Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА XLIV
НАДБЯГВАНЕТО

Най-после настъпи двадесети декември и донесе със себе си истинската зима. Цялата равнина беше огряна от топло слънце. То опита силите си върху езерото, канала и реката, но ледът само проблясваше упорито, без да дава признаци за стопяване. Дори ветропоказателите бяха замрели, за да наблюдават гледката. Поради това вятърните мелници имаха почивен ден. Почти цялата изминала седмица се бяха въртели чевръсто — а сега, останали без дъх, лениво се поклащаха в бистрия, неподвижен въздух. Няма мелница, която да работи, ако ветропоказателите мързелуват.

Този ден хората не мелеха, не стриваха, не пресяваха. Това бе добре дошло за мелничарите от околностите на Брук. Доста преди пладне те решиха „да свият платната“ и да отидат на надбягването. Всички щяха да бъдат там — по северната страна на замръзналата Ей вече се бяха разположили нетърпеливи зрители — новината за голямото състезание беше обходила околността. Празнично облечени мъже, жени и деца се трупаха на определеното място. Някои бяха с кожени палта, с дебели пелерини и шалове; други — допитали се до усета си, а не до календара, бяха облечени така, както през-октомври.

За надбягването бяха избрали безупречно равна ледена повърхност недалече от Амстердам, на големия ръкав на Зюдерзее — който холандците бяха нарекли (както може да се предполага) Ей — „окото“. Пристигаха граждани на големи тълпи. Случайните посетители също бяха намерили, че това е удобен случай да видят нещо интересно. Много селяни от север разумно бяха избрали двадесети декември за ден, когато да направят следващите си покупки в града. Сякаш всички — стари и млади, — които имаха на разположение средство за придвижване, бързаха за там на колела, кънки или просто на здравите си крака.

Пристигаха с карети знатни господа, облечени като французи, току-що излезли по парижките булеварди; малки питомци от амстердамеките сиропиталища; момичета от католическия дом за сираци — облечени в траурно-черни рокли, с бели ленти в косите; момчета от градския приют за душевно болни, с черни панталони и къси палячовски палта.[1] Имаше старомодно облечени мъже — с накривени шапки и кадифени панталони до колената; старомодно облечени дами в колосани, издути поли и корсажи от бляскав брокат. Придружаваха ги слуги, понесли грейки за крака и пелерини. Имаше селяни, облечени във всевъзможни холандски носии; свенливи момци в дрехи с медни закопчалки; простодушни селски моми, прибрали лененорусите си коси под сърмени кърпи; жени с дълги тесни престилки, твърди от бродериите по тях; други — по челата с къси къдрици, завити като тирбушони; жени с бръснати глави и плътно прилепнали шапчици; жени с раира-ни поли и шаячни шапки. Мъже с дрехи от кожа, от домоткани платове, от кадифе или от сукно; граждани в типично европейско облекло и граждани с къси жакети, широки панталони и островърхи шапки.

Имаше и красиви фризландски девойки с дървени обувки и поли от груб плат, на главите с венци от чисто злато, завършващи на слепоочията със златни розетки, украсени със стогодишни дантели. Някои носеха златни гердани, медальони и обеци. Голяма част се беше задоволила с позлатени или даже с пиринчени накити, но не бяха рядкост фризландките, украсили венците си с цялото семейно съкровище. В този ден не една селска девойка носеше на главата си злато, равняващо се на две хиляди гулдена.

Тук-таме из тълпата се виждаха селяни от остров Маркен, обути в кломпени, с черни чорапи и възможно най-широките панталони; както и жени от Маркен — с къси сини поли и черни жакети, с весели бродерии на гърдите. Те носеха червени наръкавници, бели престилки и шапчици като епископски митри върху златистите коси.

Видът на децата често беше така необичаен и странен, както и на възрастните. Накратко, една трета от тълпата като че ли беше направо слязла от платната на някой холандски музей.

Сякаш имаше поне по един представител от всеки холандски град: водоносачи от Утрехт, сиренари от Хоуда, грънчари от Делфт, ракиджии от Схкдам, шлифовачи на диаманти от Амстердам, търговци от Ротердам, продавачи на сушена херинга и дори двама сънливи пастири от Тесел.[2] Всеки мъж си имаше лула и пунгия. Някои, може да се каже, носеха „пълната екипировка на пушача“: лула, тютюн, шило за почистване, сребърна мрежичка да покриват огнището на лулата и кутия силен серен кибрит.

Не забравяйте, че са редки случаите, в които истинският холандец е без лулата си. Може да стане така, че за миг да престане да диша, но ако забрави за лулата си, значи е на смъртно легло. Но тук нямаше такива тежки случаи. Отвсякъде се носеха кълба дим. Колкото по-фантастични форми имаше кълбото, толкова по-кротък и сериозен беше пушачът.

Погледнете онези момчета и момичета на кокилите! Добро хрумване. Така виждат над главите и на най-високите. Необичайно е да гледаш тези малки фигури във въздуха, понесени от невидими нозе. Изражението на топчестите им лица е толкова решително, че не е чудно, дето старите господа с болни крака нервничат, примигват и треперят, когато малките дългокраки чудовища минават край тях.

В някои книги ще прочетете, че холандците са тихи хора — наистина обикновено са такива, но ослушайте се: чували ли сте някога подобен грохот? Създаден все от човешки гласове — всъщност, и конете помагат малко, и цигулките жалостиво скърцат (колко ли ги боли, когато ги настройват!) — но главното множество звуци идват от огромния vox humana, който принадлежи на тълпата.

Едно чудато малко джудже с тежка кошница, което непрекъснато снове сред хората, също доста помага. Над всички други шумове се чува пронизителният му вик: „Лули и тютюн!“

 

Друго момче — негов брат, — по-голямо на ръст, но явно по-малко на години, продава понички и бонбони. То призовава всички хубави деца, от близо и далече, да дойдат бързо, преди сладкишите да са свършили.

Вие познавате доста от присъствуващите зрители. Горе в онзи павилион, издигнат на края на леда, се намират някои хора, които сте виждали съвсем скоро. В центъра е мадам ван Хлек. Спомняте си, че тя има рожден ден, затова заема почетно място. Там е и мънер ван Хлек — лулата му от морска пяна не е сраснала с устните му, само така изглежда. Там са дядото и бабата, които срещнахте на празника на свети Никлас. При тях са и всички деца. Времето е толкова меко, че са довели дори бебето. Клетото малко същество е увито почти като египетска мумия, но радостно гука, а когато свири оркестърът, в такт весело сгъва и разгъва ръцете си, на които има ръкавички.

Дядото — с лула, очила и кожен калпак, представлява прекрасна гледка с бебето на колене. Застанала високо върху покритата с навес платформа, групата наблюдава всичко наоколо. Не е за чудене, че дамите гледат с доволство гладкия като стъкло лед: когато си опрял крака не на скамейка, а на грейка, можеш да се чувствуваш удобно дори ако седиш до Северния полюс.

С тях има един господин, който по нещо прилича на свети Никлас — какъвто го видяха децата от семейство вая Хлек на пети декември. Но светията имаше дълга бяла брада, а това лице е гладко като ябълка. Негово светейшество беше по-закръглен (между нас казано, беше си сложил и два напръстника в устата), а бузите на този господин без съмнение не бяха издути. Значи, не беше свети Никлас. Недалече, в съседния павилион, седяха ван Холпови със сина си и семейството на дъщеря си от Хага. Сестрата на Петър не е човек, който забравя обещанията си. Донесла е букети от изключителни парникови цветя, предназначени за победителите.

Тези павилиони, както и другите край тях, бяха издигнати същата сутрин. Онзи, във формата на полукръг, където се намира семейството на ван Корбес, е много красив и доказва, че холандците са големи майстори на шатрите, но на мене ми харесва най-много павилионът на ван Хлекови — централният — на червени и бели ивици, окичен с вечнозелени клонки.

В павилиона със сините знамена са се разположили музикантите. Приличните на пагоди къщички, украсени с миди и разноцветни ленти, са трибуните на съдиите, а онези колони и стълбове за знамената върху леда бележат границите на пистите. Двете бели колони, обвити със зеленина, чиито върхове са свързани с дългото, развяващо се парче плат, са отправната точка. Онези стълбове на половин миля от тях са поставени в краищата на граничната линия, която е прорязана толкова дълбоко в леда, че кънкьорите да я различават, но без да им пречи, когато завиват обратно към старта.

Въздухът е толкова бистър, че колоните и стълбовете не изглеждат на такова голямо разстояние, на каквото са. Разбира се, трибуните на съдиите са малко по-близо до тях от другите.

Половия миля на леда — ако времето е като сега — в крайна сметка е малко разстояние, особено когато е оградено от живата стена на зрителите.

Музиката засвири. Мелодията сякаш се радваше, че се лее на воля. Цигулките бяха забравили за мъченията си, всичко звучеше хармонично. Ако не гледаш към синята шатра, ти се струва, че музиката се разнася от слънчевата светлина — толкова е безкрайна и радостна. Едва когато съзреш сериозните лица на музикантите, осъзнаваш истината.

А къде са кънкьорите? Всички са се събрали край белите колони. Представляват красива гледка.

Четиридесет момчета и момичета в живописни дрехи се носят бързо като електрически ток насам-натам или минават по двама, по трима; поздравяват се, бъбрят и си шепнат до забрава — така ликува младостта.

Няколко по-предпазливи благоразумно затягат каишките си, друга застават на един крак, лицата им са зачервени и разтревожени; внезапно слагат съмнителната кънка напряко на коляното си, разклащат я за проверка и отново се втурват напред, Всички до един са завладени от духа на движението. Не могат да стоят на едно място. Кънките са станали неделима част от тях и като че ли всеки кънкьор е омагьосан.

Холандия наистина е страната на кънкьорите. Къде другаде почти всяко момче и момиче може да прави върху леда такива чудеса, които биха събрали цяла тълпа, ако ставаха в някой парк? Погледнете Бен. Досега не го бях забелязала. Той направо изумява местните жители — а това не се случва често в Нидерландия. Пази си силите, Бен, скоро ще ти потрябват. Ето, и други момчета се опитват. Вече надминават Бен. Навсякъде скачат, летят във въздуха, въртят се — като че са от каучук. Подвиг след подвиг. Онова момче с червената шапка сега е цял лъв: гърбът му е като часовникова пружина, тялото му — като корк; не, като желязо е, иначе щеше да се счупи на две. Сега е птица, пумпал, заек, тирбушон, елф, жива топка — и всичко това в един миг. Гледате го, че се изправя, а той вече се навежда; когато го видите наведен, вече се е изправил. Хвърля ръкавицата си на леда и се премята, когато я вдига. Без да спре, грабва шапката от главата на слисания Йакоп Поот и отново му я нахлупва „отзад напред“. Зрителите викат „ура“ и се смеят. Глупаво момче! Под нозете ти е арктическо време, но над главата ти климатът е повече от умерен. От челото ти вече се стичат големи капки пот. Макар да си изключителен кънкьор може да загубиш състезанието.

Един френски пътешественик с бележник в ръка вижда, че нашият английски приятел Бен си купува поничка от брата на джуджето и я изяжда. Тогава записва в бележника си, че холандците ядат на огромни хапки и че всички те обичат картофи, варени в меласа.

Близо до белите колони има няколко познати лица. Там са Ламберт, Лудвиг, Петър и Карл — невъзмутими и в добра спортна форма. Недалече е и Ханс. Очевидно се кани да вземе участие в надбягването, защото си е сложил кънките — същият чифт, който продаде за седем гулдена. Скоро след това беше започнал да подозира, че кръстницата-фея е тайнственият „приятел“, който ги купи. Като се увери, смело я обвини в това деяние, а тя, понеже знаеше добре, че е изхарчила всичките си малки спестявания за тази покупка, нямаше очи да отрича. И така, отново чрез кръстницата-фея той спокойно успя да си ги откупи. Ето защо Ханс ще вземе участие. Карл недоволствува повече от всякога, но тъй като в надбягването ще участвуват още три селянчета, Ханс не е сам.

Двадесет момчета и двадесет момичета. Последните вече са застанали отпред и се готвят за старта, тъй като ще се състезават първи. Между тях са Хилда, Рихи и Катринка; две-три момичета бързо се навеждат, за да потегнат за последен път ремъците. Чевръсто потропват, за да се уверят, че всичко е наред. Хилда разговаря приятелски с едно грациозно малко същество с червено палтенце и нова кафява пола. А, това било Гретел! Колко различна изглежда с тези хубави обувки, с полата и новата шапка. И Ани Боуман е там. Дори сестрата на Йансон Коли е допусната, но за самия Йансон организаторите са гласували против, защото е убил щъркела и защото миналото лято са го хванали да краде яйца от едно птиче гнездо — по холандските закони това е престъпление.

Нали разбирате, този Йансон Колп беше… Но не мога да ви разкажа историята точно сега. Надбягването ще започне всеки миг.

Двадесет момичета застават в редица. Музиката спира.

Един човек, когото ще наречем „глашатая“, се изправя между колоните и първата съдийска трибуна и прочита на висок глас правилата:

„Момичетата и момчетата ще се състезават последователно, докато едно момче и едно момиче не победи два пъти. Ще потеглят в редица от свързаните колони и ще се пързалят до линията на стълба, после ще завият обратно до началната точка. По този начин при всеки пробег ще изминават по една миля.“

От съдийската трибуна развяват знаменце. Мадам ван Хлек се изправя в павилиона си. Навежда се напред, с бяла кърпичка в ръка. Когато пусне кърпичката, един тръбач ще даде сигнал за старт.

Кърпичката полита към земята. Чувате ли? Потеглиха.

Не, върнаха се обратно. Не били в редица, когато минавали край съдийската трибуна.

Повтарят сигнала. Отново потеглят. Този път няма грешка. Ех, колко бързо летят!

За миг множеството притихва и наблюдава — погълнато от вълнение, стаило дъх.

От редиците на наблюдателите се раздават приветствени възгласи. Ура! Начело са пет момичета. Кой полетява обратно, достигнал граничната линия? Не се вижда. Мярка се нещо червено, до него прелетява нещо синьо, а още по-наблизо — нещо жълто. Зрителите от по-отдалечената страна напрягат очи и съжаляват, че не са заели място по-близо до стълбовете.

Отново се чува вълната от приветствени възгласи. Сега вече виждаме. Начело е Катринка!

Тя минава край павилиона на ван Холпови, следващият е на ван Хлекови. Наведената фигура, която гледа оттам, е като магнит. Хилда прелетява край Катринка и когато минава край майка си, маха с ръка. Още две момичета приближават, профучават като стрели. Какво е това червено и кафяво, което проблесна? Ура, това е Гретел! И тя маха с ръка, но не към украсения павилион. Тълпата я приветствува, но тя чува само гласа на баща си: „Браво, малка Гретел!“ Скоро Катринка с весел смях прелетява край Хилда. Напредва момичето в жълто. Надминава всички — всички освен Гретел. Съдиите се навеждат напред, но не вдигат поглед от часовниците си. Възгласи изпълват въздуха — колоните сякаш се клатят. Гретел е минала под тях. Тя печели.

„Гретел Бринкър — една миля“ — вика глашатаят.

Съдиите кимат. Всеки записва нещо на дъсчицата, която държи в ръка.

Докато момичетата почиват (някои се тълпят развълнувано около уплашената малка Гретел, някои стоят настрани високомерно), момчетата застават в редица.

Този път кърпичката пуска мънер ван Хлек;. Тръбачите изсвирват оглушително. Момчетата потеглят. Вече са на половината път. Случвало ли ви се е да видите някога подобно нещо?

В един миг се замяркаха триста крака. Но нали момчетата са двадесет? Няма значение, бъдете сигурни, че краката бяха стотици! А къде са сега? Такъв шум се вдига, че човек се слисва. На какво се смеят хората? А, на дебеланкото на опашката. Погледнете как кара! Погледнете! Още миг, и ще падне. Не няма. Чудно ми е усеща ли, че е останал сам — другите момчета са почти на граничната линия. Да, усеща. Спира! Изтрива почервенялото си лице. Сваля шапката си и се оглежда. По-добре е да се откаже с чест. Този сърдечен, внезапен смях му спечели стотици приятели. Клетият Йакоп Поот!

Доброто момче е вече сред зрителите, вперило като тях нетърпелив поглед.

Облак от ситни пръски излита изпод краката на кънкьорите, когато стигат до стълбовете и завиват обратно.

Приближава нещо черно — ясно е само, че това е едно от момчетата. Докоснало се е до клапата на vox humana — тълпата направо реве. Момчетата приближават — виждаме една червена шапка. Ето го Бен … ето го Петър … ето го и Ханс!

Начело е Ханс! Младата мадам ван Хент едва не смачка цветята в ръцете си — толкова е била сигурна, че Петър ще бъде първи. Втори е Карл Схомъл, после Бен и момчето с червената шапка. Другите ги следват плътно. Измежду тях напред се втурва една висока фигура. Отминава „червената шапка“, отминава Бен, после и Карл. Сега се надбягва редом с Ханс. Мадам ван Хент стаява дъх.

Това е Петър! Петър е начело! Но Ханс профучава край него. Очите на Хилда се пълнят със сълзи. Петър трябва да победи. Очите на Ани гордо проблясват. Гретел наблюдава, стиснала ръце — още четири размаха, и брат й ще стигне до колоните.

Стигна до тях! Но до тях стигна и младият Схомъл — секунда преди него. В последния миг Карл събра всичките си сили, профуча напред и задника целта.

„Карл Схомъл — една миля!“ — вика глашатаят.

След малко мадам ван Хлек отново се изправя. Падащата кърпичка сепва тръбата; гласът на тръбата, подобно лък, изстрелва напред двадесетте момичета.

Гледката е красива, но не е възможно да я наблюдаваме дълго преди да успеем да ги разпознаем, те се загубват в далечината. Този път се движат вкупом — и когато, достигнали стълба, се понасят обратно, трудно е да се каже коя ще достигне първа колоните. Сред първите има и нови лица: светнали от вълнение, незабелязани досега. Катринка и Хилда са там, обаче Гретел и Рихи са на опашката. Гретел забавя ход, но когато Рихи я отминава, изтръгва се отново напред. Сега са вече почти до Катринка. Хилда все още има преднина, тя е почти „пристигнала“. Откакто полетя при звука на тръбата, не се е спряла — продължава да се носи като стрела към целта. Приветствени викове изпълват въздуха. Петър мълчи, но очите му светят като звезди. „Ура! Ура!“

Отново се чува гласът на глашатая: „Хилда ван Хлек — една миля!“

През тълпата шумно преминава одобрителен шепот — по пътя ой той подхваща музиката, докато се сливат в един звук, който пулсира радостно и ритмично в дълбините. Когато размахват знамето, всичко стихва.

Отново тръбата прозвучава със страшна сила, Отзява момчетата, както вятърът — плявата. „Плява“ с тъмен цвят и доста едричка, да си призная. Тя се завърта около стълба и полита още по-бързо сред приветствия и викове по пътя си. Започваме да различаваме приближаващите. Този път три момчета имат преднина — и трите рамо до рамо: Ханс, Петър и Ламберт. Не след дълго Карл се изскубва от групата и профучава напред. Лети, Ханс, лети, Петър, не позволявайте отново да победи Карл. Карл — заядливият, Карл — грубият. Ван Моунън изостава, но вие както винаги сте силни. Ханс или Петър, Петър или Ханс — кой е по-достоен? Обичаме ги и двамата. Почти не ни е грижа кой е по-бързоног, — Хилда, Ани и Гретел, седнали на дългата червена пейка, не могат повече да се сдържат. Окачат на крака — толкова са различни, а вълнението им е еднакво. Хилда веднага сяда отново — никой да не разбере колко е заинтересувана, да не разбере колко е разтревожена, как е изпълнена с едничка надежда. Тогава затвори очи, Хилда — скрий лицето си, обляло от радостта. Победител е Петър.

„Петър ван Холп — една миля!“ — вика глашатаят.

Както и преди, докато съдиите си водят бележки, се чува възбудено жужене и музика, пулсираща всред гълчавата — но има някаква разлика. Неголяма тълпа се е скупчила около нещо до колоните. Карл е паднал. Не се е ударил, макар че е малко уплашен. Ако не беше толкова намусен, щеше да намери доста съчувствие в тези жалостиви сърца. Но при това положение в мига, когато се изправя на крака, те забравят за него.

Сега на момичетата им предстои третата миля.

Каква решителност има в девойчетата, когато застават в редица! Някои са сериозни от чувство за отговорност, други се усмихват полустеснително, полупредизвикателно, но всички са обзети от дух на непоколебимост.

Тази трета миля може да реши надбягването. Но все пак, ако не победи нито Гретел, нито Хилда, останалите също имат шанс да спечелят сребърните кънки.

Всяко момиче изпитва чувството, че този път ще измине разстоянието за половината време. Как само потропват, за да пробват кънките си, как неспокойно опипват всяка каишка — и как накрая се изправят, до една вперили очи в мадам ван Хлек!

Тръбата отново прозвънтява в тях. Разтреперани от вълнение, те се устремяват напред — приведени, но пазещи съвършено равновесие. Всеки светкавичен замах изглежда по-голям от предния. Сега те леко се носят в далечината.

Отново очите се напрягат в очакване, отново звучат викове и приветствия, отново! преминава вълнуваща тръпка, когато след няколко мига четири-пет фигури, откъснали се напред, бързат обратно, все по-близо и по-близо до белите колони.

Коя е първа? Нито Рихи, нито Катринка, Ани или Хилда, нито момичето в жълто — първа е Гретел. Гретел — най-бързият въздушен дух, който някога е летял на кънки. Предишното надбягване тя просто се забавляваше, а сега е сериозна, нещо в нея решително я кара да победи. Подвижната фигурка не прави усилия, но е неудържима — докато достига целта!

Напразно глашатаят повишава глас — нищо не се чува. Няма да им съобщи новост — новината вече гърми сред тълпата: Гретел печели сребърните кънки!

Като птичка тя летеше по леда, като птичка плахо и изненадано се оглежда наоколо. Мечтае да се втурне към закътания ъгъл, където стоят баща й и майка й. Но до нея е Ханс, момичетата също са се струпали. Добрият и весел Хилдин глас звучи в ушите й. От този миг никой няма да я презира. Гъсарка или не, Гретел е призната за Кралица на кънките!

С неподправена гордост Ханс се обръща да види дали Петър ван Холп наблюдава победата на сестра му. Петър изобщо не гледа към тях. Той е коленичил, навел е разтревоженото си лице и припряно оправя каишката на едната си кънка. Ханс веднага отива при него.

— Беда ли се е случила, мънер?

— А, Ханс, ти ли си? Да, свърши се със забавлението. Исках да затегна каишката — да направя нова дупка, — но този ужасен нож почти я сряза на две.

— Мънер — каза Ханс, като междувременно свали едната си кънка, — ето ви моята каишка!

— Не мога да я взема, Ханс Бринкър извика Петър, като го погледна, — макар да ти благодаря горещо. Иди си на мястото, приятелю, след миг ще прозвучи тръбата!

— Мънер. — умоляващо прошепна Ханс. — Нарекохте ме ваш приятел. Вземете каишката, по-бързо! Няма минута за губене. Няма да се пързалям този път — наистина не съм във форма. Трябва да я вземете! — И Ханс, глух и сляп към всякакви протести, промуши каишката в кънката на Петър и настояваше да си я сложи.

— Хайде, Петър — чу се гласът на Ламберт от редицата. — Чакаме те!

— Заради майка ви — умоляваше го Ханс. — Побързайте! Тя ви прави знак да отидете при кънкьорите. Ето, кънката е почти сложена, бързо, закопчайте я! Нямаше вероятност да спечеля. Надпреварата е между младия господин Схомъл и вас.

— Ти си благороден човек, Ханс! — извика Петър, подчинявайки се най-после. Скочи на мястото си точно когато бялата кърпичка падна на земята. Тръбата проехтя — високо, ясно и звънливо.

Момчетата потеглиха.

— Погледнете ги! — извика един як старец от Делфт. — Тези амстердамски младежи надминават всички очаквания!

Наистина, погледнете ги. Всеки от тях е един крилат Меркурий. Каква ли цел преследват така лудо? Ах, да — тичат подир Петър ван Холп. Той е бързоног беглец от Олимп. Меркурий и свитата му крилати братовчеди го гонят по петите. Ще го хванат! Сега беглецът е Карл — преследването става ожесточено; начело е Бен!

Гонещите се завиват обратно, скрити в облак пръски. Облакът приближава. Кого гонят сега? Самият Меркурий — Петър, Петър ван Холп. Бягай, Петър — Ханс те гледа. Изпраща цялата си бързина и сила в твоите крака. Майка ти и сестра ти са пребледнели от очакване. Хилда трепери и не смее да вдигне очи. Бягай, Петър! Тълпата не е полудяла — тя само те приветствува. Преследвачите са по петите ти! Докосни бялата колона — тя ти дава знак, олюлява се пред тебе, тя …

Ура! Ура! Петър спечели сребърните кънки!

„Петър ван Холп!“ — вика глашатаят. Но кой го чува? „Петър ван Холп!“ — викат стотици гласове, защото той е любимецът на околността. Ура! Ура!

Музиката обаче е твърдо решена да я чуят. Отначало засвирва игрива мелодия, после тежък марш. Зрителите, разбрали, че предстои нещо ново, благоволяват да слушат и гледат.

Кънкьорите се нареждат в колона. Петър, най-високият, е отпред. Гретел — най-дребната от всички — е на опашката. Ханс, който е взел назаем каишка от момчето с поничките, е в началото на колоната.

На брега, срещу павилиона на ван Хлекови, поставят на равни разстояния три весело украсени арки.

Пързаляйки се бавно, съвсем в такт с музиката, момчетата и момичетата се придвижват напред, водени от Петър. Красиво е яркото шествие, което леко се плъзга по леда като живо същество. Извива се, огъва се, проточва се грациозно между арките — накъдето го поведе „главата“ — Петър, — „тялото“ я следва. Понякога се насочва право към централната арка, после, сякаш обзето от внезапен подтик, се обръща и се увива около първата арка; после бавно се развива, снишава се и извивайки се бързо като змия, пресича реката и се проточва по цялата си дължина през най-далечната арка.

Когато музиката свиреше бавно, шествието сякаш пълзеше като уплашено; когато засвири оживено, съществото се втурна напред със скок, бързо се запровира през арките, навиваше се на кълбо, усукваше се, огъваше се, без да променя формата си, докато пронизителният вик на тръбата не се издигна над музиката — тогава то внезапно се превърна в момчета и момичета, застанали в двоен полукръг пред павилиона на мадам ван Хлек.

Петър и Гретел са в средата — пред останалите. Мадам ван Хлек тържествено се изправя. Гретел трепери, но чувствува, че трябва да вдигне очи: към красивата дама. Не чува какво казва тя — такова жужене е наоколо. Мисли си, че трябва да се опита да направи поклон, както се покланя майка й на господин доктора, но изведнъж в ръката м слагат нещо лъскаво и тя извиква от радост.

После се осмелява да се огледа. И Петър държи нещо в ръце. О, какъв блясък! — извиква тя и ехото прозвучава, докъдето поглед стига: „О, какъв блясък!“

А сребърните кънки искрят на слънцето и хвърлят светли отблясъци върху две щастливи лица.

Мъвроу ван Хент изпраща букетите си по един малък посланик. Един за Хилда, един за Карл, а другите два за Петър и Гретел.

При вида на цветята Кралицата на кънките вече не може да се владее. Със светнал благодарствен поглед тя слага кънките и цветята в престилката си, притиска я до гърдите си и се втурва да търси баща си и майка си в разпръскващата се тълпа.

Бележки

[1] Това е съвсем вярно. Обличат момчетата и момичетата от това заведение в дрехи на червени и черни карета. С такива ярки облекла децата са донякъде ограничени да правят пакости, когато вървят из града. Този приют е удобно убежище на няколкостотин момчета и момичета. Холандия е страна, известна с благотворителните си заведения. Б. а.

[2] О-в в Северно море Б. пр.