Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (39)

ГЛАВА XXXIX
ПРОБЛЯСЪЦИ

Ами Боуман беше доста безразлична към Йансон Колп. А Йансон Колп, с присъщата си недодя-ланост, обожаваше Ани. Ани беше заявила, че не би могла дори при крайна нужда да каже и една добра дума на това отвратително момче. А Йансон мислеше, че тя е най-милото и най-радостното същество в света. Ани се подиграваше пред другарите си колко смешно се развява прокъсаното старо палто на Йаноон, а той насаме въздишаше при мисълта как грациозно и весело се вее синята й пола. Тя благодареше на небето, че братята й не са като Колп, а той мърмореше на сестрите си, че не приличат на Боуман. Винаги, когато двамата се срещнеха, сякаш си разменяха характерите. Неговото присъствие я правеше груба и невнимателна; видеше ли я, той ставаше кротък като агънце. Разбира се, пътищата им често се пресичаха. Точно в такива случаи по някакъв загадъчен начин ние откриваме грешки и се лекуваме от предразсъдъци. Сега обаче това правило не се потвърди. При всяка среща Ани презираше Йансон все по-силно и по-силно, а с вееки изминат ден тя се нравеше на йансон все повече и повече.

„Този проклет негодник уби щъркел!“ — казваше си тя.

„Тя знае, че съм силен и безстрашен“ — мислеше си той.

„Колко е грозен, с червено липе и лунички!“ — негласно си казваше тя, когато го виждаше.

„Как само се взира в мене! — мислеше Йансон. — Е, това е, защото съм хубаво и яко момче.“

— Йансон Колп, досаднико, махай се оттука! — често казваше Ани. — Нямам нужда от компанията ти.

„Ха-ха! — смееше се вътрешно йансон. — Момичетата винаги крият истинските си мисли. Ще се пързалям с нея винаги, когато има възможност.“

Ето защо тази сутрин хубавата девойка не вдигаше поглед, макар че както се пързаляше по пътя от Амстердам, усети, че едно едро плещесто момче идва по канала към нея.

„Хъм! Ако го погледна — мислеше си Ани, — ще…“

— Добро утро, Ани Боуман! — чу тя приятен глас.

Как усмивката разведрява момичешкото лице!

— Добро утро, Ханс, много се радвам, че те виждам.

Как усмивката разведрява момчешкото лице!

— Още веднъж добро утро, Ани. Откакто замина, у нас настъпи голяма промяна.

— Как така? — възкликна тя и широко отвори очи.

Ханс, който много бързаше и беше доста угрижен, се разприказва и се почувствува съвсем спокоен от слънчевото присъствие на Ани. Зави и като се запързаля бавно редом с нея към Брук, й разказа радостната вест за баща си. Ани му беше толкова верен приятел, че той й довери дори последната им тревога — каква нужда от пари имат, как всичко зависи от тава да получи работа и как не може да намери наоколо нищо подходящо.

Това не бе направено, за да се оплаква, защото Ани го гледаше внимателно и наистина искаше да разбере всичко. Той не можа да й каже за горчивото разочарование от изминалата нощ, защото тайната не беше само негова.

— Довиждане, Ани! — каза накрая Ханс. — Утрото минава бързо, трябва да успея да стигна в Амстердам и да продам тези кънки. Мама има нужда от пари веднага. Преди да се стъмни, сигурно ще намеря работа някъде.

— Ще продаваш новите си кънки, Ханс?! — извика Ани. — Ти, най-добрият кънкьор по тези места! Та нали надбягването е след пет дни!

— Зная — отвърна решително той. — Довиждане! Ще се върна обратно с дървените кънки.

Какъв ясен поглед! Толкова различен от грозната усмивка на Йансон … Ханс се понесе като стрела.

— Ханс, върни се! — извика тя.

Гласът й накара стрелата да се превърне в пумпал. Ханс се завъртя, засили се и като се плъзна косо, стигна до нея.

— Значи, наистина се каниш да продадеш новите си кънки, ако намериш купувач?

— Разбира се — отговори той и учудено се усмихна.

— Щом наистина се каниш да ги продаваш каза с известно смущение Ани — искам да кажа, знам човек, който би желал да ги купи.

— Да не е Йансон Колп? — попита Ханс и се изчерви.

— О, не — нацупи се тя. — Той не ми е приятел.

— Но го познаваш — настояваше Ханс. Ани се разсмя.

— Да, познавам го, и толкова по-зле за него. Виж какво, Ханс, моля те не ми говори никога вече за йансон. Мразя го!

— Мразиш го? Нима можеш да мразиш някого, Ани?

Тя весело разтърси глава.

— Да. И тебе ще намразя, ако продължаваш да го наричаш мой приятел. Вие, момчетата, може да го харесвате, защото хвана онази намазана с мас гъска на събора миналото лято и се изкатери по стълба, макар че напъхаха в чувал голямото му грозно тяло, но мене такива неща не ме интересуват. Ненавиждам го още откакто видях как се опитва да изтика сестричката си от въртележката в Амстердам, пък и не е тайна за никого кой уби щъркела на покрива на вашата къща. Но няма защо да говорим за такъв лош и зъл човек. Ханс, наистина зная кой ще се радва да купи кънките ти. В Амстердам ще получиш по-малко от половината им цена. Моля те, дай ми ги. Още този следобед ще ти донеса парите.

Ани беше очарователна дори когато казваше „мразя го!“, а сега, когато казваше „моля те“, направо не можеше да й се устои — поне за Ханс беше така.

— Ани — каза той, като си свали кънките и внимателно ги изтри с кълчища, преди да й ги подаде. — Не искам да ти дотягам, но нали ако приятелят ти не ги вземе, ще ми ги върнеш днес? Трябва да купя торф и ядене за къщи още рано сутринта.

— Приятелят ми ще ги иска — засмя се Ани, весело му кимна и се плъзна нататък с най-голямата скорост, на която беше способна.

Ханс извади дървените „кънки“ от грамадните си джобове и се мъчеше да ги прикрепи на краката си колкото може по-добре, затова не чу как Ани прошепна: „Не трябваше да бъда толкова груба. Клетото храбро момче! Колко е благороден!“ И Ани се пързаляше към къщи, изпълнена с приятни мисли, затова не чу как Ханс си каза: „Ръмжах като мечка, но тя! Господ да я поживи, някои момичета са като ангели!“

Сигурно така беше най-добре. Човек не може да очаква да знае всичко, което става по света.