Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (47)

ГЛАВА XLII
ЯРКО СЛЪНЦЕ

В един снеговит януарски ден Лоуренс Букман отиде с баща си да поднесе почитанията си на семейство Бринкър.

Раф си почиваше след трудовия ден; Гретел, след като беше напълнила и запалила лулата му, се бе заела да не остави в огнището и прашинка пепел. Майката предеше, а Ханс се бе разположил на едно столче до прозореца и усърдно учеше уроците си — мирно, щастливо семейство, чието главно вълнение през изминалата седмица беше вероятността да бъдат посетени от Томас Хигз.

Веднага щом тържественото представяне приключи, госпожа Бринкър настоя да предложи на гостите горещ чай; „всеки би замръзнал, каза тя, в такава луда виелица“. Докато те разговаряха със съпруга й, тя прошепна на Гретел, че очите на младия господин и на Ханс си приличат като две капки вода — да не говорим за това, че и двамата имат глупав вид, а всъщност знаят колкото стари дядовци.

Гретел беше разочарована. Беше очаквала с нетърпение някаква трагична сцена, както ставаше з романите, които често й разказваше Ани Боуман, но ето че господинът, който едва не бе станал убиец, който десет години бе скитал по лицето на земята, който бе смятал, че е изоставен и презрян от баща си, същият млад господин, който бе напуснал родината си след такава страшна беда, седеше край огнището и преспокойно се забавляваше.

Вярно, че гласът му потреперваше, когато разговаряше с родителите й; че срещаше погледа на баща й с някаква ведра усмивка, която по-подхождаше на дракоцоубиеца, поднасящ на краля водата на вечната младост, но все пак той изобщо не приличаше на победения герой от Анината книга. Не казваше, издигнал ръце към небето: „Затова се заклевам да бъда вечно предан на своя дом, на своя бог и на родината си!“ — а в дадения случай точно това щеше да подхожда най-много.

Като премисли всичко това, Гретел изпита разочарование. Раф обаче беше напълно доволен. Беше изпълнил поръката; доктор Букман получи сина си здрав и читав; а и клетият момък в крайна сметка не оеше извършил грях, освен дето беше решил, че баща му ще го изостави в случай на нещастие. Оказа се, че нежният юноша се е превърнал в доста як мъж — Раф несъзнателно беше очаквал, че отново ще стисне момчешка ръка, но всъщност всичко се беше променило за Раф. Затова забрави другите чувства освен радостта, когато видя бащата и сина седнали редом до каменната плоча на огнището. Междувременно Ханс беше изцяло погълнат от мисълта за щастието на Томас Хигз отново да бъде помощник на господин доктора; а госпожа Бринкър въздишаше тихо и нечуто и съжаляваше, че майката на момъка не е жива, за да види какъв хубав млад господин е станал; чудеше се също как доктор Букман беше допуснал сребърният часовник така да потъмнее. Ясно беше, че откакто Раф му го бе предал, не беше спрял да го носи. Какво ли бе направил със златния часовник, който носеше дотогава?

Светлината озаряваше изцяло лицето на доктора. Колко спокоен изглеждаше той, колко подмдаден и разведрен в сравнение с преди. Грубите бръчки се бяха загладили. Смееше се, когато каза на бащата:

— Не съм ли аз щастлив човек, Раф Бринкър? До един месец синът ми ще продаде фабриката си и ще открие голям магазин в Амстердам. Ще получавам калъфките си за очила безплатно.

Тези мечти сепнаха Ханс.

— Голям магазин ли, мънер? Нима Томас Хигз — искам да кажа, нима синът ви няма отново да ви стане асистент?

По лицето на доктора премина сянка, но той направи усилие и весело отвърна:

— О, не, на Лоуренс му стига. Иска да бъде търговец.

Ханс изглеждаше толкова изненадан и разочарован, че приятелят му го попита добродушно:

— Защо мълчиш, момче? Да не би да е срамно човек да е търговец?

— Не … не че е срамно — със запъване отвърна Ханс, — обаче…

— Обаче какво?

— Другото призвание е толкова по-хубаво — отговори Ханс. — Толкова по-благородно… Мисля, мънер — добави той разпалено и поривисто, — че да бъдеш хирург… да лекуваш болните и сакатите, да спасяваш човешкия живот, да можеш да направиш, каквото вие направихте за баща ми — това е най-великото нещо на земята.

Докторът го гледаше изпитателно. Ханс усети неодобрение. Страните му пламваха, парещи сълзи се събираха под клепачите му.

— Хирургията е много грозна работа, момче — каза докторът, все още вгледан смръщено в Ханс. — Изисква много търпение, саможертва и постоянство.

— Не се съмнявам в това — извика Ханс, отново пламнал. — Изисква също така и мъдрост, и уважение към божието дело. Ах, може да има трудности и недостатъци, но вие знаете, че не мислите това, което казвате. Хирургията е велика и благородна, не е грозна. Извинете ме, мънер. Не ми приляга да говоря толкова дръзко.

Доктор Букман явно бе недоволен. Обърна гръб на момчето и заприказва тихо с Лоуренс. Междувременно госпожа Бринкър се закани на Ханс да спре. Добре знаеше, че знатните хора никога не обичат простолюдието прекалено да си отваря устата.

Господин докторът се обърна.

— На колко години си, Ханс Бринкър?

— На петнадесет — чу се стреснатият глас на момчето.

— Би ли искал да станеш лекар?

— Да, господине — отговори Ханс и потреперя от вълнение.

— Би ли желал, със съгласието на родителите си; да се посветиш на науката, да отидеш в Университета и след време да станеш мой ученик?

— Да, мънер.

— Мислиш ли, че няма да загубиш покоя си и да промениш намерението си точно когато съм решил от все сърце да те направя мой приемник?

— Очите на Ханс проблеснаха.

— Не, господине, няма да го променя.

— Можете да вярвате на думите му — извика госпожа Бринкър, която вече не се сдържаше. — Ханс е като скала, щом веднъж вземе решение; а пък науката, мънер … напоследък момчето направо залепна за книгите. Вече може да плещи на латински, като че е поп.

Докторът се усмихна.

— Е, Ханс, не виждам нищо, което да ни попречи да изпълним този план, стига баща ти да се съгласи.

— Разбирате ли — започна Раф, прекалено горд за момчето си, за да се държи раболепно, — работата е там, мънер, че самият аз предпочитам активен живот на открито. Но щом момчето е склонно да учи за доктор и вие ще му помогнете с добра дума да влезе сред хората, нямам нищо против. Единствено пари липсват, но няма да е за дълго — с тия две здрави ръце ще припечеля, още преди … Докторът го прекъсна.

— Щом вземам дясната ти ръка, трябва да заплатя за това и ще го направя с голяма радост. Все едно, че имам двама сина — нали така, Лоуренс? Единият — търговец, другият — хирург — та аз ще бъда най-щастливият човек в Холандия! Ела при мене утре сутринта, Ханс, веднага ще уредим нещата!

Ханс кимна утвърдително. Не се осмеляваше да проговори.

— И, Бринкър — продължи докторът, — когато синът ми Лоуренс отвори магазина си в Амстердам, ще има нужда от сговорен човек като тебе, на когото да има доверие, човек, който да наглежда търговията и да внимава дали мързеливите смешници там си вършат работата. Някой, който да … Защо не му го кажеш сам, обеснико?

Последното се отнасяше за сина му и тогава не прозвуча толкова страшно, колкото когато е написано. „Обесникът“ и Раф скоро се споразумяха напълно.

— Мъчно ми е да напусна дигите — каза Раф, след като поговориха малко, — но вие ми направихте толкова хубаво предложение, мънер, че ще ограбя семейството си, ако не се съглася.

Погледайте внимателно Ханс, както седи, вперил благодарствен поглед в господин доктора, защото дълги години няма да го видите.

И Гретел. Ах, как внезапно пред нея изникват трудности! Да, заради скъпия Ханс тя ще трябва да учи. Щом той наистина ще става доктор, сестра му не бива да срами величието му.

С какво доверие тези будни очи ще търсят скъпоценните камъни, които се крият в скалистите учебници! И как ще се свежда грейналият поглед, когато се появи онзи, когото сега познава само като момчето с червената шапка от прекрасния ден, когато намери в престилката си сребърните кънки!

Но докторът и Лоуренс си тръгват. Госпожа Бринкър прави най-хубавия си реверанс. Раф стои до нея, изпълнен с мъжественост, когато стиска ръката на господина. През прага на отворената врата виждаме безмълвната холандска равнина, съживена от падащия сняг.