Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XXII
В „ЧЕРВЕНИЯТ ЛЪВ“ СТАВА ОПАСНО

Когато се върнаха в странноприемницата, за радост на момчетата там пламтеше огън. Първа беше групата на Карл. Скоро пристигнаха и Петър и Йакоп. Напразно бяха разпитвали за д-р Букман. Установиха само, че сутринта са го виждали в Харлем.

— А да е в Лейдън, според мене е невъзможно — беше казал на Петър съдържателят на „Златният орел“. — Когато е в града, той винаги отсяда тук. Досега тези, които искат да се консултират, щяха да са се стълпили пред вратата. Само какви глупаци са хората!

— Наричат го велик хирург — каза Петър.

— Да, най-великият хирург в Холандия. Но какво от това? Нямало друг в света, който да тъпче с хапове и да реже с нож като него! Като мечка се държи. Миналия месец ей тук на това място, ме нарече свиня — пред трима клиенти!

— Не може да бъде! — възкликна Петър с престорено учудване и възмущение.

— Да, господине. Свиня! — повтори съдържателят, като с обиден вид дърпаше от лулата. — Ако не плащаше добри пари и не привличаше клиенти тука, бих предпочел да го видя във Влейтския канал, отколкото да му дам подслон.

Може би стопанинът усети, че говори прекалено-откровено с един непознат или пък видя, че Петър се мъчи да прикрие усмивката си, защото добави рязко:

— Е, казвай, какво друго ти трябва? Вечеря? Легло?

— Не, господине. Просто търся доктор Букман. — Търси го където искаш. В Лейдън не е.

Но Петър не се разколебаваше толкова лесно. След като чу още няколко груби думи, той успя да получи разрешение да остави бележка на известния хирург — по-скоро закупи от „дружелюбния“ собственик привилегията да я напише на място и обещанието, че ще бъде своевременно доставена, когато пристигне д-р Букман. Постигнали това, Петър и Йакоп се завърнаха в „Червеният лъв“.

Странноприемницата била някога хубава къща, дом на богат бърхър[1], но когато остаряла и се разнебитила, минала през много ръце и накрая се превърнала в собственост на мънер Клеф. Той обичаше да казва, загледан в опушените, попукани стени: „Поправи я, боядисай я, и в Лейдън няма да има по-красива къща.“ Беше шестетажна. Първите три етажа бяха еднакво широки, но различно високи, а останалите три бяха под огромния висок покрив — всеки по-малък от предишния, както се смаляват стъпалата на двойните дървени стълби — докато най-горният се изгубваше в една точка. Покривът беше направен от къси лъскави плочи, а прозорците с малките стъкла сякаш бяха безредно пръснати по фасадата без ни най-малко да се взема под внимание външният вид. Холът на партерния етаж обаче беше радостта и гордостта на стопанина. Там той никога не казваше любимите си думи: „поправи и боядисай“, защото всичко беше в най-добро състояние, по холандски чисто и подредено. Но нека мислено се приготвим да надникнем вътре.

Представете си огромна празна стая с под, който сякаш е направен от квадрати, изрязани от гледжосани пръстени съдове — едно жълто парче, после едно червено и така нататък, докато заприлича на голяма шахматна дъска. Представете си дузина дървени столове с високи облегалки, наредени наоколо; и голяма дълбока камина, светнала от пламтящия огън, умножен стократно в отблясъците върху лъскавия метален триножник, подпрял дървата. Подът и стените на огнището са кахлени, на тавана, също кахлен, е изписана мъдра холандска мисъл, а най-отгоре, високо над главите, има тясна полица, където са сложени блестящи месингови свещници, огнива за лула и кутийка с прахан. После ще съзрете в единия край на стаята три чамови маси, а в другия — шкаф и елов бюфет. Бюфетът е пълен с чаши, чинии, лули, халби, пръстени и стъклени шишета, а в единия му край стои на стража буренце с месингови обръчи, изправено на дълги подпори. Всичко е донякъде потъмняло от тютюневия дим, но иначе е изчистено — доколкото е възможно — със сапун и пясък.

А сега си представете двама одржмани, опърпани мъже с дървени обувки — седнали до пламтящото огнище, обгърнали коленете си с ръце, те пушат къси, огризани лули; мънер Клеф, облечен в кожени панталони до колената, с плъстени обувки и зелен жакет — повече широк, отколкото дълъг, да върви чевръсто, с тежка стъпка насам-натам; накрая хвърлете в ъгъла цял куп кънки и сложете шест уморени, добре облечени момчета в различни пози върху дървените столове и така пред вас ще се появи трапезарията на „Червеният лъв“ точно каквато беше в девет часа вечерта на шести декември 184… година. За вечеря отново имаше сладкиш с джинджифил, парчета холандска наденица, ръжен хляб, поръсен с анасонови семенца, туршия, шише утрехтска вода и кана с доста странно кафе. Момчетата бяха така изгладнели, че приеха добре всичко, което им бе поднесено, и обявиха, че е отлично. Бе[???] правеше гримаси, но Йакоп заяви, че никога не се е хранил толкова добре. След като известно време разговаряха и се смяха, и си преброиха парите, за да разрешат появилия се спор относно разходите, по командата на капитана отрядът потегли към леглата, а пътя им „разчистваше“ едно момче с омаз-нени дрехи, само че вместо брадва държеше кънки и свещ.

Единият от неприятните мъже край огъня се затътри към бюфета и тъкмо поръчваше чаша бира, когато Лудвиг, който вървеше последен, прекрачваше прага.

— Не ми се нравят очите на тоя човек — прошепна той на Карл. — Прилича на пират или кой знае на какво.

— Прилича на стара баба — отговори презрително полузаспалият Карл.

Лудвиг неловко се засмя.

— Дали е баба, не знам — прошепна той, — но ти казвам: прилича съвсем на мъжете от онази картина.

— Пфу! — изсмя се Карл. — Не се и съмнявам! Изобщо не си проумял картината. Я се вгледай добре — оня приятел със свещта не ти ли прилича на другия злодей?

— Не, разбира се. Лицето му е открито — като пита сирене. Обаче, Карл, картината е наистина ужасна.

— Аха! Затова ли я зяпа толкова дълго?

— Не можех да си откъсна очите.

По това време момчетата бяха стигнали до „прекрасната стая с трите легла“. На прага ги посрещна тантуресто слугинче, поклони им се и излезе. Носеше нещо с дълга дръжка, прилично на тиган с похлупак.

— Радвам се да видя това — каза ван Моунък на Бен.

— Кое?

— Ами мангала! Пълен е с горещи въглени — топлила е леглата ни.

— О, мангал ли било! Е, много сме й задължени, прав си — каза Бен, прекалено заспал, за да коментира повече.

Междувременно Лудвиг все още говореше за картината, която му беше направила толкова силно впечатление. Беше я видял на една витрина по време на разходката им. Беше лошо нарисувана и представляваше двама мъже, вързани гръб о гръб на борда на един кораб, заобиколени от група моряци, които се готвят да ги хвърлят заедно в морето. Този начин да се изпълнява смъртна присъда се нарича „вутепулън“, или „измиване на краката“, и е бил прилаган от холандците спрямо пиратите от Дюнкерк през 1605 година — а после от испанците върху холандците по време на ужасното клане, последвало обсадата на Харлем. Колкото и лоша да беше картината, изразът на лицата на пиратите беше добре предаден. Макар че изглеждаха мрачни и ужасени, те бяха толкова жестоки и зли на вид, че Лудвиг изпита тайно задоволство от безнадеждното им положение. Да не беше човекът с недобър поглед край огъня, вече щеше да е забравил цялата сцена. Сега, като подскачаше по момчешки насам-натам и лудешки се метна в леглото, той вътрешно се надяваше злодеите от картината да не посетят съня му.

Стаята беше студена и безрадостна. Наскоро стъкнатият огън в излъсканата печка сякаш трепереше, докато се опитваше да пламне. Прозорците със смешните си малки стъкла нямаха завеси и блестяха, а хладният навосчен под приличаше на пласт жълт лед. Три стола с тръстикови седалки бяха неугледно поставени до стената и се редуваха с три тесни дървени кревата, а това правеше мястото да прилича на изоставена болнична стая. При който и да е друг случай момчетата щяха да решат, че е невъзможно да опят по двама, особено на толкова тясно, но днес не изпитваха никакъв страх от теснотията и жадуваха да положат изнурените си тела върху леките пухени постелки на леглата. Ако момчетата бяха в Германия, а не в Холандия, възможно бе да бъдат и завити с пухени юргани, но по това време тази необичайна проява на разкош беше възприета в Холандия само от богатите или от чудаците.

Лудвиг, както се уверихме, не беше изгубил напълно пъргавината си, но останалите момчета се приготвиха с величаишо достойнство за сън, след като направиха два-три вяли — опита да се замерват с възглавници. От всичко най-много умората може да накара момчетата да се държат прилично.

— Лека нощ! — чу се гласът на Петър изпод завивките.

— Лека нощ! — отвърнаха всички освен Йакоп, който вече хъркаше до капитана.

— Вижте какво — извика след малко Карл. — Да не вземе да кихне някой! Лудвиг си е загубил ума от страх.

— Няма такова нещо — отговори Лудвиг с прозявка.

После зашепнаха, малко поспориха и приключиха с думите на Карл:

— За себе си мога да кажа, че не зная какво е страх. Но ти, Лудвиг, си доста боязлив.

Лудвиг сънливо измърмори нещо и си замълча.

Беше среднощ. Диханието на треперливия огън беше секнало. На мястото на отблясъците му по пода се появиха квадратчета лунна светлина, които се местеха бавно-бавно из стаята. Движеше се още нещо, но момчетата не го виждаха. Заспали, те едва ли можеха да го забележат. През по-ранните часове на нощта Йакоп Поот постепенно, но сигурно беше увил около себе си цялата завивка и сега лежеше като чудовищна какавида до полузамрьз-налия Петър, който пък се пързаляше с пълна сила по студените, обветрени айсберги в царството на съня.

Казах, че освен лунната светлина още нещо се движеше по голия лъскав под — малко по-бързо от светлината, но не по-малко предпазливо.

Събуди се, Лудвиг! Пиратът от картината е оживял!

Обаче Лудвиг не се събужда — само стене насън.

Не чува ли Карл шума? Карл — храбрият, безстрашният?

Не — Карл сънува надбягването.

А Йакоп? Ван Моунън? Бен?

И те спят и сънуват надбягването, а гласът на Катринка звънти в съня им — смеешком, тя прехвърча край тях, а сегиз-тогиз ги залива вълната от звуците на големия орган.

А нещото продължаваше бавно-бавно да се движи.

Петър! Капитане Петър, става опасно!

Петър не чу повика, но в съня си се плъзна няколко хиляди стъпки от един айсберг към друг и силното преживяване го събуди.

Брей, колко беше измръзнал! В безизходица и отчаяние той побутна какавидата — но напразно. Чаршаф, одеяло и постелка бяха плътно увити около безчувственото тяло на Йакоп. Петър погледна сънено към прозореца.

„Ясна лунна светлина — помисли си той. — Утре времето ще е хубаво. А! Какво е това?“

Той видя движещото се нещо или по-скоро нещо черно, свито на пода, защото то бе спряло да се движи, когато Петър се размърда.

Петър безмълвно го наблюдаваше.

Скоро нещото отново се раздвижи, идваше все по-близко. Беше някакъв човек, който пълзи по корем.

Първата мисъл на капитана бе да извика, но спря за миг, за да разсъди.

Пълзящият държеше нож в ръката си. Това беше страшно, но Петър по природа умееше да се владее. Когато мъжът обърнеше към него глава, очите на Петър се затваряха, той сякаш спеше — в останалото време обаче будният, остър поглед на капитана нямаше равен на себе си.

Все по-близо и по-близо допълзяваше крадецът. Гърбът му вече беше съвсем до Петър. Положи безшумно ножа на пода; едната му ръка се протегна предпазливо, за да дръпне дрехите от стола до леглото на капитана — обирът започваше.

Сега дойде времето на Петър! Затаил дъх, той скочи и се хвърли с цяло тяло върху гърба на крадеца, зашеметявайки разбойника със силата на удара. Да сграбчи ножа беше въпрос на миг. Крадецът започна да се бори, но Петър беше възседнал като великан проснатото му тяло.

— Само да мръднеш — каза храброто момче с най-страшния глас, на който беше способно, — само да мръднеш на педя и ще забия ножа във врата ти. Момчета! Момчета, събудете се! — извика той, като все така натискаше към пода черната глава, насочил към нея ножа. — Помогнете ми! Хванах го.

Какавидата се обърна на другата страна и не даде друг признак, че е чула.

— Скачайте, момчета! — извика Петър, без да трепне. — Лудвиг, Ламберт! Гръм и мълнии — да не сте умрели?

Умрели ли? Нищо подобно. В миг ван Моунън и Бен бяха на крака.

— Ей, какво става? — завикаха те.

— Хванах крадец — каза Петър хладнокръвно.

Не шавай, мошенико, или ще ти отрежа главата! А сега, момчета, отрежете въжета от леглата си — не бързайте — ако помръдне, той е мъртъв.

Петър чувствуваше, че тежи поне хиляда фунта[2]. И така беше наистина, щом в ръката си държеше иожа. Мъжът мърмореше и ругаеше, но не смееше да мърда.

Лудвиг вече беше станал. В джоба на панталоните си имаше огромен сгъваем нож — голямата му гордост. Сега щеше да им свърши добра работа. В миг Момчетата махнаха завивките от кревата — той беше целият опасан с въже.

— Сега ще го отрежа — извика Лудвиг, като се мъчеше да престърже възела. — Здраво го дръж, Петър!

— Не бой се! — отговори капитанът, като бодна за предупреждение крадеца.

Скоро момчетата вече сръчно дърпаха въжето. Накрая го извадиха — дълго, здраво парче.

— Сега момчета — изкомандува ги капитанът, — хванете ръцете на мошеника! Скръстете ги на гърба му! Точно така! Извинявайте, че ви преча — завържете ги здраво!

— И краката на злодея да вържем! — извикаха развълнуваните момчета, като правеха възел след възел с херкулесова сила.

Заловеният смени тона.

— Ох-ох! — стенеше той. — Пожалете клетия болник — аз просто вървях в съня си.

— Аха — измърмори Ламберт, като затягаше въжето, — значи си спал? Е, ще те събудим тогава.

Мъжът през зъби процеждаше страшни закани, после завика жалостиво:

— Развържете ме, млади господа! Имам пет деца в къщи. Кълна се в свети Бавън, че на всекиго ще дам по десет гулдена, само ме освободете!

— Ха-ха! — изсмя се Петър.

 

— Ха-ха! — изсмяха се и останалите.

После дойдоха заплахите — заплахи, от които Лудвиг направо потрепери, но продължи да го увива и връзва с удвоени сили.

— Стой, господин грабителю — предупреди го ван Моунън. — Ножът е много близо до гърлото ти. Ако раздразниш капитана, не се знае какво може да се случи.

Крадецът разбра намека и потъна в мрачно мълчание.

Точно в този миг какавидата се размърда и Йакоп седна в леглото.

— Какво става? — попита той, без да отваря очи.

— Какво става ли? — повтори като ехо Лудвиг, като едновременно трепереше и се смееше. — Ставай, Йакоп! Чака те работа. Ела да възседнеш гърба на тоя приятел, докато се облечем — вкочанясали сме се!

— Какъв приятел? Гръм и мълнии!

— Да живее Поот! — завикаха момчетата, а Йакоп се свлече бързо на пода както си беше със завивките, с един поглед разбра каква е работата и се отпусна тежко до Петър върху гърба на крадеца.

Само как застена мъжът!

— Няма смисъл да го държим повече така, момчета — каза Петър и се изправи, но веднага се наведе и измъкна от пояса на мъжа револвер. — Излиза, че през последните десет минути съм бдял над това красиво малко оръжие. Със спуснат ударник е и е можело да изгърми при най-малкото движение. Сега вече е безопасно. Двамата с тебе, Ламберт, ще идем да повикаме полицията. Не съм си представял, че може да е толкова студено …

— А къде е Карл? — попита едно от момчетата. Те се спогледаха. Без съмнение, Карл не беше между тях.

— Ох! — извика Лудвиг, най-после истински изплатен. — Къде ли е? Да не се е бил с крадеца и той да го е убил?

— Нищо подобно — каза тихо Петър, като закопчаваше дебелия си жакет. — Погледнете под креватите.

Погледнаха. Карл не беше там.

Точно тогава чуха суетня по стълбите. Бей побърза да отвори вратата. Съдържателят почти се строполи вътре. Беше въоръжен е голяма широко-цевна пушка. Следваха го двама-трима наематели и дъщеря му, вдигнала в едната си ръка тиган, а в другата — свещ. Зад нея, блед и уплашен на вид, беше „сърцатият“ Карл.

— Ето го вашия човек, стопанино — каза Петър и кимна към задържания.

Стопанинът вдигна пушката, момичето изпищя, а Йакоп, по-чевръст от всякога, бързо се изтъркули от гърба на крадеца.

— Не стреляйте! — извика Петър. — Ръцете и краката му са вързани. Да го преобърнем и да видим как изглежда.

Карл бързо пристъпи напред и гръмко изрече:

— Да. Ще го преобърнем, и то по начин, който няма да му се хареса. Добре, че го хванахме!

— Ха-ха — изсмя се Лудвиг. — А ти къде беше, млади господине?

— Къде бях ли? — отвърна сърдито Карл. — Къде другаде, освен да предупредя за опасността?

Момчетата се спогледаха, но бяха прекалено щастливи и възторжени, за да кажат някоя лоша дума. Карл без съмнение си беше възвърнал храбрия вид. Зае се да преобръща безпомощния крадец, а другите трима му помагаха.

Докато легналият възнак мъж ругаеше и мърмореше, Лудвиг взе свещта от ръката на момичето.

— Искам добре да разгледам тоя красавец — каза той и се приближи. Едва изрекъл това, побледня и така силно трепна, че за малко да изпусне свещта.

— Пиратите! — извика той. — Погледнете, момчета, това е човекът, който седеше край огъня.

— Разбира се, че е той — обади се Петър. — Преброихме си парите пред него като последни глупаци. Какво трябва да прави човек с пиратите, братко Лудвиг? Един месец в затвора е достатъчно наказание.

Дъщерята на съдържателя беше напуснала стаята. Сега се втурна вътре с чифт огромни дървени обувки.

— Виж, татко! — извика тя. — Ето ги големите му грозни обуща. Това е човекът, когото настанихме в съседната стая, след като младите господа си легнаха. Ах! Как сбъркахме, че изпратихме клетите знатни гости горе, далече от погледа!

— Злодей! — изсъска съдържателят. — Посра ми къщата ми! Веднага отивам за полиция!

След не повече от петнадесет минути в стаята влязоха двама сънливи на вид офицери. След като казаха на мънер Клеф, че трябва да се яви рано сутринта с момчетата пред съдията, за да се оплаче, те си тръгнаха с маршова стъпка, отвеждайки заловения.

Човек би помислил, че капитанът и подчинените му няма да могат да заспят повече, но още не е изнамерена котва, която да удържи младостта и чистата съвест от плаване по реката на сънищата. Момчетата бяха прекалено уморени, за да позволят на толкова дребно нещо, като залавянето на крадец, да ги държи будни. Скоро те бяха отново в креватите, понесени към необичайни случки с познати участници. Лудвиг и Карл си бяха постлали на пода. Единият беше вече забравил пиратите, надбягването — всичко. Другият — Карл — обаче беше съвсем буден. Той чуваше тържествената нощна музика на камбаните, чуваше неприятното тракане от дървеното клепало на нощния пазач всеки четвърт час, виждаше как лунната светлина плавно се отдръпва от прозореца, как розовата утринна светлина го залива и през цялото време мислеше: „Пфу! Какъв страхливец се показах!“ Насаме, без някой да го вижда или чува, Карл Схомъл съвсем не беше толкова самонадеян, колкото Карл Схомъл, който наперено потропва с ботушите.

Бележки

[1] Гражданин (хол.). Б. пр.

[2] 1 фунт = 453,6 г. Б. пр.