Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (35)

ГЛАВА XXXV
КОСТИ И ЕЗИЦИ

Костите са нещо странно. Човек би предположил, че те не знаят нищо за училищните работи, но не е така. Дори костите на Йакоп Поот, скрити дълбоко под плътта, усещаха осезателно учебните часове.

Рано сутринта след завръщането те започнаха да го болят непрекъснато и го караха да потрепва от всяко иззвъняване на училищната камбана, сякаш казваха: „Спрете това кречетало! То носи беда!“ А след училище беше точно обратното — бяха кротки и успокоени, като че ли дремеха в меките си легла.

Костите на останалите момчета се държаха горе-долу по същия начин — но в това няма нищо необикновено. Понеже бяха по-близо до дневната светлина от Йакоповите, можеше да се предполага, че са по-наясно с човешките дела. Особено костите на младия господин Лудвиг — те бяха направо чудесни, направо под кожата, и затова бяха най-учените кости, които сте срещали някога. Само сложете пред очите му тихичко учебник по граматика с отбелязан урок, и веднага скритите над очите му кости започват да усещат болка. Помолете го да ви донесе от тавана печката за крака, и костите веднага ще му припомнят, че е „много уморен“. Кажете му да иде до сладкарницата, отдалечена на една миля, и готово! Нито една кост няма да се сети, че е била използувана някога.

Като имате всичко това предвид, няма да се учудите, когато ви кажа, че нашите пет момчета бяха между най-щастливите в щастливата тълпа, която се изсипваше от училището този ден.

Петър беше в отлично разположение на духа. Беше чул от Хилда за смеха на госпожа Бринкър и радостните думи на Ханс и това му стигаше, за да му докаже, че Раф Бринкър е излекуван. Всъщност новината се беше разпространила из цялата околност. Хора, които дотогава не се бяха интересували за Бринкърови и само презрително се бяха усмихвали или свивали рамене с престорена жал, сега се запознаваха подробно с всеки миг от техния живот. Носеха се безброй чудати истории.

Хилда, развълнувана от събитието, се спря да поприказва с кочияша на доктора, който стоеше до конете, като се тупаше по гърдите и разтриваше ръце. Сърцето й беше препълнено с радост. Не можа да се въздържи и каза на измръзналия човек с уморен вид, че докторът сигурно скоро ще излезе; тя дори му намекна, че предполага — че само предполага, че е било проведено чудотворно лечение, че е бил върнат разумът на един идиот. Всъщност беше сигурна, че е така — защото бе чула как вдовицата му се смее — не, разбира се, не вдовицата му, жена му; човекът вече не беше труп — доколкото разбираше тя, той седеше и разговаряше умно като адвокат.

Всичко това беше доста нетактично. Хилда го усещаше, но не се разкайваше. Толкова е приятно да носиш щастлива или изненадваща вест! Тя се спусна леко по канала, твърдо решила да повтаря греха си ad infinitum^[1] и да разкаже за това на всички момчета и момичета в училището.

Междувременно се появи Йансон Колп и, разбира се, само след миг започна да се държи неприлично и да подвиква обидни думи на кочияша, който го гледаше с безмълвно презрение. За Йансон това беше покана да се приближи. Кочияшът се беше покачил на капрата, оправяше юздите и мърмореше на конете.

Йансон застана до него.

— Виж ти! Какво ли става в къщата на идиота? Господарят ти там ли е?

Кочияшът тайнствено кимна. Йансон изсвири с уста и се приближи още повече.

— Старият Бринкър да не е умрял? Кочияшът важно се изпъчи, но запази мълчание.

— Виж какво, плашило, ако бях сигурен, че можеш да си отваряш устата, щях да отърча ей там до къщи и да ти донеса парче сладкиш с джин-джифил.

„Плашилото“ беше човек като всички, за четири часа чакане беше огладнял като вълк. При думите на йансон даде явни признаци, че се предава.

— Хайде, приятелче — настояваше изкусителят, — казвай бързо новините — умрял ли е старият Бринкър?

— Не. Излекуван е. Върнал е паметта си — каза кочияшът, изстрелвайки думите една по една като куршуми.

И подобно на куршуми (в преносен смисъл) те улучиха Йансон Колп. Той подскочи като ранен в сърцето.

— Не може да бъде! Сигурен ли си?

Човекът стисна зъби и погледна многозначително към неугледния дом на младия Колп.

Точно тогава Йансон съзря в далечината група момчета. Като им подвикна грубо, както правят момчетата като него в целия свят — било то в Африка, Япония, Амстердам или Париж, — той хукна през-глава към тях, забравил кочияша и сладките, забравил всичко освен необикновената вест.

По този начин до залез слънце в околността стана известно, че д-р Букман, който случайно посетил къщата на идиота, му дал огромна доза лекарство, на цвят като сладкиш с джияджифил. Докато во сипвал в устата на Бринкър, шест души го държали. Идиотът веднага скочил на крака, напълно с всичкия си, съборил доктора (или го цапардосал — признаваха, че не са съвсем сигурни с кое от двете го наказал), после седнал и заговорил не как да е, а като адвокат. После се обърнал към жена си и децата си и им казал много красиви думи. Госпожа Бринкър толкова се смяла, че накрая не могла да се спре. Ханс казал: „Ето ме, татко! Тук е милото ти момче!“, а Гретел била казала: „Ето ме, татко! Тук е милото ти момиче!“, и после видели доктора, седнал в каретата, блед като смъртник.