Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА I
ХАНС И ГРЕТЕЛ

В едно ясно декемврийско утро преди много години на брега на един замръзнал канал в Холандия бяха коленичили две деца с изтънели дрехи.

Слънцето още не се виждаше, но сивотата на небето близо до хоризонта беше разпокъсана и краищата й блестяха с пурпурночервения цвят на настъпващия ден. Повечето благочестиви холандци се наслаждаваха на спокойния си утринен сън — дори достопочтеният стар холандец мънер[1] ван Стопълноз беше все още потънал в блажени сънища.

Сегиз-тогиз, плъзгайки се леко, по огледалната повърхност на канала минаваше селянка, закрепила върху главата си препълнена кошница, или пък някой жизнерадостен младеж на път за работата си в града прелиташе на кънки край зъзнещите деца и им хвърляше приятелски поглед.

В това време братът и сестрата (защото това бяха брат и сестра) запъхтяно дърпаха и гласяха нещо, което изглежда закрепваха на краката си — без съмнение това не бяха кънки, а някакви неугледни парчета дърво, издялкани и огладени в долния край, с дупки, през които минаваха върви от необработена кожа.

 

Тези необичайни наглед приспособления беше направило момчето — Ханс. Майка му бе селянка толкова бедна, че дори не можеше да помисли да купи кънки на своите деца. А тези, макар и груби, носеха на децата много щастливи часове на леда — дори сега, докато с премръзнали зачервени пръсти познатите ни холандчета затягаха вървите, навели напрегнати лица до коленете си, образът на мечтаните метални бързоходки не помрачаваше удоволствието, сгряващо сърцата им.

След малко момчето се изправи и със силен замах на ръцете леко се понесе по канала, като подхвърли на сестра си:

— Хайде, Гретел!

— Ханс, Ханс — жално го повика тя, — кракът ми още не се е оправил. Израни се от вървите миналия пазарен ден и сега ме боли, като ги връзвам на същото място.

— Тогава ги вържи по-високо — отвърна Ханс, без да я погледне, докато изписваше върху леда прекрасна осморка.

— Не мога. Връвта е къса.

Както правят холандците в подобни случаи, Ханс подсвирна незлобливо — предадено с думи това би означавало, че момичетата вечно създават неприятности — и зави към сестра си.

— Що за глупост да обуеш тези обувки, Гретел, след като кожените ти са здрави? Дори с кломпъни[2] щеше да си по-добре.

— Ханс, забрави ли, че татко хвърли красивите ми нови обувки в огъня? Докато разбера какво прави, целите се бяха сгърчили в пламтящия торф. С тези мога да се пързалям, а с дървените не мога. По-леко…

Ханс беше извадил от джоба си връв. Тананикайки, той коленичи до Гретел и започна да връзва кънката и с цялата сила на младите си здрави ръце. Гретел извика от болка.

Рязко и припряно Ханс отпусна връвта. Щеше да я захвърли с досада на леда, както подобава на по-голям брат, но внезапно съзря, че по бузата на сестра му се търкули сълза.

— Ще ги оправя, не се бой — каза той с неочаквано нежен глас, — но нека побързаме — скоро ще потрябваме на мама.

После се огледа въпросително — първо към земята, после към голите клони на върбата над главата си и най-накрая към небето, вече озарено от сини, пурпурни и златни ивици. Никъде не видя нещо, което да му е от полза, но погледът му внезапно се проясни и като човек, който знае какво прави, Ханс свали шапката си, махна излинялата подплата, сгъна я и сложи меката подплънка върху износената обувка на Гретел.

— Готово! — извика победоносно той, като същевременно оправяше вървите толкова бързо, колкото му позволяваха вкочанясалите пръсти. — Можеш ли да изтърпиш да ги стегна малко?

Гретел сви устни, сякаш се канеше да каже: „Давай — нищо, че боли“, но не каза нищо.

След миг те с весел смях полетяха по канала уловени за ръце, без да се замислят дали ледът ще ги издържи, защото в Холандия ледът не се стопява през цялата зима. Разполага се безцеремонно върху водата и вместо да изтънее и да стане неустойчив, дори когато слънцето започне да го огрява безмилостно, той ден след ден трупа сили и предизвикателно отблъсква всеки лъч.

В момента обаче нещо изскърца под краката на Ханс. Дъгите, които изписваше, станаха по-къси, той се заклати и накрая се просна върху леда, като риташе неудържимо във въздуха. Смеейки се, Гретел извика: „Хубаво се преметна!“ Но под грубото й синьо палтенце биеше жалостиво сърце и макар че се смееше, тя ловко зави и се приближи към падналото момче.

— Удари ли се, Ханс? А, ти се смееш? Хвани ме тогава! — И тя се плъзна напред. Вече не зъзнеше — страните й бяха поруменели, а очите й закачливо блестяха.

Ханс скочи на крака и се спусна подире й, защото не беше лесно да настигнеш Гретел. Но преди да успее да се отдалечи, и нейните кънки започнаха да проскърцват. С мисълта, че човек не бива да се излага на излишни рискове, Гретел внезапно зави и се озова право в ръцете на преследвача си.

— Хванах те! — извика Ханс, смеейки се.

— Не, аз те хванах! — отвърна тя, като също се смееше и се мъчеше да се освободи.

Точно тогава се чу ясен, припрян глас: „Ханс! Гретел!“

— Мама — каза Ханс и веднага стана сериозен. Слънцето беше вече позлатило канала. Чистият утринен въздух бе така приятен, че кънкьорите ставаха все повече и повече. Не е лесно да се прибираш в такова време. Гретел и Ханс обаче бяха послушни деца — и през ум не им мина да се поддадат на изкушението и да останат още малко. Смъкнаха от краката си кънките, оставяйки неразвързани половината възли. Ханс беше широкоплещест, с гъста тъмноруса коса и стърчеше над синеоката си сестричка. Той беше на петнадесет години, а Гретел — само на дванадесет. Това добре сложено здраво момче с откровен поглед сякаш носеше на челото си надписа „самата доброта“ — подобно на надписите по портите на холандските летни къщи. Гретел беше пъргава и жива — в очите й танцуваше пламъче, а погледнеше ли човек страните й, руменината им ставаше по-матова и наситена — така цветната леха изглежда ту розова, ту бяла от повея на вятъра.

Веднага щом свърнеха от канала, децата виждаха родната си къща. Високата фигура на майка им — с жакет, фуста и плътно прилепнала шапчица, стоеше на изкривената рамка на вратата като портрет. Дори да беше отдалечена на цяла миля, къщата пак щеше да изглежда близо. В тази равнинна страна всеки предмет изпъква ясно в далечината — пилетата се различават така добре, както и вятърните мелници. Да не бяха дигите и високите брегове на каналите, човек можеше да застане където и да е в средата на Холандия и да не види хълмче или хребет чак до самия хоризонт.

Никой нямаше по-основателна причина да познава естеството на дигите от госпожа Бринкър и запъхтените деца, които сега тичаха към нея. Но преди да разкажем защо е така, искам да ви поканя на едно фантастично пътуване до тази далечна страна, където може би за пръв път ще срещнете някои любопитни неща, които Ханс и Гретел срещат всеки ден.

Бележки

[1] Господин (хол.). Б. пр.

[2] Дървени обувки (хол.). Б. пр.