Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (12)

ГЛАВА XII
ПО ПЪТЯ ЗА ХАРЛЕМ

Като приближаваха вратата на фермата, момчетата внезапно се озоваха в средата на една живописна семейна сцена. Широкоплещест холандец се втурна навън, следван от милата си вроу, която сръчно го налагаше, стиснала дългата дръжка на тигана. Изразът на лицето й никак не обещаваше гостоприемство, затова момчетата благоразумно решиха да идат някъде другаде, за да стоплят краката си.

Следващата къща беше по-приветлива. Отгоре имаше яркочервени керемиди, покриващи и обора за кравите, който изглеждаше чист (доколкото това изобщо е възможно) и беше прилепен до главната сграда. Една спретната старица с благ вид седеше до единия прозорец и плетеше, зад другия се различаваше смътно профилът на дебел човек с лула в устата, седнал зад светещите от чистота стъкла и снежнобялото перде. В отговор на тихото почукване на Петър горната половина на вратата (срязана през средата) беше отворена от светлокоса румена девойка в празнични дрехи, която попита какво искат.

— Можем ли да влезем да се постоплим, госпожице? — каза учтиво капитанът.

— Разбира се, чувствувайте се като у дома си — беше нейният отговор и долната половина на вратата плавно се съедини с отворената горна част. Преди да влезе, всяко момче дълго и старателно си изчисти краката на грубата изтривалка, после отправи възможно най-дълбокия поклон към старата госпожа и господина до прозорците. Бен беше склонен да мисли, че и тези лица са автомати като движещите се градински фигури в Брук — защото и двамата бавно кимнаха по един и същ начин, след което продължиха заниманията си съсредоточено и сковано, като че ли ги управляваше някакъв механизъм. На равни интервали старецът пуфкаше с лулата, а неговата старица потракваше с куките, сякаш бяха движени от скрити вътре в тях колелца. Дори димът, който наистина излизаше от неподвижната лула, не беше достатъчно доказателство, че това са живи хора.

Но румената девойка … Ах! Как се разтича тя! Даде на момчетата полирани столове с високи облегалки, за да седнат; разпали огъня и той пламна, сякаш дишаше; накара Йакоп Поот почти да се разплаче от щастие, когато донесе огромен квадратен сладкиш с джинджифил и пръстена кана кисело вино! Колко се смя тя и как одобрително кимаше, докато гледаше момчетата как ядат като диви зверчета, научени на добро поведение, и колко изненадана беше, когато Бен възпитано, но твърдо отказа да си вземе черен хляб и кисело зеле … Как издърпа ръкавицата на Йакоп, скъсана на палеца, и я закърпи пред очите им, като накрая прехапа конеца и докато го късаше, каза през зъби: „Сега ще ти бъде по-топло!“ Как стисна поред ръцете на момчетата и (като хвърли виновен поглед към женския автомат) колко настояваше да напълнят джобовете си с парчета сладкиш!

През цялото това време куките потракваха, а лулата равномерно пуфтеше.

Момчетата продължиха пътя си и не след дълго пред погледа им се появи Званънбърхският замък с тежката си фасада и кулите над портите, украсени със скулптури на лебеди.

— Халфвех^[1], момчета — каза Петър. — Сваляйте кънките.

— Разбираш ли — обясняваше Ламберт на другаря си, — тук Ей се влива в Харлемското езеро и обстановката е доста опасна. Нивото на реката е с пет стъпки по-високо от земната повърхност — затова дигите и механизмите на шлюзите трябва да са много издръжливи, в противен случай веднага ще се наложи да спират водата. Казват, че шлюзите тук са с особени приспособления — ще минем по дигите и ти с очите си ще се увериш. Известно е, че пролетните води на езерото имат чудната способност да избелват, както никъде другаде в света — всички големи работилници за избелване на платове в Харлем ги използуват. Не съм запознат много с това, но мога да ти разкажа нещо от собствен опит.

— Какво?

— Езерото е пълно със змиорки — най-големите, каквито можеш да си представиш. Често съм идвал да ги ловя тука — направо чудовищно големи са! Казвам ти — понякога силата им е колкото на човек — могат да ти изкълчат ръката, ако не си нащрек. Ама ти май не се интересуваш от змиорки, а? Замъка си го бива, нали?

— Да. А защо там са сложени лебеди? Означават ли нещо? — попита Бен, загледан в каменните кули.

— Холандците направо благоговеят пред лебедите. Замъкът е кръстен на тях — Званънбърх означава Лебедовия замък. Толкова мога да ти кажа. Мястото е много важно, защото тук заседават мъдреците по въпросите на дигите. Някога в този замък е живял прославеният Кристиан Брюнинс.

— А кой е той?

— Петър би могъл да ти отговори по-добре от мене, ако знаеше английски или ако не се бояхте толкова да не измените на матерния си език — каза Ламберт. — Но аз често съм чувал от дядо си за Брюнинс. Никога не му омръзва да разказва за великия инженер — колко способен бил, колко учен, как когато умрял, цялото населшие го оплаквало като скъп приятел. Бил член на множество научни дружества и завеждащ държавния отдел, на който била поверена грижата за дигите и за другите защитни съоръжения за борба е морето. Безбройни са подобренията, които направил по дигите, шлюзите, водните мелници и какво ли не. Ние, холандците, смятаме великите ой инженери за най-големите си благодетели. Брюнинс е умрял отдавна, в негова чест е издигнат паметник в Харлемската катедрала. Виждал съм портрета му и мога да ти кажа, Бей, че има направо благороден вид. Нищо чудно, че замъкът му изглежда толкова строг и величествен, От голямо значение е, че такъв е бил домът на този човек!

— Прав си, наистина — каза Бен. — Мисля си, ван Моунън, дали ти и аз някога ще дадем на някоя стара сграда правото да изглежда величествена … Ех! Много неща има още за правене на света и някои от сегашните момчета ще трябва да ги правят. Я си оправи каишката на обувката, Моунън, разкопчала се е.