е господин докторът — извика зарадвано госпожа Бринкър. — Боже, как минава времето!

Майката и децата се втурнаха да отворят вратата и със смях се сблъскаха.

Оказа се, че не е докторът, а три момчета — Петър ван Холп, Ламберт и Бен.

— Добър вечер, млади господа! — каза госпожа Бринкър весело и гордо, сякаш нямаше да се учуди и на посещението на самия крал.

— Добър вечер, йъфвроу — каза триото, като правеше дълбоки поклони.

„Господи — мислеше си госпожа Бринкър, докато приклякаше да прави реверанси, както се движи буталката за масло. — Добре, че в Хайделберг се научих на обноски.“

Раф се задоволи да отвърне на поздравите на момчетата с почтително кимване.

— Заповядайте, седнете, млади господа — каза госпожа Бринкър, а Гретел свенливо помести едно столче към тях. — Както виждате, столовете не достигат, но онзи до огъня е на ваше разположение, а в случай че можете да седите и на твърдо, дъбовият сандък също е удобно място. Точно така, Ханс, придърпай го.

Докато, за радост на госпожата, момчетата се разполагаха, Петър обясни от името на всички, че отивали на една сказка в Амстердам и спрели по пътя, за да върнат каишката на Ханс.

— О, мънер — възкликна искрено Ханс. — Не си е струвало труда, извинявайте.

— Какво говориш, Ханс! Можех да изчакам да дойдеш утре на работа, но исках да те посетя. Между другото искам да ти кажа, че баща ми е много доволен от работата ти — един професионален резбар едва ли би я свършил толкова добре. Искаше да украсиш и южната беседка, но му казах, че отново тръгваш на училище.

— Да, така е — намеси се развълнувано Раф Бринкър. — Ханс веднага трябва да тръгне на училище, както и Гретел.

— Радвам се да чуя това — отвърна Петър, като се обърна към бащата. — И толкова се радвам, че отново сте здрав.

— Да, млади господине, здрав съм и мога да работя повече от всякога, слава богу!

В този миг Ханс бързо написа нещо в ъгъла на остарелия от времето алманах, който бе окачен до огнището.

— Прав си, сине, запиши го. Ригз, Хигз — уви, уви! — добави объркан Раф. — Пак го забравих!

— Нищо, татко — каза Ханс. — Името вече е записано черно на бяло. Ето, погледни — може би ще си спомниш и останалото. Ако знаехме и мястото, всичко щеше да е наред.

И като се обърна към Петър, каза тихо: — Имам важна работа в града, мънер, и ако… — Дума да не става! — извика майка му и вдигна ръце. — Няма да ходиш в Амстердам сега, краката сигурно те болят от умора. Не, не, няма да е късно, ако отидеш призори.

— Ами, призори! — като ехо повтори Раф, — Не бива така. Не, Мейтйъ, трябва да отиде веднага.

За миг госпожа Бринкър като че се усъмни, че от оздравяването на Раф има полза — думата й вече не беше закон в къщата. За щастие, поговорката „кротката жена е господар на мъжа“ беше пуснала дълбоки корени в ума й и още докато размисляше, даде плодове.

— Добре, Раф — каза усмихнато тя. — Момчето е толкова мое, колкото и твое. Ах, млади господа, къщата ми е така неспокойна!

Точно тогава Петър извади дългата каишка от: джоба си. Подаде я на Ханс и каза с тих глас:

— Няма да ти благодаря, че ми услужи е това, Ханс Бринкър — момчетата като тебе не търсят благодарност. Но трябва да кажа, че ми направи голямо добро и го признавам с гордост. Едва на надбягването разбрах — добави със смях той, колко силно е било желанието ми да победя.

Ханс с радост се присъедини към смеха на Петър — така скри смущението си и даде възможност на лицето си да се поуспокои. Честните, щедри момчета като Ханс имат навика да се изчервяват толкова глупаво и неочаквано!

— Дребна работа, мънер — каза госпожа Бринкър, като побърза да облекчи сина си. — С цялата си душа момчето е искало вие да спечелите, сигурна съм.

Думите й много помогнаха.

— Ах, мънер — веднага се обади Ханс. — Още в началото усещах краката си необикновено схванати — толкова отдавна не се бях пързалял, че нямаше вероятност да спечеля.

Петър се натъжи.

— По това явно имаме различни мнения. Точно тази страна на нещата ме мъчи. Твърде късно е вече за промени, но можеш да ми направиш тази добрина и да …

Останалата част от думите си Петър произнесе толкова доверително, че не мога да я споделя. Достатъчно е да кажа, че след малко Ханс слисан се отдръпна, а Петър със засрамен вид промърмори нещо — в смисъл, че ще ги задържи, понеже той е спечелил надбягването, но че „не е справедливо“.

В този миг ван Моунън се изкашля — сякаш за да напомни на Петър, че часът на сказката наближава. Едновременно с това Бен сложи нещо на масата.

— Ах! — възкликна Петър. — Забравих другото поръчение. Сестра ти избяга толкова бързо днес, че госпожа ван Хлек не успя да й даде кутията за кънките.

Госпожа Бринкър поклати с укор глава към Гретел.

— Без съмнение, постъпила е доста неучтиво…

А тайно си мислеше, че не са много майките, който имат такива добри дъщери.

— Не, не — засмя се Петър. — Направила е точно каквото трябва — избягала е в къщи със спечелените скъпоценни съкровища… Кой не би го направил? Но да не те задържаме, Ханс — продължи той, като се обърна. Ханс обаче наблюдаваше внимателно баща си и явно беше забравил за присъствието им.

А Раф, потънал в размисъл, повтаряше на себе си: „Томас Хигз, Томас Хигз — да, това е името. Да можех да си спомня и мястото!“

Кутията на кънките беше изящно изработена от пурпурночервен марокен, със сребърни орнаменти. Дори фея да беше вдъхнала живот на мъничкото ключе или самият Дядо Мраз да беше нарисувал дантелената украса, едва ли щеше да бъде по-прекрасна. „За най-бързата“ — беше написано на капака с блестящи букви. Отвътре имаше кадифена подплата, а в единия ъгъл — марка с името и адреса на майстора.

Гретел благодари на Петър простичко, както можеше. После, радостна и смутена, като не знаеше какво да направи, вдигна капака и внимателно го заразглежда отвсякъде. „Направена е от господин Бирмингам“ — каза тя след малко, все още изнервена, като държеше кутията пред очите ей.

— Бирмингам ли? — обади се Ламберт ван Моунън. — Така се нарича един град в Англия. Дай да видя!

— Ха-ха! — засмя се той, обърнал отворената кутия към светлината на огнището. — Нищо чудно, че ти се е сторило така, но малко си сбъркала. Кутията е направена в Бирмингам, но името на майстора е написано с по-дребни букви. Хъм! Толкова са дребни, че не мога да го разчета!

— Дай ми да се опитам — каза Петър, като се протегна през рамото му. — А, приятел, съвсем ясно се виждат. Ето: Т … о …

— Видя ли! — победоносно извика Ламберт. — Нали можеше лесно да ги прочетеш? Да чуем: Т, о — и какво?

— Т… о … Ами да, Томас Хигз — отговори Петър, доволен, че най-после го е разчел. После, усетил, че са започнали да се държат прекалено свободно, се обърна към Ханс.

И пребледня! Какво им ставаше на тези хора? Раф и Ханс се бяха изправили и го гледаха с радостно изумление. Гретел не беше на себе си. Госпожа Бринкър, с незапалена свещ в ръката, тичаше из стаята и викаше: „Ханс! Ханс! Къде ти е шапката? Господин доктора… Господин доктора …“

— Бирмингам! Хигз! — възкликна Ханс. — Нали „Хигз“ казахте? Намерихме го! Трябва да тръгвам!

— Нали разбирате, млади господа — задъхано говореше майката, грабвайки шапката на Ханс от леглото. — Нали разбирате, ние го познаваме, той е нашият, не, не че е нашият… искам да кажа … а, Ханс, веднага трябва да отидеш в Амстердам!

— Довиждане, господа — задъхано изрече Ханс, грейнал от внезапна радост. — Довиждане! Извинете ме, трябва да вървя. Бирмингам — Хигз; Хигз — Бирмингам — и като грабна шапката от майка си и кънките си от Гретел, се втурна навън…

Какво можеха да си помислят момчетата, освен че цялото семейство Бринкър внезапно се е побъркало!

Смутено си взеха довиждане и се готвеха, да излязат; когато Раф Бринкър ги спря.

— Този Томас Хигз, млади господа, е един човек.

— Аха! — възкликна Петър, напълно уверен, че Раф е най-лудият от всички.

— Да, един човек… един приятел. Смятахме го за мъртъв. Надявам се, че това е същият човек. Англия казахте, нали?

— Да, Бирмингам — отвърна Петър, — Трябва да е английският град Бирмингам.

— Познавам този човек — каза Бен, обръщайки се към Ламберт. — Фабриката му е на по-малко от четири мили от нашата къща… странен човек — говори не повече от затворена мида… изобщо не прилича на англичанин. Често съм го срещал — има големи очи и е тъжен на вид. Веднъж ми направи красива кутия за моливи, която подарих за рождения ден на сестра си Джени. Прави джобни бележници, калъфи за телескопи — всякакви работи от кожа.

Понеже това беше казано на английски, естествено ван Моунън го преведе, за да го чуят всички, които засягаше, и междувременно забеляза, че нито Раф, нито съпругата му изглеждаха твърде нещастни, макар че Раф трепереше, а очите на жената плуваха в сълзи.

Може да не се съмняваме, че докторът чу всяка дума от тази история, когато по-късно същата вечер докара с каретата си Ханс.

— Тримата млади господа отдавна си отидоха — каза госпожа Бринкър, — но е твърде възможно, ако побързате, да ги срещнете на връщане от сказката — на нещо такова отиваха.

— Вярно — каза Раф и кимна с глава. — Жена ми винаги е имала право. Няма да е зле да се срещнете с младия англичанин, мънер, преди да е забравил за Томас Хигз — името е доста странно, нали виждате? Човек изобщо не може да го запомня. Дойде ми наум внезапно, сякаш ме удариха с чук, и момчето ми го записа. Ах, мънер, на ваше място бих побързал да поговоря с англичанчето — той е виждал сина ви много пъти, само си помислете!

Госпожа Бринкър подхвана нишката на разтвора.

— Ще намерите момчето лесно, мънер, защото е заедно с младия господин ван Холп; косата му на челото е къдрава, както е на чужденците, а ако го чуете да говори, говори високо и припряно, само че на английски — но това няма да попречи на ваша милост.

Докторът вече беше повдигнал шапка, за да си вземе довиждане. С разведрено лице той промърмори нещо в смисъл, че много подхождало на младия хитрец да приеме това отвратително английско име; нарече Ханс „синко“ — от това младежът се почувствува на върха на щастието; и излезе от къщата без особени церемонии — като имаме предвид какъв голям учен беше.

Недоволният кочияш се утешаваше, като си говореше на глас по пътя за Амстердам. Тъй като докторът се беше разположил на безопасно разстояние и не можеше да чуе нито дума, моментът беше много подходящ за кочияша. Той говореше ужасни неща за хората, които никак не ги е грижа за другите и на които непрекъснато им трябва карета — по десет пъти на нощ.