Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (18)

ГЛАВА XVIII
ПРИЯТЕЛ В НУЖДА …

В това време другите момчета слушаха как Петър разказваше една история, която се случила преди много години^[1] в онази част на града, където се намираше древен замък. Неговият владетел толкова много потискал местните бюргери, че те наобиколили замъка му и го обсадили. Когато усетил, че не може повече да издържи, горделивият владетел се приготвил да продаде живота си възможно най-скъпо. Тогава на крепостната стена се появила жената на владетеля и обещала замъкът да се предаде, ако й позволят да изнесе отдома си и да задържи за себе си толкова безценни вещи, колкото може да вдигне на гръб. Дали й дума и ето че тя се появила горе, метнала през рамо съпруга си. Дадената клетва спасила владетеля от отмъщението на тълпите, но не им попречила да изсипят яростта си върху замъка.

— Да не би да вярваш на тази приказка, капитане? — усъмни се Карл.

— Разбира се. Исторически факт е. Защо да не вярвам?

— Просто защото никоя жена не би могла да го направи. А дори да можеше, не би поискала. Така мисля аз.

— Аз пък вярвам, че много жени биха поискали да го направят — да спасят човека, който им е мил — каза Лудвиг.

Макар дебел и сънлив, Йакоп беше с доста нежна душа и слушаше с особен интерес.

— Точно така, малки приятелю — каза той и одобрително кимна. — И аз вярвам на всяка дума от казаното. Никога няма да се оженя за момиче, което с радост да не пожелае да направи същото за мене.

— Господ да й е на помощ! — извика Карл и се обърна да погледне говорещия. — Поот, та това не е по силите на трима мъже!

— Може и да не е — каза тихо Йакоп, усетил, че е поискал твърде много от бъдещата госпожа Поот. — Стига дори да желае да го направи.

— Аха — чу се веселият глас на Петър, — „който взема на сърце, може да вземе и на ръце“ — всичко става.

— Петър — смени темата Лудвиг, — нали ти снощи ми каза, че художникът Воувърманс е родом от Харлем?

— Да, както и Йакоп Ръйсдал и Берхем. Харесва ми Берхем, защото е бил добряк. Казват, че винаги пеел, докато рисувал. И макар че е умрял преди около двеста години, все още се носят легенди за веселия му смях. Бил е велик художник, а жена му е била зла като Ксантипа^[2].

— Допълвали са се прекрасно — каза Лудвиг, — той — добряк, тя — зла. Петър, да те питам, преди да съм забравил, не беше ли от Воувърманс картината на свети Хуберт и коня? Снощи татко ни показа гравюра, направена по нея.

— Да, имаш право. И с тази картина е свързан един случай.

— Разкажи го! — извикаха няколко момчета и без да спират да се пързалят, тръгнаха към Петър.

— Воувърманс — започна капитанът с тон на оратор — е роден през 1620-а година — само четири години преди Берхем. Той майсторски владеел изкуството си и особено сполучливо рисувал коне. Колкото и странно да звучи, толкова време било нужно на хората, за да открият достойнствата му, че дори когато достигнал върха на творчеството си, бил принуден да продава картините си на безценица. Клетият художник съвсем се обезверил, а най-лошото от всичко било, че до уши затънал в дългове. Един ден разказвал за грижите си на отеца-изповедник, който бил между малкото, признали гения му. Свещеникът решил да му помогне и му дал назаем шестстотин гулдена, като същевремнно го посъветвал да иска по-висока цена за картините си. Воувърманс го послушал и скоро след това погасил дълговете си. Веднага му светнало. Навсякъде започнали да се възхищават от великия художник, който рисувал толкова скъпи картини. Забогатял. Върнал шестстотинте гулдена и като благодарност изпратил на покровителя си една своя творба, на която го бил нарисувал като свети Хуберт, коленичил до коня си — същата картина, Лудвиг, за която говорихме снощи.

— Виж ти какво било! — извика Лудвиг, силно заинтригуван. — Щом се върнем, ще разгледам отново картината.

В същия час, когато Бен пътуваше на кънки с другарите си край Холандската дига, Роби и Джени бяха в красивата си училищна сграда в Англия, готови да вземат участие в заниманията по четене.

— Започваме! Робърт Добс — каза учителят, — чети на страница 242 и, моля, обръщай внимание на точките.

И както подобава за четене в клас, ясният детски глас на Роби се извиси:

„Урок 62 — Харлемският герой. Преди много години в Харлем — един от най-големите холандски градове, живяло едно момче с кротък нрав и коса, светла като слънцето. Баща му работел на шлюзите — задълженията му били да отваря и затваря шлюзите, които представляват огромни дъбови врати, поставени на равни разстояния напряко на канала, за да регулират количеството вода, което се влива в него.

Повдигат вратите на шлюзите повече или по-малко в зависимост от водата, която е нужна. През нощта внимателно ги затварят, за да избягнат опасността каналът да се препълни, водата да прелее и да наводни околността. Тъй като голяма площ от Холандия е по-ниска от морското равнище, единственият начин водата да не залее сушата са здравите диги или насипи и шлюзите, които често са изложени на огромен натиск при покачването на равнището от приливите и отливите. Дори на малките деца в Холандия е известно, че за да не потъне страната в океана и за да не я залеят реките, трябва денонощно да се наблюдават шлюзите и ако работникът само за миг пренебрегне задължението си, това може да донесе на страната разрушения и смърт.“ — Много добре — каза учителят. — Сюзън, продължи!

„Един прекрасен есенен следобед момчето, което било вече на около осем години, получило разрешение от родителите си да занесе малко сладки на един сляп старец, който живеел извън града, от другата страна на дигата. Нашият приятел тръгнал да изпълни поръчението с весело сърце и след като прекарал един час с благодарния старец, взел си довиждане и се отправил обратно по пътя.

Както крачел бодро край канала, забелязал, че водите са набъбнали от есенните дъждове. Дори когато тананикал безгрижно детска песничка, той не забравял старите издържливи шлюзи, за които се грижел баща му, и изпитал гордост, че те са толкова здрави. «Ако пропуснат водата — мислело си момчето, — какво ще стане с татко и мама? А тези хубави ливади ще бъдат залени от разгневените води — татко винаги нарича водите „разгневени“ — предполагам че му се сърдят, защото толкова дълго не ги пуска в канала.» Такива мисли се въртели в главата на момчето, докато се навеждало да откъсне от красивите сини цветя по пътя.

Понякога се спирало и подхвърляло нагоре леки като перца семена и гледало колко плавно се носят; друг път се заслушвало в тихото шумолене на заека, забързан в тревата, но най-често се усмихвало, припомняйки си как грейнало от щастие умореното, напрегнато лице на слепия му стар приятел.“

— Сега ти, Хенри — и учителят кимна на следващия малък четец.

„Внезапно момчето разтревожено се огледало. Не било забелязало, че слънцето е започнало да залязва — едва сега видяло, че дългата му сянка е изчезнала. Смрачавало се, а още било далече от къщи в безлюдната долина, където дори сините цветя изглеждали сиви. Ускорило крачка и сърцето му затупкало, когато си припомнило какви истории било чувало за деца, заблудили се в глухата гора. Тъкмо се канело да удари на бяг, и го стреснал звукът на процеждаща се вода. Откъде идел? Огледало се и видяло в дигата дупчица, през която те-чала слаба струя. Няма дете в Холандия, което да не трепне при мисълта: «Дигата се е пропукала!» Момчето веднага съзряло опастността. Ако водата продължи да се процежда през малката дупчица, скоро ще я разшири и може да предизвика ужасно наводнение.

Като светкавица проблеснала мисълта какво да направи. Хвърлило цветята и се изкачило по хълма, докато стигнало дупката. Преди да осъзнае какво върши, пъхнало кутрето си в отвора. Водата спряла! «Е — помислило си то с момчешка гордост, — сега разгневените води ще бъдат удържани. Докато аз съм тук, Харлем няма да потъне!»

Отначало всичко вървяло добре, но нощта бързо се спуснала и въздухът натежал от хлад и влага. Малкият герой започнал да трепери от студ и ужас. Завикал високо, закрещял: «Ей, хора, хора!» — но никой не идвал. Студът се засилвал. Отмалялото му кутре започнало да изтръпва, болката пропълзяла по ръката му и скоро обхванала цялото му тяло. Отново извикал: «Няма ли хора наоколо? Мамо, мамо!» Уви. Милата му майка вече била заключила благоразумно вратата с твърдото намерение да му се скара на сутринта, загдето е останал да преспи при стария Йансен без разрешение. Момчето се опитало да изсвири с уста — надявало се, ако някое момче скита наоколо, да обърне внимание на сигнала му, но зъбите му така тракали, че не излизал звук. Тогава се обърнало за помощ към небето и в отговор взело свято решение: «Ще остана тук до сутринта!»“

— А сега ти, Джени Добс — каза учителят. Очите на Джени бяха просълзени, но тя пое дълбоко въздух и продължи:

„Среднощната луна осветила малката самотна фигура, приседнала на един камък по средата на дигата. Момчето било склонило глава, но не спяло. От време на време едва повдигало едната си ръка и с безпокойство разтривало другата, която сякаш била сраснала с дигата. Често обръщало побледнялото си, обляно в сълзи лице, когато чуело или му се сторело, че чува шум.

Можем ли да си представим всички страдания на това дълго и страшно бодърствуване — какви съмнения са го мъчили, какви детски страхове е изпитвало, когато е мислело за топлото си легло у дома, за братята и сестрите си, а после се взирало в студената, мрачна нощ! Ако издърпа пръстчето си, разгневените води може да се разгневят още повече, да се втурнат и да не спрат, докато не се изсипят върху града. Не, трябва да удържи до разсъмване — ако остане живо. Не било много сигурно, че няма да умре преди това. Какво бучало в ушите му? Какво се забивало и пробождало като нож тялото му от глава до пети? Вече не знаело дали ще може да отдръпне пръста си дори ако поиска.

Призори един свещеник се завръщал след прекараната до леглото на болен енориаш нощ. Както вървял по дигата, му се сторило, че дочува стена-ния. Навел се и видял долу встрани едно дете, което направо се гърчело от болка.

— За бога, дете! — възкликнал той. — Какво правиш тука?

— Задържам водата да не изтича — простичко отвърнал малкият герой. — Повикайте бързо хора!

Не е нужно да казваме, че хората пристигнали веднага и че…“

— Джени Добс — каза недоволно учителят, — ако не можеш да овладееш чувствата си и да четеш разбираемо, ще почакаме, докато се съвземеш.

— Да, господине — стресна се Джени. Странно съвпадение е, че точно в този миг отвъд морето Бен казваше на Ламберт:

— Славно момче! Често са ми попадали разкази за този случай, но досега не знаех, че всичко това е истина.

— Разбира се, че е истина — каза обидено Ламберт. — Разказах ти историята така, както съм я чувал от майка си преди години. Няма дете в Холандия, което да не я знае. Ти, Бен, може да си на друго мнение, но това малко момче въплъщава духа на цялата страна. Нищо никъде не може да се пропука — било то в политиката, достойнството или безопастността на народа, защото милиони ръце са готови да запушат пукнатината на всяка цена.

— Брей! — извика Бен. — Големи думи!

— Обаче верни — каза тихо Ламберт с такава гордост, че Бен благоразумно реши да не коментира повече.