Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (1)

ГЛАВА I
ХАНС И ГРЕТЕЛ

В едно ясно декемврийско утро преди много години на брега на един замръзнал канал в Холандия бяха коленичили две деца с изтънели дрехи.

Слънцето още не се виждаше, но сивотата на небето близо до хоризонта беше разпокъсана и краищата й блестяха с пурпурночервения цвят на настъпващия ден. Повечето благочестиви холандци се наслаждаваха на спокойния си утринен сън — дори достопочтеният стар холандец мънер^[1] ван Стопълноз беше все още потънал в блажени сънища.

Сегиз-тогиз, плъзгайки се леко, по огледалната повърхност на канала минаваше селянка, закрепила върху главата си препълнена кошница, или пък някой жизнерадостен младеж на път за работата си в града прелиташе на кънки край зъзнещите деца и им хвърляше приятелски поглед.

В това време братът и сестрата (защото това бяха брат и сестра) запъхтяно дърпаха и гласяха нещо, което изглежда закрепваха на краката си — без съмнение това не бяха кънки, а някакви неугледни парчета дърво, издялкани и огладени в долния край, с дупки, през които минаваха върви от необработена кожа.

Тези необичайни наглед приспособления беше направило момчето — Ханс. Майка му бе селянка толкова бедна, че дори не можеше да помисли да купи кънки на своите деца. А тези, макар и груби, носеха на децата много щастливи часове на леда — дори сега, докато с премръзнали зачервени пръсти познатите ни холандчета затягаха вървите, навели напрегнати лица до коленете си, образът на мечтаните метални бързоходки не помрачаваше удоволствието, сгряващо сърцата им.

След малко момчето се изправи и със силен замах на ръцете леко се понесе по канала, като подхвърли на сестра си:

— Хайде, Гретел!

— Ханс, Ханс — жално го повика тя, — кракът ми още не се е оправил. Израни се от вървите миналия пазарен ден и сега ме боли, като ги връзвам на същото място.

— Тогава ги вържи по-високо — отвърна Ханс, без да я погледне, докато изписваше върху леда прекрасна осморка.

— Не мога. Връвта е къса.

Както правят холандците в подобни случаи, Ханс подсвирна незлобливо — предадено с думи това би означавало, че момичетата вечно създават неприятности — и зави към сестра си.

— Що за глупост да обуеш тези обувки, Гретел, след като кожените ти са здрави? Дори с кломпъни^[2] щеше да си по-добре.

— Ханс, забрави ли, че татко хвърли красивите ми нови обувки в огъня? Докато разбера какво прави, целите се бяха сгърчили в пламтящия торф. С тези мога да се пързалям, а с дървените не мога. По-леко…

Ханс беше извадил от джоба си връв. Тананикайки, той коленичи до Гретел и започна да връзва кънката и с цялата сила на младите си здрави ръце. Гретел извика от болка.

Рязко и припряно Ханс отпусна връвта. Щеше да я захвърли с досада на леда, както подобава на по-голям брат, но внезапно съзря, че по бузата на сестра му се търкули сълза.

— Ще ги оправя, не се бой — каза той с неочаквано нежен глас, — но нека побързаме — скоро ще потрябваме на мама.

После се огледа въпросително — първо към земята, после към голите клони на върбата над главата си и най-накрая към небето, вече озарено от сини, пурпурни и златни ивици. Никъде не видя нещо, което да му е от полза, но погледът му внезапно се проясни и като човек, който знае какво прави, Ханс свали шапката си, махна излинялата подплата, сгъна я и сложи меката подплънка върху износената обувка на Гретел.

— Готово! — извика победоносно той, като същевременно оправяше вървите толкова бързо, колкото му позволяваха вкочанясалите пръсти. — Можеш ли да изтърпиш да ги стегна малко?

Гретел сви устни, сякаш се канеше да каже: „Давай — нищо, че боли“, но не каза нищо.

След миг те с весел смях полетяха по канала уловени за ръце, без да се замислят дали ледът ще ги издържи, защото в Холандия ледът не се стопява през цялата зима. Разполага се безцеремонно върху водата и вместо да изтънее и да стане неустойчив, дори когато слънцето започне да го огрява безмилостно, той ден след ден трупа сили и предизвикателно отблъсква всеки лъч.

В момента обаче нещо изскърца под краката на Ханс. Дъгите, които изписваше, станаха по-къси, той се заклати и накрая се просна върху леда, като риташе неудържимо във въздуха. Смеейки се, Гретел извика: „Хубаво се преметна!“ Но под грубото й синьо палтенце биеше жалостиво сърце и макар че се смееше, тя ловко зави и се приближи към падналото момче.

— Удари ли се, Ханс? А, ти се смееш? Хвани ме тогава! — И тя се плъзна напред. Вече не зъзнеше — страните й бяха поруменели, а очите й закачливо блестяха.

Ханс скочи на крака и се спусна подире й, защото не беше лесно да настигнеш Гретел. Но преди да успее да се отдалечи, и нейните кънки започнаха да проскърцват. С мисълта, че човек не бива да се излага на излишни рискове, Гретел внезапно зави и се озова право в ръцете на преследвача си.

— Хванах те! — извика Ханс, смеейки се.

— Не, аз те хванах! — отвърна тя, като също се смееше и се мъчеше да се освободи.

Точно тогава се чу ясен, припрян глас: „Ханс! Гретел!“

— Мама — каза Ханс и веднага стана сериозен. Слънцето беше вече позлатило канала. Чистият утринен въздух бе така приятен, че кънкьорите ставаха все повече и повече. Не е лесно да се прибираш в такова време. Гретел и Ханс обаче бяха послушни деца — и през ум не им мина да се поддадат на изкушението и да останат още малко. Смъкнаха от краката си кънките, оставяйки неразвързани половината възли. Ханс беше широкоплещест, с гъста тъмноруса коса и стърчеше над синеоката си сестричка. Той беше на петнадесет години, а Гретел — само на дванадесет. Това добре сложено здраво момче с откровен поглед сякаш носеше на челото си надписа „самата доброта“ — подобно на надписите по портите на холандските летни къщи. Гретел беше пъргава и жива — в очите й танцуваше пламъче, а погледнеше ли човек страните й, руменината им ставаше по-матова и наситена — така цветната леха изглежда ту розова, ту бяла от повея на вятъра.

Веднага щом свърнеха от канала, децата виждаха родната си къща. Високата фигура на майка им — с жакет, фуста и плътно прилепнала шапчица, стоеше на изкривената рамка на вратата като портрет. Дори да беше отдалечена на цяла миля, къщата пак щеше да изглежда близо. В тази равнинна страна всеки предмет изпъква ясно в далечината — пилетата се различават така добре, както и вятърните мелници. Да не бяха дигите и високите брегове на каналите, човек можеше да застане където и да е в средата на Холандия и да не види хълмче или хребет чак до самия хоризонт.

Никой нямаше по-основателна причина да познава естеството на дигите от госпожа Бринкър и запъхтените деца, които сега тичаха към нея. Но преди да разкажем защо е така, искам да ви поканя на едно фантастично пътуване до тази далечна страна, където може би за пръв път ще срещнете някои любопитни неща, които Ханс и Гретел срещат всеки ден.