Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

ГЛАВА XXIX
ДЕН НА ПОЧИВКА

Най-после разглеждането на забележителности свърши — ас него и посещението на момчетата в Хага. Прекараха три щастливи денонощия със семейство ван Хент и колкото и странно да звучи, през цялото това време нито веднъж не си сложиха кънките. Третият ден беше ден на истинска почивка. Шумът и оживлението на града заглъхнаха; медно-гласи неделни камбани изпълниха сърцата им с благословени; спокойни мисли. Като слушаше познатата музика, Бен чувствуваше, че светът е единен, колкото и много различия да има. Така както часовниците говорят само на родния език, в която и страна да показват времето, така и църковните камбани винаги звучат като нещо родно, стига сърцата ни да се вслушват в тях.

Поведени от един такъв ясен глас, нашите познати заедно с госпожа ван Хент и съпруга й вървяха по тихите, но многолюдни улици, докато стигнаха до красива стара църква в южната част на града.

Залата беше огромна и въпреки големите прозорци с цветни стъкла изглеждаше оскъдно осветена, макар че стените бяха бели, а по колоните и пейките падаха ярки отблясъци червена и пурпурна слънчева светлина.

Бен видя как няколко старици безшумно се движат по пътеката между редовете, понесли големи купове грейки за крака, които раздаваха на събралите се, като сръчно измъкваха най-долната грейка, докато раздадоха всички. Озадачи го, че господин Хент се разположи с момчетата на един удобен ред отстрани, след като сложи своята жена да седне в центъра на църквата, където бяха поставени столове, предназначени главно за жените. Но всъщност Бен просто виждаше един разпространен холандски обичай.

Пейките на знатните граждани и на сановници-те бяха с кръгла форма, всяка край една колона. Изкусно украсени с дърворезба, те представляваха масивната основа на огромните стълбове, които се открояваха ясно на фона на голите бели стени. Тези величествени и съразмерни колони бяха нащърбени и олющени от отдавнашни премеждия, но въпреки това, преди да се слеят с извитите сводове горе, омекотените им контури, съвсем според очакванията, се превръщаха в корона на дърво, пищни и красиви както някога.

Скоро Бен сведе поглед към мраморния под. Настилката беше от надгробни камъни. Почти всички големи плочи, от които се състоеше, отбелязваха вечното жилище на починалите. Върху всеки камък бяха издълбани герб, надпис и дата, осведомяващи чие тяло почива под него, а понякога дори трима члена от едно и също семейство лежаха един над друг в една и съща гробница.

Бен не можеше да не си представи тържествената погребална процесия, която се извива на светлината от свещите, преминавайки под величествените странични сводове, понесла своя безгласен товар към тъмната яма, от която са вдигнали плочата в очакване на пристигащия. Почувствува, че не е малко, дето сестра му Мейбъл, починала в ранна възраст, е положена в слънчевия църковен двор, където ромоли поточе, блестящо в светлината на деня, а през нощта дърветата поклащат клони и шептят в хор; където цветята се гушат току до надгробния камък, луната и звездите излъчват покой, а сутрин птичките сладко пеят високо горе.

После вдигна очи от пода и спря погледа си върху украсения с резба дъбов амвон — изключително красив по замисъл и изработка. Не се виждаше пасторът — макар че неотдавна го бе наблюдавал как бавно се изкачва по витата стълба: човек с благ израз, с набрана яка и мантия, дълга почти до коленете.

Междувременно голямата църква тихо започна да се пълни. По пейките сядаха сериозни мъже, а в средата излъчваха светлина жените в чистите си празнични дрехи. Внезапно в сградата се чу леко шумолене. Всички обърнаха очи към пастора, който се появи на амвона.

Макар че проповедта беше изнесена бавно, Бен разбра малко от казаното, но когато дойде ред на химна, присъедини се с цялото си сърце. Хиляди гласове, извисили се с любов и възхвала, говореха на по-възвишен език, който той не можеше отведнъж да разбере.

По едно време, когато службата поспря, той се стресна, защото пред него размахаха торбичка, закачена на дълга пръчка с камбанка отстрани, носена от един църковен настоятел. Тъй като не се осланяха изцяло на безмълвния повик на касичките за дарения в помощ на бедните, прикрепени към колони близо до входа, бяха прибягнали към този по-пряк начин да пробудят състрадание сред благотворител и те.

За щастие Бен се беше запасил с малко дребни монети, иначе музикалната торба напразно щеше да звънти пред него.

Тази сутрин лицето на английското момче потъмня на няколко пъти. Прииска му се да се изправи и да държи пламенна реч пред хората заради нещо странно, което му причиняваше болка. По време на службата някои мъже останаха с шапки или ги сваляха, когато им скимне, а други ой ги наложиха още в църквата — когато се изправиха, за да си ходят. Не е чудно, че представата на Бен за приличие беше наранена — и все пак, ако се беше опитал да приеме, че холандците трябва да следват обичаите на страната си, щеше да изпита още по-възвишено чувство.

Но английското му сърце непрекъснато повтаряше: „Това е възмутително! Това е грях!“

Има един ангел, наречен „великодушие“, който ще спести на сърцата ни много тревоги, ако го допуснем в тях.