Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XV
ДОМОВЕ

Не бива да решавате, че познатите ни млади холандци вече бяха забравили голямото надбягване, което щеше да се проведе на двадесети. Точно обратното — през целия ден те често мислеха и разговаряха за това.

Докато разглеждаха забележителностите, дори Бен, който за разлика от другите се чувствуваше почти пътешественик, нито за миг не престана да си представя сребърните кънки — такива, каквито витаеха в мислите му ден и нощ вече цяла седмица.

Като истински „Джон Бул“, както го наричаше Йакоп, той ни най-малко не се съмняваше, че по английски бързоног, по английски силен и изобщо с типичните си английски качества, на леда винаги би могъл да засрами цяла Холандия, а ако се наложи — и целия свят. Бен наистина беше изключителен кънкьор. Той не бе имал и половината от възможностите за упражняване на новите си другари, но беше направил всичко, което зависеше от него. Освен това беше добре сложен и много подвижен — с други думи, беше стегнато, стройно, пъргаво и напето момче, затова да се пързаля му беше присъщо, както за планинската коза — да скача, а за орела — да се извисява.

През тази звездна зимна нощ и светлия слънчев ден образът на сребърните кънки не се появи единствено пред Ханс, който беше с натежало сърце.

Кънките се носеха дори пред очите на Гретел, седнала до майка си през часовете на измерителното бдение — не като награди за спечелване, а като безвъзвратно изчезващи съкровища.

А в мислите на Рихи, Хилда и Катринка почти единственото беше: „Надбягването! Надбягването! Надбягването на двадесети!“

Трите момичета бяха приятелки. Макар да бяха почти на една възраст, еднакво способни и знатни, те се различаваха — както само момичетата могат да се различават.

Вече познавате Хилда ван Хлек — сърдечно, благородно момиче на четиринадесет години. Красотата на Рихи Корбес радваше окото — тя беше по-привлекателна и по-хубава от Хилда, но в душата й не беше толкова светло и слънчево. Горделивостта, недоволството и завистта се трупаха в сърцето й подобно на облаци, които от ден на ден все повече растат и тъмнеят. Естествено, като всички облаци и тези от време на време се разнасяха — но кой да види бурите и поройните сълзи? Това знаеха само баща й, майка й и братчето й — тези, които я обичаха най-много. Като всички облаци, и тези облаци често приемаха причудливи форми и изглеждаха чудовищни злини и планини от препятствия, а всъщност представляваха само мъгла и въображаема пара. В мислите си Рихи не виждаше Гретел като човешко същество, като божие създание, подобно на нея — Гретел означаваше само бедност, дрипи и мръсотия. Подобните на Гретел нямаха право да чувствуват и да се надяват и най-вече не биваше да пресичат пътя на по-висшестоящите — освен ако не го правеха както подобава. Можеха да превиват гръб за другите на прилично разстояние и дори да се възхищават от висшестоящите, стига да го правят с покорство. Но нищо повече. Ако се разбунтуват — потуши бунта им, ако страдат — това не е моя грижа; ето какво беше тайното правило на Рихи. При все това тя беше толкова остроумна, с такъв вкус се обличаше, толкова очарователно пееше, толкова беше състрадателна (къ мкотенцата и зайчетата, отглеждани у дома), така умело омагьосваше здраво-мислещите и прями младежи, като Ламберт ван Моунън и Лудвиг ван Холп!

Карл по душа твърде приличаше на нея, за да й се възхищава искрено, а може би подозираше за облаците. По природа потаен, мрачен и вечно недоволен, той естествено предпочиташе веселата Катринка, с характер, приличен на сто гласовити камбанки. Тя беше кокетка още от люлката, продължи да бъде кокетка и като дете, беше кокетка и сега — в ученическите си години. Без да влага лошо чувство, тя кокетираше с учението си, със задълженията си, дори с дребните си грижи. Грижите не можеха да знаят как се отнася тя с тях — съвсем не. Кокетираше с майка си, с агънцето, което гледаше, с малкото си братче, дори със златните си къдрици — често отмяташе глава назад, сякаш ги ненавиждаше. Всички я харесваха, но кой ли можеше да я обикне? Тя вечно се преструваше. Приятно лице, приятно сърце, приятно държание — стига ти час да им се нарадваш. Клетата щастлива Катринка! Такива като нея звънтят толкова весело през младостта си… но животът е склонен да им върне с кокетство, да приглуши медните камбанки или да ги накара да замлъкнат една по една …

Колко различни бяха домовете на трите момичета от разнебитената стара къщурка, където живееше Гретел. Рихи живееше в красива къща близо до Амстердам, където покритите с дърворезба бюфети бяха отрупани със сребърни и златни сервизи, а от тавана до пода се спускаха надиплени копринени гоблени.

Хилдиният баща притежаваше най-голямата сграда в Брук. Всички наоколо се възхищаваха от блестящите излъскани плочи върху покрива, от облицованата с дърво фасада, боядисана в половин дузина различни цветове.

Катринкиният дом, на разстояние не повече от миля, беше от най-хубавите холандски имения. Градината беше така строго подредена с пътечки и парцели, че птиците сигурно я вземаха за огромна китайска главоблъсканица, която чака да започнат да играят на нея. През лятото обаче ставаше красива: цветята използуваха най-ползотворно строго определеното им място и когато градинарят не внимаваше, те грейваха, извиваха се, преплитаха се едно в друго по най-красивият начин, който можете да си представите. Каква леха с лалета имаше там! Дори Кралицата на феите не би потърсила по-величествено място, където да настани двора си! Катринка обаче предпочиташе лехата с розови и бели зюмбюли. Обичаше свежестта им, аромата им и безгрижието, с което камбановидните им цветове се полюшваха на вятъра.

Карл имаше и същевременно нямаше право да твърди, че Катринка и Рихи се вбесяват само при мисълта, че селянчето Гретел ще участвува в надбягването. Беше чул как Рихи заявява, че това е „позорно, срамно, твърде лошо“ — а на холандски, както и на английски, това обикновено са най-грубите изрази, които може да използува едно възмутено момиче. Беше виждал как Катринка поклаща красивата си глава, беше чул как мило повтаря: „Срамно, твърде лошо!“ съвсем като Рихи, доколкото медните камбанки могат да приличат на гласа на ненодправения гняв. Това му стигаше. Не му дойде на ума, че ако първа Хилда, а не Рихи бе говорила с Катринка за това, камбанките щяха с готовност да звънтят като ехо и Катринка щеше да каже: „Разбира се, нека дойде с нас“ и повече нямаше да разсъждава. Сега обаче Катринка с мила настойчивост обявяваше, че е срамно да се позволява на една гъсарка, на една загубена малка твар като Гретел, да разваля надбягването.

Тъй като Рихи беше богата и властна (по ученически), тя имаше и други последователи освен Катринка, които бяха склонни да споделят мнението й — или защото бяха твърде безотговорни, или твърде страхливи и оставяха други да мислят вместо тях. Клетата малка Гретел! И без това сега домът й беше тъжен и мрачен. Раф Бринкър лежеше върху грубото легло и стенеше, а неговата вроу, забравила и простила всичко, квасеше челото и устните му, плачеше и се молеше да не умира. Както знаем, в отчаянието си Ханс беше тръгнал за Лейдън да търси д-р Букман и да го накара, ако е възможно, да отиде при баща им веднага. Гретел, обзета от странен ужас, се справяше с работата доколкото можеше: изми грубия кирпичен под, донесе торф, за да стъкне слаб огън и стопи лед за нуждите на майката. Като свърши това, тя седна на ниско столче до кревата и започна да моли майка си да се опита малко да поспи.

— Толкова си уморена — шепнеше тя. — Не си мигнала от онзи ужасен час снощи. Виж, сложих в ъгъла върбовото легло, постлах отгоре всичко меко, което намерих, за да можеш да легнеш удобно, мамо. Ето ти жакета. Съблечи хубавата рокля, ще я сгъна много внимателно и ще я сложа в големия сандък, преди да си легнеш.

Госпожа Бринкър поклати глава, без да откъсва очи от лицето на съпруга си.

— Аз ще го гледам, мамо — настояваше Гретел. — Ще те будя всеки път щом татко помръдне. Толкова си бледа и очите ти са толкова зачервени — моля те, мамо!

Напразно детето увещаваше майката. Госпожа Бринкър не искаше да напусне поста си.

Гретел, притихнала разтревожено, загледа майка си и се зачуди дали е голям грях да обичаш повече единия си родител, отколкото другия — да, без съмнение, без всякакво съмнение, тя изпитваше ужас от баща си, докато към майка си се отнасяше с любов, граничеща с обожествяване.

„Ханс може да обича татко — мислеше си тя, — а аз защо не мога? Но и аз се разплаках, когато видях кръв по ръката му онзи път — миналия месец, когато беше грабнал ножа … А сега, като стене, колко ме боли, всичко ме боли … Може би всъщност и аз го обичам и господ ще види, че не съм такова лошо, грешно момиче, за каквото се мисля. Да, и аз обичам клетия татко — почти колкото го обича Ханс — не съвсем колкото Ханс, защото Ханс е по-силен и не се бои от него. О, нима тези стонове никога няма да спрат! Клетата мама, колко е търпелива — никога не се муси като мене за парите, които са изчезнали така странно. Ако татко можеше поне за миг да отвори очи и да ни погледне така, както ни гледа Ханс, и да каже къде са отишли гулдените на мама, няма да ме е грижа за друго — не, ще ме е грижа … Не искам клетият татко да умре, да посинее и да стане студен, като сестричето на Ани Боуман … Сигурна съм, че не искам … Боже мили, не искам татко да умира.“

Мислите й преминаха в молитва. Кога я каза, клетото дете едва ли разбра. Скоро усети, че се е взряла в пулсиращата светлинка отстрани на огъня, която мигаше слабо, но постоянно й показваше, че някъде в тъмната купчина се крие топлина и светлина, която най-после ще я обгърне. До леглото стоеше голяма пръстена купа, пълна с пламтящ торф. Гретел я беше поставила там с думите „за да спре татко да зъзне“. Момичето гледаше как тя хвърля отблясъци по фигурата на майката, как поръбва със светлина избелялата пола и някак подновява избелялото елече. Гретел с облекчение гледаше как бръчките по умореното лице се изглаждат, когато светлината от огъня нежно пробягва по него. После преброи прозорците — бяха счупени и поправяни, и накрая, след като проследи всяка пукнатина и всяка линия по стените, прикова поглед върху дървената полица, направена от Ханс. Полицата беше поставена високо, но Гретел я стигаше. На нея стоеше голяма библия с кожена подвързия и медни закопчалки — сватбен подарък на госпожа Бринкър от семейството в Хайделберг.

— Ах, Ханс с всичко се справя! Ако беше тука, можеше да обърне тялото на татко така, че да престане да стене. Боже, боже… Ако болестта продължи, никога вече няма да се пързаляме. Трябва да върна новите си кънки на красивата дама. Ханс и аз дори няма да видим надбягването …

И очите на Гретел, досега сухи, се напълниха със сълзи.

— Не плачи, дете! — успокояваше я майка й. — Болестта може да не е толкова лоша, колкото си мислим. Татко ти и друг път е бил така.

Гретел вече ридаеше.

— О, мамо, не е само това … Ти не знаеш … Аз съм много, много лоша и много грешна …

— Ти ли, Гретел? Та ти си толкова търпелива и добра! — И разведреният за миг поглед се спря учудено върху детето. — Тихо, миличка, ще го събудиш!

Гретел зарови лице в скута на майка си и се помъчи да спре да плаче.

Малката й ръчица, слабичка и потъмняла, лежеше в грубата длан на майка й, сбръчкана от тежкия ежедневен труд. Рихи би се погнусила да докосне такива ръце, а те топло се притискаха една в друга. Скоро Гретел вдигна очи — натъжени и измъчени — каквито, казват, имали бедните деца — и каза с треперещ глас:

— Татко се опита да те изгори! Така е, видях го, и се смееше!!!

— Мълчи, дете!

Думите на майката бяха изречени толкова внезапно и рязко, че както лежеше глух за всичко наоколо, Раф Бринкър потръпна.

Гретел замълча и само дърпаше унесено разнищения край на една дупка в празничната дреха на майка си. Беше прогорена. Имаше късмет госпожа Бринкър, че дрехата беше вълнена.